Беше хубав топъл ден в края на август. Лятото уверено се беше устремило към своя край. Красивите пасторални есенни цветове, вече обагрили почти всичко наоколо, решително пристъпваха на прага му и неизбежно напомняха за предстоящата смяна на сезоните. С всеки изминал миг светлата част от денонощието осезаемо се скъсяваше с по някоя и друга минута, като я отстъпваше в полза на предстоящите и без това тягостни и студени нощи.
   Заедно със сестра си и двете им братовчедки героят на предстоящия разказ прекарваше всяка ваканция на село при баба и дядо. На днешния ден преди единайсет години се беше родил и родителите му бяха пристигнали от големия град специално за да отпразнуват заедно празника. Наред с всички лакомства, които получи и разбира се сподели с всички деца вкъщи, за него имаше и специален подарък. Беше спортен екип на любимия му по това време, вече най-титулуван, футболен отбор. Истинска реликва! Разбира се облече си екипа и не го свали дори и след като бяха изяли цялата бисквитена торта, която баба му всяка година приготвяше по това време, специално за рождения му ден. В шеги и закачки веселбата по случая неусетно приключи. Както за всички в една селска къща, така и за него и по-малката му братовчедка също имаше домашни задължения. Всеки ден, рано сутрин те трябваше да изкарват на паша овцете и козите, които дядо им отглеждаше за месо, мляко и вълна. В този ден заради празника, това се случи малко по-късно. Братовчедка му вървеше напред с овцете, а той събираше немирните кози изостанали по-назад и ги вкарваше в стадото. И двамата много обичаха животните и често до захлас играеха с тях, особено с малките. Бяха преполовили пътя до пасбището, на което бяха решили днес да пуснат животните да пасат. Поради специфичните условия на сезона, все по-рядко успяваха да откриват зелена и сочна трева. Намираха се в горски участък, в който короните на дърветата, пъстро обагрени във всякакви цветове, образуваха нещо, като естествен тунел. Тъкмо бяха преминали пресъхналото корито на малката река, намиращо се по средата на тунела, когато изведнъж откъм гората се чу странен шум и в стадото изведнъж се „вряза“ сърна със своето малко. Гонеха ги няколко обезумели от преследването и силно превъзбудени от ловните си инстинкти кучета. Определено бяха ловджийски, въпреки забраната за ловуване през този сезон...

  Някак от само себе си младежа развъртя кривака^*, който държеше в ръка. Кучетата със скимтене се разбягаха под угрозата да получат болезнени удари. Докато сърната се суетеше и малко преди отново да побегне със или без рожбата си, той успя да хване малката сърничка. Тя представляваше очарователно, крехко, малко създание. Досущ като малко козле, но беше много по-красива. Имаше кафява козина, наподобяваща кадифе, покрита с бели петънца по гърба. Очите и ушите й бяха несъразмерно големи. Дишаше учестено и беше много уплашена. Сърчицето ѝ лудо препускаше, сякаш се опитваше да изскочи. Младежът силно я притисна към себе си за да не я изпусне. Сърничката се съпротивляваше. До сега никога не беше виждала човек, нито някой й беше ограничавал свободата по този начин. Докато я наместваше в прегръдката си съвсем забрави за спортния екип с който беше облечен. В стремежа си да се освободи, сърничката закачи със задното си краче единия край на фланелката и я разпра. Звукът от разкъсания плат сякаш раздра сърцето му, но той преглътна яда, който се надигна в него. Съзнаваше, че ако я изпусне, тя щеше да побегне, а кучетата със сигурност щяха да я догонят и убият. За това я стисна здраво и заедно с братовчедка си и стадото тръгнаха обратно към къщи. През цялото време докато вървяха към дома, децата чуваха зова на сърната към своята рожба, идващ дълбоко откъм гората. Не се беше отказала от малкото си. Високо на склона над тяхната къща, недалеч от боровете, настоятелно и с разтревожен глас децата започнаха да викат дядо си по име. Старият човек ги чу и се отзова почти на минутата. Дотича при внуците си силно запъхтян и притеснен. Когато разбра за какво става въпрос, камък му падна от сърцето. Беше си помислил, че може нещо лошо да им се е случило. Когато дядо им взе сърничката и я пусна, тя се затича неуверено по посока на звука издаван от майка й. Сърната излезе от гората и с два бързи скока достигна своята рожба и започна да й души муцунката. 
   Точно в този момент рожденикът получи още един подарък за своя празник. Както внезапно светкавица удря земята, така и той за миг успя да „погледне" през очите на сърната, все едно той беше тя! Сякаш се беше слял с нея и усещаше това, което усеща и тя! Подуши малката сърничка и се увери, че всичко й беше наред. В следващия миг отново гледаше през собствените си очи за да види как сърната и нейното малко се скриха в боровия гъсталак.
   След тази случка, многократно и по различни поводи беше изпитвал същото усещане. Години по-късно прочете книга, в която един от героите имаше способността съзнателно да прониква в ума на различни животни и да усеща това, което и те усещат. Според книгата, човек развил такава способност се наричаше провиденец...