Вървеше из полето, отвъд последните къщи на Браунау ам Ин, където беше далеч от своите земляци и където обикновено дишаше някак по-леко. Слаб, съсухрен и сив, побелялата му неподстригвана скоро рехава като на старец коса се вееше на хладния ноемврийски вятър, а беше едва на четиридесет и три. Тежък беше животът му, но му тежаха както и съчувствените погледи на малцината негови приятели, така и презрителното безразличие на немалка част от съселяните му и сякаш с наближаването на края на този деветнадесети век, вече нямаше какво повече да очаква от живота. Господ му беше свидетел, че с всички сили се беше опитвал да разработи малката си фермица, но очевидно не му било писано; малкото животни не можеха да му дадат възможността да развие стопанството, заради нищожните му доходи банките отказваха да му отпуснат заем, който би му позволил да стъпи на крака, не можеше да наеме помощници. Работеше сам, от сутрин до вечер, прибираше се като пребит, а жена му непрекъснато го гълчеше за това, че техните познати живееха на по-широка нога. Връзваше някак си двата края, докато животните не ги споходи някаква болест и не измряха, жена му не събра малкото си багаж и не замина с децата при своите родители, а самият той не заживя почти като бездомник. Никой не го взимаше на работа, сякаш носеше със себе си прокоба.
Въпреки това продължаваше да мечтае. В сънищата си се виждаше със постоянна работа, която му носеше сигурен, пък макар и малък доход, старата му съборетина беше постегната до някогашния ù приличен вид на провинциална къща, имаше сносни дрехи... но излезеше ли от своеобразния транс на своите мечтания, потъваше отново в незавидната си реалност.

Беше чул, че от известно време в селцето живеела врачка, която притежавала изключително голяма дарба и беше решил да я посети. Някога дори не би се замислил за подобно нещо, само че вече нямаше какво да губи; в бъдеще едва ли го чакаше по-голямо зло, но поне щеше да придобие малко силици да живее, ако разбереше, че все пак го чака и нещо добро.
Жената го покани в една затъмнена стая, запали свещ и се загледа в очите му. Не след дълго наруши настаналата тишина и поиска да види дланта му. Хвана я някак механично и отмести поглед надолу. Взираше се в плетеницата от груби резки и твърди мазоли, прокарваше нокът по тях, разглеждаше под различен ъгъл, а лицето и ставаше все по-мрачно и напрегнато. Изведнъж пусна ръката му и рязко скри длани в скута си.
– Вървете си, господине.
– Но... какво видяхте? Защо... Кажете ми... – изненада се той.
– Вървете си – повтори глухо тя.
– Какво има, госпожо? – учудено смотолеви мъжът: – Колко ви дължа?
– Нищо не ми дължите, нищо не искам от Вас, просто се махнете и никога повече не се връщайте.
– Но... няма ли поне да ми обясните какво става – възнегодува той.
Жената се изправи впи очи в него и бавно изрече:
– Заради Вас ще загинат милиони. Милиони хора ще загинат и вие ще сте причината за това! Напуснете къщата ми!

Вървеше из полето, отвъд последните къщи на Браунау ам Ин, където беше далеч от своите земляци, но сякаш канара го беше притиснала и едва поемаше въздух. Слаб, съсухрен и сив, трескаво мислеше над чутото. Това не можеше да бъде вярно! Нещо бъркаше. Че кой беше той, за да донесе такава злина? Не можеше да е вярно. Да, всичко около него винаги се проваляше, всичко пропадаше, но... милиони? Мъртви? И все пак, ако беше вярно? Ако врачката казваше истината? Едва ли... само че... Имаше чувството, че главата му ще се пръсне, не усещаше студа. Изведнъж спря на място. “Неведоми са пътищата Господни” проблясна в главата му. “Ами ако е вярно? Кой съм аз, че да го допусна? Как ще живея после? Нямам представа какво би могло да стане за да се стигне до такъв ужас, но... какво имам да губя?” – мислеше мъжът. Нямаше часовник, но знаеше, че по това време наблизо минаваше влакът от Залцбург към границата, при Марктъл влизаше в Германия и продължаваше нататък през Бавария.

Изведнъж го обзе непоколебима решителност. Нямаше какво повече да чака от живота, нямаше нищо, което да го задържа, нямаше причина да допусне и най-малката възможност врачката да се окаже права и тръгна към наскоро построената железопътна линия. Прекоси невисокия хълм, и чу в далечината локомотивната свирка и ускори крачка: трябваше да стигне навреме, не биваше да изпуска влака, утре можеше да се разколебае. Пуфтенето на парната машина се чуваше все по-отчетливо, пред него се виждаше тъмната линия на насипа. Затича се нататък, като държеше под око приближаващия отляво влак. Щеше да успее, да, този път щеше да успее... Изкачи с един скок насипа, стъпи между релсите и се обърна по посока на свирещия неистово локомотив, когато изведнъж, видя малко момче, опитващо се да измъкне крачето си, заклещено под една от траверсите. Мъжът изтръпна и забрави всичко. Хукна към детето, почти отскубна връзките на обувката, измъкна стъпалото, грабна го и се метна встрани от прелетелия на няколко педи буфер.

Лежеше на земята, а сърцето му заглушаваше грохота на металните колела. Когато всичко утихна и с порив пое отново въздух, мъжът бавно седна на влажната пръст, подпря се на една ръка и погледна момчето, което конфузно стоеше до него. Искаше да го смачка, искаше да го разцелува... Разсмя се, а сълзи се стичаха по бузите му. Беше успял! Веднъж в живота си беше успял и бе направил нещо добро, което щеше да си остане добро. Никакви хора нямаше да умрат, врачката можеше да върви по дяволите, никакви милиони нямаше да загинат, беше спасил човешки живот, беше спасил дете!

Изправи се, направи няколко крачки към селото, но спря и се обърна. Виждал го беше из улиците, но не го познаваше.
– Как се казваш, момче? – попита тихо мъжът.
– Адолф, чичо – отвърна момчето.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Целият текст: Авторски разкази на Филип Данчев http://malkiatprintz.blogspot.com/2010/06/blog-post.html#ixzz2EmhMXHSn
Under Creative Commons License: Attribution Non-Commercial No Derivatives