Това се случи в онези времена, когато по нашите земи върлуваше птичият бяс. Той се появи неочаквано, незнайно откъде и вестта за опасния вирус бързо превзе телевизионните новини и челните страници на вестниците. Правителството сформира Национален оперативен щаб за борба със страховитата болест и го напълни с генерали, защото един истински щаб трябва да е съставен от генерали, а у нас те бяха в изобилие. Министерството на здравеопазването пък издаде заповед да бъдат умъртвени всички домашни птици, а хората, които ги отглеждат, да бъдат поставени под строга карантина. По селата плъзнаха отряди за бързо реагиране, екипирани в скафандри, за да ликвидират източниците на заразата. Те не винаги успяваха да изпълнят благородната си мисия, защото в някои села стопаните укриваха на тайни, недостъпни места свидните си гадинки, а другаде храбри старици заставаха пред курници или стопански дворове, размахваха заплашително дебели пръти и озъбени вили, а в очите им се четеше заветното „само през трупа ми”. Все пак трябва да признаем, че държавните изпълнители на мокри поръчки изтребиха каквото и колкото можаха.

         По магазините се продаваха замразени бройлери, но те бяха вносни, докарани от държави, в които все още не е регистриран случай на птичи бяс. Въпреки това върху найлоновите им опаковки се четяха надписи с дебели черни букви: Министерството на здравеопазването предупреждава, че консумацията на птиче месо е опасна за Вашето здраве! Под надписите имаше цветни картинки с агонизиращи пациенти в болнични легла. Но хората ги купуваха, защото бяха евтини и защото – по дяволите! – все нещо трябваше да се яде.

         Един ден още в сутрешните новини по телевизията правителственият говорител съобщи, че болестта се е разраснала в пандемия, затова след решение на Народното събрание Правителството обявява извънредно положение.

         – Тате, какво значи извънредно положение? – попита Вики и се усмихна доволно, защото успя да изрече без грешка и дори без запъване сложните непознати думички.

         – Това значи, че властта може да ти забрани да правиш разни неща, които са ти приятни и нужни, за да живееш човешки.

         – Как може да говориш такива неща на едно петгодишно дете! – провикна се майката на Вики от кухнята, където приготвяше закуската.

         – Тя ми е умница и иска да знае какво означава извънредно положение. А аз съм длъжен да ѝ обясня.

         – Ами тогава ѝ обясни, че правителството полага грижи, за да ни защити от коварната болест – майката на Вики дотича разтревожена от кухнята в хола. – И затова ще трябва да приемем някои ограничения...

         – За бога, не ме разсмивай! На политиците не им дреме за нашето здраве. За тях извънредното положение е изкусителна възможност, нещо като сбъдната мечта, защото им предоставя неограничена власт. Сега те могат да ти отнемат всякакви права.

         – За кои права говориш?

         – Например правото на труд, на образование, на свободно придвижване...

         – Не вярвам да се стигне дотам.

         – Ще видим...

         Вики не обичаше да слуша как родителите ѝ спорят, затова излезе на терасата. Точно срещу блока им, насред кварталната градинка, се извисяваше църквата, в която някога дядо ѝ е служил като свещеник. Вики не го помнеше, защото той отдавна беше отлетял към небето, но все си мислеше, че е приличал на дядо Перо. Може би е носел такива дълги черни дрехи и широкопола черна шапка, под която се спускат почти до раменете му снежнобели кичури. Вики обходи с поглед градинката, за да види дали дядо Перо вече е дошъл да храни гълъбите, които живееха в камбанарията. Беше началото на март, дърветата още не бяха се разлистили и от шестия етаж на блока тя можеше да види пейките, посърналата трева, шарената детска площадка и чешмичката до нея. Хайде, дядо Перо, идвай вече, време е да храниш гълъбите! А, ето го, чака на отсрещния тротоар да се изнижат колите, след това пресича улицата и бодро крачи по пътеката към църквата. Стига до пейката срещу входа ѝ, сваля мешката от гърба си и докато вади от нея торбички със зрънца, гълъбите вече се спускат стремително към него, кацат наоколо и пърхат с криле, очаквайки нетърпеливо птичето си пиршество...

         За жалост, бащата на Вики се оказа прав. Вероятно е имало плахи надежди, че ще се действа по обичайния начин: болните се поставят под карантина и се лекуват, а здравите продължават да работят, да учат, да спортуват, да играят... Но не би! Властите затвориха училища и университети, театри и кина, ресторанти и кафенета, стадиони и плувни басейни, паркове и квартални градинки... На хората беше забранено да напускат домовете си и само веднъж на ден можеха да отидат до аптека или магазин за хранителни стоки – с маска на лицето и на бегом!

         И настъпи мъртвилото. Милиони хорица, сковани от страх или принуда, се заключиха в домовете си и заживяха като затворници. И понеже нямаше какво друго да правят, те се вторачиха в телевизорите. А оттам се излъчваха предимно новини: сутрешни, обедни, следобедни, вечерни, късни вечерни и извънредни. Разбира се, всички новини бяха свързани с птичия бяс. Може би някъде по света се случваха други неща, добри или лоши, но някой беше решил, че те в момента не са важни.

         В началото на всяка новинарска емисия се появяваха генералите. Издокарани в своите генералски униформи, те онагледяваха внушението, че Третата световна война вече е факт! Само че тя е много по-опасна от всички предишни войни, защото врагът е невидим и нечовешки коварен. Тези генерали никога не бяха участвали в истинско военно сражение, но с мрачна решителност заявяваха, че знаят как – някой ден, в обозримото бъдеще – да извоюват победа над опасния враг, затова заповедите им трябва да се изпълняват безпрекословно и немедлено! А всичките им заповеди се свеждаха до едно: престани да живееш, за да оцелееш, защото биологичното ти оцеляване е с по-висока стойност от пълноценния живот.

         В следващите минути телевизионните говорители представяха в таблици и графики статистически данни за разпространението на болестта: толкова заразени, толкова настанени в болници, толкова излекувани, толкова починали – винаги повече от излекуваните. Всъщност хората си умираха от какво ли не: от други болести, в автомобилни катастрофи, в пожари и наводнения, от убийства поради алчност или безпаметно пиянство, от самоубийства поради депресии и паник атаки или поради отчаяние, че не могат да изплащат кредитите си, след като им е забранено да работят. Даже някои умираха от глупост: защо да не се кача на покрива на блока, да застана в самия му край и да си направя селфи, колко ли лайка ще получа във фейсбук... Но изглежда, всичко това не беше чак толкова страшно и не си заслужаваше да му се обръща внимание.

         Новините продължаваха с гости в студиото: предимно специалисти по вирусология и епидемиология. Те се появяваха на екрана в неугледен вид и със странно изцъклени очи. Това вероятно се дължеше на тревожните вести, които трябваше да оповестяват пред населението: болниците са препълнени, а медицинският персонал е крайно недостатъчен и всички изнемогват от изтощение; изтребването на домашните птици не решава проблема, защото и дивите птици разнасят вируса; засега против птичия бяс няма лекарство... А как има излекувани при липса на лекарство, така и не се разбра.

         Накрая камерите пренасяха наплашените зрители в болниците, за да видят с очите си страданието на болните и фаталната безпомощност на лекарите и медицинските сестри. Всъщност това бяха болници за птичи бяс, в тях вече нямаше други отделения. Лекарите бяха с различни специалности, но обстоятелствата налагаха да загърбят това, което са специализирали, и да се борят с пандемията. Сякаш всички други болести услужливо се бяха оттеглили от човешките тела, за да освободят територия за новия властелин – птичия бяс.

         Колкото и да се разтягаха, новините не успяваха да покрият 24-часовите телевизионни програми. Върху плещите на програмните директори се стовари тежката отговорност да запълнят останалите часове с подходящо съдържание – според повелята на деня. Например една от най-гледаните телевизии излъчи в две поредни вечери „Крадливата сврака” на Росини. Сред преданите ѝ зрители нямаше много любители на операта, но това не безпокоеше ръководството на телевизията. Заглавието беше достатъчно красноречиво: ето какви порочни същества са птиците! От друга страна, балетът „Лебедово езеро” бе набързо свален, защото онази Одета е превърната в лебед и току-виж съчувствието към героинята се пренесло и към птиците. При това балетът е по музика на Чайковски, а чайките са птици и следователно – врагове. Затова вместо „Лебедово езеро” бе излъчен  филмът на Алфред Хичкок „Птиците”. И зрителите с ужас проследиха как тези крилати чудовища нападат и убиват беззащитни хора. След това имаше коментарно студио, в което учени от БАН обясняваха, че филмът е създаден по истински случай и вече е доказано, че птиците стават агресивни, когато поглъщат някакви токсични водорасли.

         Така се разбра кои са най-големите врагове на човечеството и в частност на българите. Значи птиците могат не само да ни заразят със смъртоносна болест, но направо да ни избият. Боже мили, ние сме жертви на най-опасните и безмилостни същества на планетата!

         Блокът, в който живееше Вики, заприлича на разлютен кошер. Тътенът на десетки включени телевизори си съперничеше с плач на бебета и писъци на деца, викове на изнервени родители, музика на високи децибели, свистене на бормашини (тъкмо се видях със свободно време, откога се каня да го направя този ремонт), боботене на перални, тракане на тенджери и чинии... С настъпването на вечерта звуковата палитра се обогатяваше с пиянски крясъци и цветисти псувни. Но тази какофония не можеше да заглуши страха, сковал душите и сърцата на хората. Нямаше друго място в целия град, по-застрашено от зараза и нападение. Гълъбите бяха тук, кръжаха около блока, прелитаха край прозорците, кацаха по перилата на балконите. Неостъклените балкони бяха набързо опаковани с телени мрежи и найлони, но дали това щеше да ги спре? Пролетта настъпи и времето се затопли, но как да отвориш прозорец, когато крилатите изверги само те дебнат да го направиш, за да нахлуят в дома ти и да свършат пъкленото си дело!

         В целия блок все пак имаше няколко островчета на относително спокойствие.

         Геймърът Румен, който живееше на втория етаж, не знаеше, че има пандемия и е обявено извънредно положение. Но дори и да беше разбрал, това едва ли би префокусирало вниманието му към света извън екрана на компютъра. Той участваше в играта World of Warcraft, беше се включил в Алианса, в расата на Хората от Стормуинд. Румен играеше WOW от 12 години и през този период в живота му се случваха разни неща: завърши гимназия, след това и университет, ожени се, по някое време жена му го напусна, защото не ѝ обръщал внимание и не се къпел редовно. Но тези събития за него не бяха толкова вълнуващи, колкото победата над Орките по време на Втората война и освобождението на родната земя – Стормуинд.

         Баба Станка живееше сама, защото единствената ѝ дъщеря беше заминала преди години за Германия и се установи там. Старицата се движеше трудно, всяка крачка ѝ причиняваше непоносима болка в ставите, затова от няколко години не беше напускала апартамента си на четвъртия етаж. Майката на Вики и съседката ѝ на етажа – Бог да ги поживи! – честичко се отбиваха да я питат от какво има нужда, пазаруваха ѝ, но все бързаха по своите си работи. А сега всички си стояха вкъщи, като нея. Слухът ѝ беше отслабнал и шумотевицата не я дразнеше, дори напротив, хубаво ѝ беше, че по цял ден около нея, макар и зад стените, има познати хора, които вече не са много заети. Сега тя можеше да докуцука с бастунчето си до вратата на съседката, да натисне звънеца и да ѝ поиска малко сол. Не че ѝ трябваше, тя избягваше солта заради високото кръвно, но така щяха да си поприказват, нека да е дори за птичия бяс. Баба Станка не се плашеше от птичия бяс – какво толкова, болест като болест, все от нещо ще се мре. Важното беше да си поговори – не със снимките на дъщеря си и на покойния си мъж, не и с телевизора, а с жив човек. И само при мисълта, че може да го направи, вече не се чувстваше толкова самотна.

         Гошо от седмия етаж се намираше на седмото небе, защото за пръв път в живота си беше постигнал нещо значимо: беше оздравял от птичи бяс! През целия си живот той изпитваше вина, че не успя да осъществи мечтата на майка си: да стане бизнесмен и да печели много пари. Вместо това Гошо продаваше вестници в будката на пазара, а като се прибере, гледаше да отмени жена си в домакинската работа, за да може тя спокойно да си гледа любимия сериал. И ето че най-после беше показал на майка си, на жена си и на света, че е смел борец. Той беше се преборил с коварната болест, това го караше да се чувства истински победител и нищо друго не го интересуваше. Изписването му от болницата беше най-тържественият ден в живота му, дори бяха поканили телевизията, за да го отрази и увековечи. Сега Гошо седеше на дивана в хола и отново преживяваше своя звезден миг: той е в инвалидния стол по пижама насред фоайето до изхода на болницата и стиска огромен букет, от двете му страни са наредени лекарите, медицинските сестри и санитарите, гледат го с гордост и му ръкопляскат, срещу него бляскат камерите и фотоапаратите на журналистите, а някъде между тях жена му, вместо да му вика мухльо, му се усмихва и бърше радостни сълзи.

         Градинката около църквата беше опасана с жълти ленти, на които с черни букви пишеше: „Не преминавай!”, но Вики мина под тях и се втурна към детската площадка. Там първо се спусна по пързалката, после се изкачи по катерушката, а накрая седна в една от люлките и започна да се люлее. Щом видя, че дядо Перо прекрачва през жълтата лента, тя скочи от люлката, затича се да го посрещне и двамата се отправиха към пейката срещу входа на църквата. А в апартамента на шестия етаж майката на Вики стоеше до прозореца, гледаше напрегнато към градинката и от време на време хвърляше тревожни погледи към баща ѝ.

         – Не трябваше да ѝ позволяваш. Опасно е!

         – Ти сериозно ли? Да лиша дъщеря си от чист въздух, слънце и игри на открито заради малоумието на някакви управници?

         – Ще ни глобят.

         – Успокой се, моля те! Ще им платя глобата и ще продължа да правя това, което смятам за разумно и полезно за детето.

         Вики харесваше всички гълъби, но любимецът ѝ беше Герчо. Оперението му преливаше в различни нюанси на сивото, а около гушката му се виеше герданче от лъскави зелени и алени перца, които светеха на слънцето като скъпоценни камъчета. Другите гълъби припряно кълвяха зрънцата, които дядо Перо пръскаше по плочките, само Герчо кацаше на пейката и чакаше Вики да го нахрани. Тя слагаше купчинка семенца в шепата си и внимателно я протягаше към него. Гълъбът поемаше зрънце по зрънце от ръката ѝ, а Вики усещаше приятно гъделичкане по дланта си.

         Всяка сутрин обитателите на блока следяха от прозорците си какво се случва в градинката, а в главите им препускаха като диви коне тревожни мисли и дръзки закани.

         Защо старецът и детето са още живи и дори не са болни?

         Как може родителите на това момиче да са толкова безотговорни, ами тя е вирусоносител! А ако остави входната врата отворена и гълъбите нахлуят в жилищата ни? Трябва да направим подписка и да ги изгоним от блока!

         Откъде се взе този старец и защо е решил да храни точно гълъбите до нашия блок? Ами ако е педофил? Или проводник на джендър идеологията? Или чуждестранен агент под прикритие?

         Семейство Костадинови от третия етаж нали работят в полицията, той дори е старши полицай, а тя била секретарка на директора. Е, защо не арестуват малката злосторница и родителите ѝ за системно нарушаване на обществения ред?

         Хората от блока не знаеха, че синът на семейство Костадинови, деветгодишният Косьо, също посещава градинката. И нямаше как да знаят, защото той избягваше откритите места около църквата и се криеше в храстите. Родителите му ходеха всеки ден на работа и момчето беше свободно да прави каквото си иска. Приклекнал в храсталака, Косьо следеше всяка стъпка на Вики и дядо Перо и очите му святкаха като на зверче.

         Пусти, безлюдни бяха градските улици, но в замяна на това в социалните мрежи цареше истинско гъмжило. Във фейсбук се сформираха множество групи, свързани с пандемията, а някои от тях бяха особено многолюдни и активни.

         Групата „Национален протест срещу виновниците за пандемията” наброяваше над 300 000 души и набъбваше с всеки изминат ден. Участниците обаче имаха сериозен проблем: за да се организират за национален протест, първо трябваше да постигнат съгласие кои са виновниците, а това се оказа най-трудното. Предложенията се люшкаха като махало на стенен часовник: от Бил Гейтс, Джордж Сорос и Иван Костов до кокошката Кокона в курника на баба Цона от село Сливово.

         В групата „Измамата птичи бяс” участваха хора, които са убедени, че няма такава болест, а пандемията е част от плана за установяване на Нов световен ред; планът е разработен от таен елит, чиято сатанинска мисия е унищожението на човечеството; излъчваните по телевизията репортажи от болниците всъщност са заснемани в киноцентъра „Бояна”, а ролите на болните и на медицинския персонал се изпълняват от професионални актьори. По някое време на страницата им се появи снимка на дядо Перо сред гълъби и предизвика всеобщо въодушевление. Ето го героя на нашето време, живото олицетворение на бунта ни срещу Системата, разобличителя на мегаизмамата на века! Когато участниците в групата се поокопитиха от крайните емоционални изблици, забелязаха, че снимката е направена на фона на църква. Затова решиха да се обърнат към старозагорския митрополит с молба дядо Перо да бъде удостоен с титлата „архонт”.

         Същата снимка се появи и в друга група, но там дядо Перо беше заклеймен като изчадие адово и национален предател. Името на групата беше „Смърт на птиците, свобода на народа!”, а членовете ѝ се заричаха да се борят – засега на думи, а по-нататък и на дела – до пълна победа над крилатия враг. Най-активният участник в групата, който се криеше зад ника Bird Killer, всъщност беше старши полицай Костадинов. Той веднага установи, че снимката е направена от техния блок. Значи трябваше да издири престъпника и да го докладва на началниците си. Той, разбира се, ще участва в акцията за обезвреждането му, след което ще го повишат в чин главен полицай.

         Ако Вики се беше обърнала към храстите зад пейката, вероятно щеше да предотврати това, което се случи. Но тя усмихната гледаше как Герчо кълве зрънца от шепата ѝ, после поглеждаше към другите гълъби и към дядо Перо. Наблизо нещо изплющя, едно камъче се търкулна по дъските на пейката, Герчо нададе кратък гърлен звук, уррр, падна на плочника, дядо Перо се наведе над него, вдигна го внимателно и тръгна към църквата. Всичко стана толкова бързо, че в първия момент Вики не можа да осъзнае какво се е случило. Тя стана от пейката, разтвори безпомощно ръце и зрънцата от шепата ѝ се разпиляха по плочките. Огледа се учудено наоколо и видя Косьо. Той стоеше зад пейката, гледаше я предизвикателно и въртеше в ръцете си една прашка. Едва тогава съзнанието ѝ се проясни и тя разбра: Косьо беше убил Герчо. Мъчителен плач я задави и тя се втурна към момчето.

         – Какво направи! Ти уби Герчо. Убиец! – крещеше през плач Вики и блъскаше Косьо с юмручета в гърдите. – Мръсен, гаден убиец!

         Когато дядо Перо се върна, видя Вики да лежи на тревата, свита на кълбо, а телцето ѝ се тресеше от плач. Недалеч от нея Косьо пристъпваше от крак на крак, отправил празен поглед към камбанарията. Дядо Перо приклекна до Вики.

         – Хайде, спри да плачеш, Герчо ще се оправи.

         Вики се понадигна и го погледна със зачервени от плач очи.

         – Ама той жив ли е?

         – Жив е, разбира се, само крилото му е ранено.

         – Дядо Перо, нали не ме лъжеш?

         – Как ще те лъжа, миличка! Жената, дето продава свещи на пангара, ми помогна да настаним Герчо в един кашон. Ще превържем крилото му, ще се грижим за него и той ще се оправи.

         – И ще оздравее напълно?

         – Ще оздравее, Вики, и отново ще лети с другите гълъби. Не можем да спасим света, но ще спасим Герчо. Тичай да го видиш, а аз ще си поговоря с това момче.

         И той пристъпи към Косьо.

         – Не се приближавай! – разкрещя се момчето, размахвайки прашката си пред лицето му. – Не се приближавай, ще извикам баща си, той ще дойде с пистолета и ще те застреля.

         – Баща ти е на работа – отвърна му кротко дядо Перо, – но и да дойде, няма да ме застреля, защото иначе ще лежи в затвора.

         – Обаче той каза, че си изкуфял дъртак и иска да те гръмне!

         – Може и да е прав – засмя се старецът. – Може наистина да съм изкуфял дъртак, но виждам, че ти си добро момче. Защо не избяга?

         – Защото не ме е страх от тебе.

         – А защо не удари Вики, когато тя те налагаше? Ти си по-голям от нея и по-силен. Значи си добро момче. Сега ми кажи защо рани Герчо.

         – Птиците са вредни, те разнасят болести и трябва да се избиват.

         – А ти знаеш ли кои са най- страшните болести?

         – Птичият бяс.

         – Не, момче, други са и имат различни имена: омраза, гняв, ярост, отмъстителност... Страшни са, защото човек си мисли, че е здрав, а всъщност е тежко болен. От тези болести трябва да се пазиш. А сега ми дай прашката си.

         – Няма!

         Дядо Перо забеляза, че пръстите му, които преди стискаха здраво прашката, сега са поразхлабили хватката си. Бързо се пресегна и я дръпна от ръката му. Косьо не се опита да си я върне.

         – Тази прашка ни трябва. От нея ще направим шини и ще превържем крилото на Герчо. А ти ще ми помагаш, защото няма да се справя сам. Да вървим, синко, чака ни работа!

         Дядо Перо протегна ръка към Косьо. Момчето се поколеба за миг, после пое ръката му и двамата се запътиха към църквата...

*

         Изминаха две години от онази ранна пролет, когато Вики за пръв път се шмугна под жълтата лента около градинката. Птиците на Хичкок не долетяха у нас да ни изкълват и гълъбите от камбанарията не нахлуха в блока. След триумфа на Гошо от седмия етаж още десетина души прекараха птичия бяс, трима от тях постъпиха в болница, но изписването им не предизвика фурор. Извънредното положение не беше отменено и така постепенно се превърна в обичайно положение, а никой не обръща особено внимание на обичайните неща. Новините по телевизията си бяха същите: генералите, статистиката, вирусолозите, болниците... Човек би помислил, че всички, които работят там – от шефа до чистачките – са се разбягали, но преди това са включили автоматично повторение на една и съща новинарска емисия. А зрителите някак гузно отклоняваха поглед от екрана на телевизора и поглеждаха с копнеж към прозорците. И тъй като времето се затопляше, те започнаха да ги отварят и да смъкват телените мрежи и найлоните от неостъклените балкони. Един ден забелязаха, че бащата на Вики излезе от блока и се запъти нанякъде. На следващия ден няколко души плахо се изнизаха навън, стигнаха до главната улица и с изумление видяха, че там има хора, които се разхождат, разговарят и дори се смеят. След седмица обичайната шумотевица в блока стихна, баба Станка си въздъхна тъжно и помилва портрета на дъщеря си. Съседката ѝ на етажа, която беше фризьорка, отвори фризьорския си салон и първата ѝ клиентка беше Костадинова, която искаше прическа с екстеншъни, за да блесне на банкета по случай професионалния празник на служителите в МВР.

         Градинката около църквата си беше все същата, само жълтите ленти с надписи „Не преминавай!” лежаха по земята, смачкани и изкаляни. А всяка сутрин, когато дядо Перо и децата от блока хранеха гълъбите, градинката се изпълваше с весела глъчка.