Мария Вергова  &  Г.Ф.Стоилов

        Някой убива всичко живо по пътя си! – тази мисъл прониза безмилостно ума му.

         Като писател бе изчел достатъчно материали за животинския свят и знаеше, че има вълци-единаци, които понякога убиват не само за да се нахранят, а просто заради самия акт – такъв вълк навярно се е появил и по тези места и сега обикаля навън.

         Но Стив усети, че има и нещо друго, нещо повече, защото един вълк нямаше толкова сила, че да откъсне свинска глава отведнъж. Съзнанието му започна да нарежда онова, което очите му бяха видели - съществото вилняло из животинската постройка просто се беше забавлявало, разкъсвайки и убивайки наред. И определено притежаваше голяма сила, а също и настървение да го прави. То със сигурност е доста по-едро от обикновен вълк, но бе прекосило двора толкова бързо, че освен неясен, тъмен силует, той не беше видял нищо друго.

         Сега се сети и за разкъсаната сърна от предния ден и отново потръпна. Почувства се изплашен и истински самотен и безпомощен тук сред тази отдалечена от света пустош. Поне ако снегът не бе навалял и затрупал всичко, можеше още с идването на утрото да потегли с автомобила и да остави зад гърба си всички тези странни и необясними неща. А сега беше като хванат в капан и нямаше никакъв изход.

         Той отново надигна чашата с уиски и на няколко големи  глътки я пресуши. Умът му се опитваше да намери някакво смислено обяснение на случващото се и видяното, но не успяваше. Колкото и да се връщаше назад в съзнанието си към събитията, резултат нямаше. 

         Неусетно светлината на утрото започна да струи през процепите на залостените прозорци и той се запита дали онова гладно да убива същество, вълк или каквото и да е, не го причаква някъде отвън. Но се сети, че вчера обикаляше на открито и намери сърната, а това значеше, че то напада само нощем. Затова отиде и отвори прозореца. Погледна през пролуката на капака и не видя никой, затова избута и него, блъскайки крилата му навън.

         Снегът блестеше, но в района на хижата беше изпотъпкан от хищника. Стив отлости и вратата, предпазливо я отвори и видя как навсякъде наоколо се виждат големите следи. Що за същество е това? Вълк? Мечка? Самият дявол?! Отговор нямаше, но страхът, обгръщащ сърцето му, ставаше все по-реален и неконтролируем. Помисли си, че трябва да предприеме нещо, за да се защити при евентуално ново нападение от звяра и се огледа наоколо.

         Погледът му попадна на висящата над камината ловна пушка на хижаря и той веднага отиде до нея и я откачи. Провери я, но както и очакваше, патрони в нея нямаше. Къде ли държеше Майкъл мунициите си? Трябваше да ги открие.

         Започна да проверява навсякъде по полиците и чекмеджетата за ловните патрони на приятеля си, но безрезултатно. Погледна и в килера, и в стаите на горния етаж, но патрони нямаше. Явно трябваше да измисли нещо друго, някакво друго средство за отбрана. Погледна към облегнатата наблизо лопата, но бързо отхвърли този вариант. После погледът му се спря на ръжена до камината, който беше подходящо оръжие.

         Той го взе в ръце и го повъртя, но споменът за обезглавеното прасе го накара и него да захвърли настрани. Трябваше му нещо ефикасно, нещо с което наистина да може да спре развилнелия се звяр. Нещо с хубаво острие, ако може и режещ край. Той разрови приборите и откри голям нож за рязане на месо. Беше тежък и масивен, с добре наточено острие. Потърси и ролка с тиксо и в този миг видя нещо познато, което го накара да забрави за момент за опасността – комплекта сребърни лъжички, който бяха донесли миналата година с Катрин.

         Бяха го забравили, след като го купиха на път за хижата, но когато си тръгнаха, кутията просто остана тук. Колко странно, беше забравил за него и сега си спомни денят, часът и мястото, откъдето го взеха.

         Поредна въздишка се откъсна от него, той постави кутията настрани, за да я прибере по-късно и отиде да приготви едно импровизирано копие. Прикрепи за ръжена ножа и го стегна хубаво със залепящата лента. Стана късо и удобно оръжие, което не можеше да се сравни с ловната пушка, но все пак му даваше някаква увереност. Ако звярът се появеше, поне нямаше да бъде с голи ръце пред него. Той огледа отново околността край хижата, а после се прибра вътре и залости добре вратата. Беше решил, че най-разумно е да не рискува и да не излиза повече навън. Макар дневната светлина да му даваше кураж, предпочиташе да е на сигурно вътре зад заключените врати. Не знаеше дали съществото ще се върне отново, но беше решил да бъде нащрек, готов да го посрещне и да се отбранява.

        Денят отмина неусетно и със стопяването на последните снопове светлина, Стивън ставаше все по-нервен и неспокоен. Картината на разкъсаните животни непрекъснато изникваше пред очите му и правеше дишането му накъсано и учестено. Той започна да крачи насам-натам из всекидневната, като от време на време отиваше до прозореца и през пролуките на спуснатите капаци поглеждаше тревожно навън. Но освен осветените от пълната луна силуети на боровете и пустия, покрит със сняг двор, друго не се виждаше.

         За да успокои нервите си, отиде до барчето и си наля отново една голяма чаша  уиски. Седна в креслото пред камината и въпреки, че си наложи да мисли разумно и трезво и да се уверява, че снощното животно едва ли ще дойде пак, пулсът му все така бясно препускаше.

         И изведнъж силен, рязък удар по вратата го накара да изпусне чашата от ръцете си.

         Смъртен страх го пролази и образът на разчлененото прасе отново се появи в мислите му, но този път видя и себе си в същото положение край него.

         Последва още един удар, този път по капака на единия от прозорците, а след това и зловещо ръмжене като от огромно, гневно куче, което искаше да влезе вътре. Само миг по-късно вратата отново бе напъната, но резетата издържаха. И всичко стана за по малко от минута, през която Стив стоеше вцепенен. Но след това бързо се осъзна, погледът му спря на импровизираното копие от ръжена и големия нож, и сграбчвайки го и стискайки го здраво, той извика:

         - Хайде! Хайде, ела ми де!
         Изведнъж беше придобил неподозирана смелост и кураж.

         Отвън съществото отвърна с ръмжене и серия от блъскане по вратата и капаците на прозорците. Беше бясно и разгневено, даващо да се разбере, че скоро ще докопа и разкъса приканващия го човек.

         Адреналинът нахлуваше все повече в кръвта на писателя, който за няколко мига се беше променил от кротък и спокоен човек до онзи първичен ловец и воин, който беше всеки един мъж по света. Сега в ушите му бучаха хилядите години на оцеляване срещу дивата природа и той беше готов да брани живота си срещу който и да е отвън.

          Настанаха няколко минути затишие. Стив се ослушваше в полумрака на всекидневната. Това го подсети да включи осветлението, което май помогна, защото за известно време ударите наистина утихнаха. Съществото навярно си беше отишло, разбрало, че няма как да влезе в заключената къща. В този миг обаче той се досети, че задната врата, от кухнята към пристойката за дърва, беше останала отключена. А отвън на пристройката също имаше врата, която определено нямаше за какво да се заключва.

         Той хукна и само с няколко секунди изпревари нападателя си, който обикаляйки около хижата също бе открил тази пролука в защитата на жертвата си.

         Ударът беше толкова силен, че едва успял да залости кухненската врата, Стив бе отхвърлен назад и се блъсна в столовете и масата зад него. Импровизираното му копие  изхвърча нанякъде, а отвън побеснялото животно започна да блъска и да драска с рев вратата.

         Стив бързо се изправи и светкавично прецени, че тази врата няма да издържи дълго – беше много по-лека от външната, а и резето ѝ се огъваше застрашително, като във всеки момент можеше да се откъсне и тогава...

         Той нямаше време да мисли повече, пое въздух и избута най-близкия шкаф пред вратата. Стърженето се смеси с ужасните звуци на нападателя, който не спираше да напада преградата на пътя си. Стивън обърна и тежката дъбова маса и залепи плота ѝ до шкафа, а след това намята и всички столове отгоре им. Така за малко поне успя да укрепи позицията си. Видя и падналото настрани копие и тново го взе и се почувства по-силен. Много силен.

         - Хайде, идвай! – надвика той блъскането и ръмженето. – И по-страшни сме ги виждали!

         Но реши за по-сигурно да избута още един скрин между краката на масата и така да подсигури тежестта върху вратата. С това сякаш съществото отново се отказа и настана зимна тишина, която Стив не усети, защото сърцето му блъскаше диво с войнствено шумящия в ушите му адреналин.

         Беше готов да се бие, никога не бе предполагал, че обстоятелствата могат да го извадят от меланхоличността му, но ето че сега целият бе настръхнал и готов за бой. Но най-странното беше това, че състоянието на еуфория му хареса – много му хареса.

        Но съществото явно се беше отказало, защото повече опити да влезе не последваха. Тишината започна да успокоява нервите на човека и той се върна обратно във всекидневната. Добави още цепеници в огъня, знаейки че всички животни се боят от него, така че помощта на пламъците можеше да му потрябва. Но минаха десетина минути, след това и половин час и никой не направи повече опити да проникне вътре.

         Стивън реши, че нападателят окончателно е избягал и изведнъж цялата му смелост и кураж се изпариха. Той се свлече на креслото, победен от преживяното напрежение и сякаш всички досегашни сили напуснаха тялото му. Остана да седи така няколко минути, а после отново реши да погледне през процепите на прозореца навън и бавно се доближи до него. Но в мига, в който наклони глава и насочи поглед към двора, един изгарящ зелен поглед срещна неговия и дебнещият в тъмнината звяр скочи и с всички сили връхлетя върху него. Дървените капаци на прозореца се разхвърчаха на всички страни на малки тресчици, а стъклото беше строшено с един единствен удар на огромната му лапа.

         С пъргав скок животното прескочи в стаята и се изправи с целия си ръст срещу Стивън.

         Всичко стана толкова бързо и неочаквано, че от устните на писателя се отрони само един кратък, сподавен вик.

         Той отстъпи назад и препъвайки се, падна на земята. Пред него стоеше ужасен звяр, висок не по-малко от два метра и някак странно приведен, с покрито с гъста козина тяло и големи, приличащи на човешки ръце лапи. Ноктите му бяха извити и остри, а ужасяващата муцуна бе разтегната в хищна гримаса и разкриваше два реда дълги, приличащи на бивни зъби. Очите му святкаха със свиреп блясък, а от гърлото му се чуваше дрезгаво ръмжене. Стивън дори от разстояние усети горещото и зловонно дихание, което се разнасяше от зиналата му паст, а от цялото тяло на съществото се усещаше противната, остра миризма на хищник.

         Човекът гледаше като парализиран и не можеше да помръдне - нито приготвеното самоделно оръжие, нито изпълващата го до преди малко смелост имаха в момента някакво значение. Той беше съвсем безпомощен и вцепенен от ужас.

         Звярът направи няколко крачки към него, протягайки напред огромната си лапа, но в момента, в който понечи да замахне с нея и да нанесе удар на Стив, нещо го стресна и той уплашено се отдръпна. Отстъпи назад, сякаш опарен от невидим огън и нададе разгневено ръмжене, което премина в смразяващ сърцето вой. Все още гледащо към нещото, което го беше изплашило, съществото заотстъпва в обратна посока и точно толкова бързо и неочаквано, както беше връхлетяло в стаята, изскочи от нея и с рев изчезна в тъмнината. След него през счупения прозорец нахлу само леденият дъх на студа.

           Стив стоеше на земята замаян и невярващо гледаше натам. Трябваше му много време, за да дойде на себе си и да осъзнае какво всъщност се беше случило. Това, което бе видял току що не беше нормално същество, не бе нито вълк, нито някакво друго познато животно. В звяра, който беше стоял преди малко пред него, имаше нещо свръхестествено и толкова плашещо, че цялото му тяло потрепери. Какво беше това, за бога?! Приличаше на истински дявол. В него имаше нещо толкова човешко и едновременно толкова прилично на вълк, че той не знаеше какво да си мисли. Никога не беше виждал нещо подобно.

         И изведнъж истината проряза съзнанието му – възможно ли бе това да е... върколак?

         Като всеки човек и той беше чувал безброй истории за тези същества, но ги приемаше несериозно. А и като писател знаеше, че човешката фантазия няма граници и може да измисли най-невероятните неща. Но това, което беше видял сега бе съвсем истинско и той отново почти реално усети противния дъх на съществото и потрепери при мисълта за замахналата към него лапа-ръка.

         Но какво ли го беше изплашило така и бе спасило живота му?

         Той наведе глава и в същия миг съзря окачения на шията си сребърен кръст, подарък от Кати, с който той никога не се разделяше. Сети се, че в историите за тези същества именно кръстът бе едно от нещата, с които те можеха да бъдат преборени. Кръстът и сребърният куршум. Все още залитайки от ужас, той се надигна и се приближи до прозореца. Отвън дворът белееше както и преди от снега, но в него не се виждаше никой. Явно чудовището този път бе избягало наистина. А голямата и пълна луна осветяваше всичко наоколо, но сега Стив със съвсем различни очи погледна на призрачната ѝ, стелеща се над земята светлина.

            Когато навън започна да се развиделява, му се струваше все по-нереално всичко, случило се с него през нощта. Кошмар или действителност беше то? Но счупеният прозорец и нахлуващият студен въздух не оставяха никакво съмнение - той беше нападнат от върколак и колкото и невъзможно да изглеждаше това, то се беше случило. Трябваше да приеме тази мисъл и да реши какво да прави нататък.

         Стив отлости вратата, предпазливо я отвори и видя как цялата ѝ повърхност отвън е надраскана от големите нокти на нападателя. Вълчите стъпки бяха навсякъде наоколо, дори видя, че се е опитвал да се изкачи до втория етаж но явно не бе успял. Когато стигна до пристройката за дърва установи, че вратата ѝ откъм двора може да се подпре и отвътре, затова се върна в хижата, за да се погрижи за сигурността си, като го направи. Учуди се колко тежаха шкафа, масата и скрина, но снощи ги бе избутал бързо и с лекота. Знаеше, че в състояние на стрес и силен приток на адреналин силите се утрояват, но никога не го бе изпитвал. Сега с доста повече усилия отмести барикадата си и подпря малката врата с няколко дебели цепеници, внесе няколко такива за камината и отново намести шкафа пред кухненската врата за всеки случай.

         Трябваше да се погрижи и за счупения прозорец, а и да подсили останалите, за да предотврати всяка възможност на звяра да проникне вътре. Затова закова възможно най-здраво по няколко дъски върху капаците на всички прозорци и провери резетата на външната врата. После погледът му случайно попадна върху ловната пушка, окачена на стената и отново си спомни, че едно от най-сигурните средства да се справиш с върколак е сребърният куршум. Ех, ако имаше такъв... И изведнъж се сети за сребърните лъжички на Кати. Само ако можеше да намери някакъв начин да излее от тях куршуми! Лесно можеше да ги разтопи, но как щеше да намери калъп по който да ги направи? Ясно беше, че не разполага с никакво средство за отбрана и единственото му спасение беше да предотврати всяка възможност на нападателя да достигне до него. Просто трябваше да успее да оцелее в оставащите нощи на пълнолунието. А и кръстът на шията му едва ли можеше да спре задълго развилнелия се звяр, особено ако беше зажаднял да убива.

         След като прецени, че е направил всичко по силите си за своята безопасност, Стив заключи  отново външната врата и спусна всички резета. До идването на нощта оставаха  само няколко часа и той искаше да е подготвен. Беше решил, че след като върколакът не е успял да се изкачи до втория етаж, в спалнята ще бъде в най-голяма безопасност. Затова се качи там, постави един стол до прозореца и се приготви да чака. Беше взел и импровизираното копие, макар да знаеше, че то едва ли би му помогнало, ако се изправеше лице в лице с неприятеля.

            Часовете минаваха и скоро последните щрихи на деня се стопиха и отстъпиха място на поредната лунна нощ. Стивън гледаше навън в напрегнато очакване. Дали пък тази нощ звярът нямаше да го подмине? Дали не беше открил нещо друго, което да задоволи жаждата му за кръв?

         Часовникът на стената тиктакаше и отмерваше минутите една по една, а на Стив те се струваха като малки, безкрайни вечности. Тишината, която неизменно присъстваше наоколо, вече започваше да му тежи и да изостря още повече и без това опънатите му нерви. Сякаш призрачната лунна светлина, бавно процеждащото се време и тишината, стелеща се навсякъде, правеха всичко да изглежда още по-нереално и странно. Отново се заслуша в тиктакането на часовника.

         Тик-так, тик-так - стрелките мързеливо се местеха. Ако не беше толкова тихо, едва ли би ги чувал така ясно и отчетливо.

         Той хвърли нов поглед навън, а после пак се заслуша в несекващата им песен. Почти се унасяше от това ритмично потракване и дори си позволи за кратко да притвори очи и да се отпусне.

          И изведнъж вратата в стаята се отвори. Чу се дрезгаво поскърцване и тя се завъртя бавно на пантите си. Стивън скочи като ужилен и инстинктивно посегна към копието до себе си. Но в следващия миг учудена гримаса грейна на лицето му и той развеселен извика:

         - Хей, Феликс, малък приятелю, какво правиш тук?!

         През процепа на вратата в стаята се промъкна един голям рижав котарак и оглеждайки недоверчиво човека и помещението, тихичко измяука. Стив се спусна да го вдигне и с нескрита радост го заразглежда, притиснал го към гърдите си. 

          - Къде беше до сега, малък скиталец такъв, къде се беше скрил?

         Котаракът пак тихичко измяука в отговор, а после доволно замърка, гален от ръцете на човека. Феликс бе домашният любимец на Майкъл и обикновено прекарваше дните си в дрямка край камината, или излегнат на перваза на прозореца под топлите слънчеви лъчи. Но сега кой знае къде се е спотаявал в последните дни и писателят съвсем бе забравил за него и не откри липсата му при пристигането си. Той продължаваше да го милва, щастлив, че е открил още една жива душа в тази пустош, а котаракът отвръщаше на ласките с блажено примижване и мъркане.

         Стивън седна отново на пост до прозореца и постави Феликс на коленете си. И тъкмо понечваше да го погали отново, когато вдигайки поглед нагоре, видя пред себе си две пламтящи от злоба, свирепи очи. Те го гледаха на по-малко от метър иззад стъклото и зеленият им блясък го изгаряше. Стив изпусна от изненада и ужас котарака и отстъпи няколко крачки назад. Докато се беше радвал на малкия си четириног приятел, върколакът явно бе успял да се изкачи до прозореца на стаята и сега беше на един скок разстояние от него.

         Писателят моментално се спусна към вратата, в инстинктивен стремеж да се спаси, а в същия миг звярът със силен удар строши стъклото и прескочи вътре. Стивън побягна надолу по стълбите, обхванат от неконтролируема паника, а върколакът не се забави и го последва със бързи, ловки скокове. Спря се само за кратко, виждайки Феликс и за няколко мига се поколеба дали да не хване първо него, но после явно се отказа и продължи да следва писателя. Но това даде на Стивън малка преднина и той, прелитайки като стрела през стъпалата, се спусна към външната врата. Отключи бързо всички резета и изхвърча през нея навън.

         Хукна към автомобила си, паркиран отпред, но минавайки край дъсчената ограда, се удари в нея и при удара верижката със сребърния кръст се закачи, откъсна се и падна на земята. Той дори не усети това, бързайки да влезе в пикапа и да го подкара.

         Успя да се качи и да затръшне вратата току пред муцуната на преследващия го звяр и с треперещи пръсти превъртя ключа на таблото и потегли. Но само след няколко метра автомобилът се удари във високите преспи пред него и двигателят загасна...

         На върколака му трябваше само един скок, за да стигне до колата и да се надвеси над човека през страничното стъкло. Стивън виждаше съвсем ясно излизащия през озъбената му муцуна дъх и течащите от нея лиги. Виждаше и горящите, зелени очи, сега святкащи още по-хищно заради предчувстваната близка победа. Той нададе смразяващ, пронизителен вой, а после строши стъклото и провря вътре огромната си лапа, с големи, закривени нокти. Човекът усети само как те се забиват отстрани във врата му и разкъсват нежната, кадифяна кожа. Усети и как кръвта му избликва на силни тласъци и облива всичко наоколо. После ноктите се впиха и в гърба му, и той нададе пронизителен вик на болка и ужас. А когато острите зъби го захапаха, последното, което Стивън видя пред себе си през обляното в кръв стъкло на автомобила, бе огромната, пълна луна, зловеща и пурпурночервена на цвят...

*****

         Утрото надничаше през спуснатите капаци на прозорците и тънки снопове светлина танцуваха по стените. Вятърът окончателно беше утихнал и от бурята вече нямаше и следа, а снегът ослепително блестеше и мамеше с белотата си към снежните писти. Стив Браян беше седнал на голямата маса във всекидневната и допиваше кафето си. Пред себе си беше поставил пишеща машина, а купчинка изписани листи лежаха встрани до нея. Той взе един от тях, постави го отново в машината и след кратък размисъл изписа в най-горната му част – “Пурпурна луна”. После помисли малко, поколеба се, но в крайна сметка реши да остави заглавието такова.

         Върна листа отново към останалите в купчинката и доволно ги подравни. В същия миг телефонът до него силно иззвъня и го стресна. Явно най-сетне телефонната компания беше успяла да възстанови връзките. Той вдигна слушалката и чу отсреща гласа на Питър.

         - Стив, как си, човече, от два дни опитвам да се свържа с теб, но не мога. Добре, че най-сетне линиите работят!

            - Здравей, Питър, много се радвам, че те чувам! Заради бурята е, нали знаеш, че тук проблемите с комуникациите са чести. Ако не е тока, ще е телефона, или обратното – опита да се пошегува той. – Но сега вече всичко е наред. Ти как си, чувал ли си Майки?

           - Да, чухме се и най-вече заради това ти се обаждам, за да не се тревожиш. Той ми звънна, че се е наложило да тръгне много спешно за града, сестра му претърпяла злополука и е нямал време да ни извести. А после заради снега не е успял да се върне веднага. Но смятал най-късно утре да тръгне за планината, така че го очаквай!

         - Това е чудесно, Пит! Два дни прекарах тук сам и определено ми липсва компания. Радвам се, че той е добре!

         - Да, добре е, не се тревожи. А ти как я караш? Надявам се, не ти е много тежко заради Кати? – гласът му прозвуча леко сконфузено, сякаш се притесняваше да го пита за това.

         - Ами, как да ти кажа, Пит... Имам чувството, че тя е навсякъде край мен, сякаш присъствието ѝ е почти осезаемо. Усещането е много странно, но най-после след толкова месеци, се чувствам спокоен и почти щастлив. И...знаеш ли...отново започнах да пиша.

        - Какво?! Какво говориш, Стив, но това е чудесно! – гласът на Питър звучеше истински развълнуван. – И как стана това, как се случи?

         - Нали ти казвам, усещам я навсякъде край мен, сякаш никога не си е тръгвала и се получи, стана просто от само себе си. Тъкмо преди малко довърших един разказ. Не е нещо сериозно, върколашка история, но нали знаеш - децата са луди по тях. – и по гласа му приятелят му усети, че се усмихва.

         Питър също се засмя:

         - Е, важното е да се почне от някъде. Щом си решил да е върколашка, нека е такава. Пък може и да направиш остър завой в творчеството си и да пропишеш ужаси – тук и двамата се засмяха. – Хайде, Стив, ще те оставям да си почиваш и ще затварям. Пази се и продължавай да пишеш, наистина много ме зарадва с това!

         Питър затвори и линията даде свободен сигнал. Стив също остави слушалката, като продължаваше да се усмихва. Беше му приятно, че е зарадвал приятеля си. Наистина не беше очаквал, че убитата сърна, която видя онзи ден ще го впечатли така и ще го вдъхнови за някаква история, но ето, че се случи. А и присъствието на Кати, което усещаше навсякъде край себе си... Беше толкова красиво и вълнуващо, макар и малко тъжно. Той въздъхна дълбоко и се надигна. Трябваше да хапне нещо за закуска, а после да нахрани и животните – гладните им гласове се чуваха ясно чак тук вътре. А после смяташе да отскочи до хижата на Гари и да го успокои, че Майкъл е добре. Тъкмо се беше насочил да си приготви нещо за хапване, когато някой почука на тежката дъбова врата.

         Стивън се запъти да отвори, но най-напред погледна през страничния прозорец да види кой е.

         Ха, какво съвпадение - беше точно Гари!

         Той започна да отключва, но при бързия си поглед през прозореца не бе успял да забележи, че в ъгълчето на устата му имаше малко петънце от засъхнала кръв, а по дрехата му бяха полепнали няколко окървавени птичи пера.