С последни сили се добра до оазиса и животоспасяващата вода. Потопи се в нея, пиейки жадно, на големи глътки, рискувайки да се удави, а през полуотворените му очи се прокрадваше надеждата.

И този път оцеля. Трудно, но оцеля.

Постоя известно време във водата, за да възвърне силите си, след което бавно се изправи и запъти към сянката на финиковите палми. Оазисът не веднъж го беше приютявал и спасявал от пустинното слънце, но нещо в него липсваше. Въпреки молбите към Аллах, така и не поникнаха цветя. Никакви, дори за тръните беше трудно да виреят.

На следващия ден, отпочинал, се качи на камилата и тръгна в неизвестна посока.

Дните тук бяха еднообразни като пейзажа и човек губеше представа за времето и разстоянията. В далечината забеляза странно петно, открояващо се на фона на пясъците.

- Хм, какво ли би могло да е това? - помисли си бедуинът, вървейки към него.

В нищото, насред Сахара, обектът, привлякъл вниманието му, започна да придобива очертания.

- Сигурно е Фата моргана - продължаваше да разсъждава наум.

Деляха го само няколко метра, когато вече ясно започна да различава стъблото, пробило гордите пясъци и извисило се над тях. Алените цветове контрастираха по един зловещ начин, напомняйки за кръвта на пътниците, с която бяха напоени тези ширини.

- Слава на Аллах - каза на глас, отправяйки молитва към небето.

Приближи се и седна пред цветето.

Имаше нещо магическо, нещо необяснимо, нещо, което държеше погледа му прикован.

Не разбра кога Слънцето се скри зад хоризонта и лек хлад замести парещите му лъчи.

Свали наметката и я сложи около цветето. Страхуваше се да не измръзне от идващия студ.

Нощта я прекара в съзерцание, а на утрото го завари на път.

Дните минаваха, но споменът за неочакваната среща не му даваше мира.

Откъде се е появило? Как ще оцелее без вода?

Въпросите не напускаха ума му и той реши да се върне.

Пустинната радост стоеше все така гордо, показвайки воля за живот в това негостоприемно място.

Не можеше да откъсне очи от него. Искаше да го вземе със себе си и да го засади в оазиса, но до там имаше много път и цветето щеше умре. Знаеше го много добре, но и знаеше, че не може да напусне мястото без него.

Неумолимото време стопяваше водните му запаси, а последните капки от меха дари на своята осъществена мечта...