„В царството на животните да бъдеш родител означава да предадеш на потомството уменията, които ще са му нужни, за да живее самостоятелно и след това да си отидеш. При хората инстинктът за самостоятелност е същият, но невротичната потребност да притежаваме живота на децата си и да живеем чрез тях сякаш взема връх.“

Уейн Дайер

Из книгата  „Вашите слаби места”

     Когато на 24 май 2005 г. директорът на американския колеж в София връчи диплома на сина ми, си помислих, че това не можеше да се случва в реалността. Беше толкова хубаво и невероятно, че приличаше на приказка. Едно деветнадесет годишно момче, останало сирак преди седемнадесет години завършваше американски колеж. Една вдовица в мое лице бе успяла да изучи сина си в престижно училище. И това се бе случило в България, в която не беше лесно  дори и за нормални семейства да  отгледат и изучат децата си. Надявах се да сме го заслужили.

     След като премина успешно студентските изпити и записа модерна специалност в университет, Краси ми съобщи, че това лято ще изкара ваканцията с приятелката си и че ще бъде добре и аз да помисля с кого и как да прекарам моята ваканция. За пръв път щяхме да летуваме по отделно. Краси си имаше сериозна приятелка. Интелигентна и красива. Радвах се, че се отнася с уважение към нея и че не я сравнява с мен.

Беше много малък, когато започнах да го подготвям за срещата с бъдещата му приятелка. В ранна детска възраст момчетата обикновено изявяват желание да се оженят за майките си и изпитват скрита ревност към бащите си. Бях идеализирала образа на баща му. Ревност към бащата, който си бе отишъл, не можеше да има, но това по никакъв начин не променяше желанието на детето да се ожени за майка си.

     - Мамо, не мога да разбера, защо като порасна ще трябва да се оженя за чужда жена, а не за теб? Какво ще ни пречи? - Краси беше на около пет години, когато ми зададе този въпрос.

      - Ами защото съгласно законите, не могат да се сключват бракове между роднини. Не само между майка и син, но и между братя и сестри - отговорих като юрист.

А защо не може!

     - Защото децата на такива родители ще бъдат изроди. - заключих простичко и реших, че с това, питането ще приключи.

    - Ами тогава, щом като децата ще са изроди, няма да има деца. Ще имаме ферма. Ще отглеждаме животни. Коне, кучета, костенурки... каквото си поискаме.

     - Законите не разрешават и това.

     - А ти няма ли да можеш да ги промениш докато порасна?

     - Не, защото законите трябва да са такива. А ти, когато пораснеш ще си намериш добро и хубаво момиче, за което ще се ожениш. Аз, тогава ще съм вече стара и ще съм баба на твоите деца.

     - Няма да си стара и няма да си баба!

     - Има много време до тогава. Когато пораснеш няма да мислиш като сега. Ще си намериш момиче, което ще обичаш. Такъв е закона на живота.

     Това, че синът ми си имаше приятелка, потвърждаваше действието на житейския закон и беше още едно хубаво нещо, наред със завършването на колежа и постъпването му в университета. Разбирах, че нещата в живота му се подреждаха добре. При мен обаче,  нещо не беше съвсем наред.

Всеки божи ден, от тези седемнадесет години, през които сама се грижех за сина си, беше изпитание за воля, издръжливост и самообладание. Всеки ден бе борба за оцеляване. Всеки ден се бях молила да съм жива и да имам сили да възпитам  сина си така, че той да бъде истински щастлив. Нямаше на кого да разчитам освен на Бог и себе си. Сега бе настъпил мига, в който трябваше да приема, че детето е станало мъж. Нямаше за кого повече да се грижа. Нямаше за кого да се боря. Той беше навършил пълнолетие. Можеше да работи и да изкарва прехраната си. Разбирах, че всичко това трябваше да предизвиква истинска радост у мен. И може би удовлетворение... Но не беше съвсем така. Имаше нещо тъжно, което не исках да призная.

     След добрия край на приказката, нещо тъжно се случваше. Нещо, което не можеше да бъде добавено към приказката, нито да бъде вмъкнато в епилог. Не беше за пред хора.

Жената, в мое лице, за която близките й казваха, че се е справила със съдбовната задача, че едва ли не е направила нещо като подвиг, отглеждайки сама детето си, в една социално не добре уредена страна, тази същата жена разбираше всичко това с разума си, но не се радваше за себе си. Напротив. Струваше ми се, че ме обзема чувство за безполезност. Частица по частица като песъчинки, изтичащи от пясъчен часовник, душата ми сякаш се изпразваше от смисъл и целеустременост. От мен зависеше дали часовникът ще бъде върнат във вярната посока и песъчинките - подредени в първоначалното им положение. Мислех си, че по подобен начин вероятно се чувстват летците, на които им е забранено да летят. Въпреки че  ги очаква спокоен живот на земята,  това  като че ли e по-страшно  и от най-опасния полет, защото съдържа послание, че вече не можеш да служиш на хората според досегашното си предназначение. За да оцелееш и да се почувстваш отново осмислен и полезен, трябва да промениш предназначението си и да започнеш отначало. Както в онази детска игра наречена „Не се сърди човече“.

     Трябваше да измисля нещо, не можеше да остана сама в къщи през летния си отпуск и да „помогна” за това Краси и приятелката му да се почувстват некомфортно заради моята самота. Убедена бях, че подобно поведение на някои майки, е причина за несполучливите бракове на синовете им. Бях чувала от родители, чиито синове бяха вече семейни, че родителството е неблагодарна работа, че винаги идвал момента, в който от най-близък човек, родителят се превръщал в най-излишния. А защо трябваше да се очаква благодарност от децата? Сигурна бях, че каквото съм направила за Краси, съм го направила и заради себе си. Неговото щастие беше и мое щастие. Не търсех благодарност. Знаех, че пълнолетието ще дойде. Бях прочела всякаква литература по темата, за да съм готова, когато моментът настъпи. Знаех, че птичката престава да носи храна, когато птичето излети от гнездото. Знаех, че мечката, когато научи мечетата да ловуват, един ден ги завежда навътре в гората, насърчава ги да се покатерят на високо дърво и без да се обръща назад си отива завинаги. Такъв е законът на живота.

И след като знаех всичко това, откъде идваше тъгата и чувството, че всичко се е объркало. Трябваше да  променя отношението си към нещата от живота. Да забравя реторичния въпрос: „Какво ще бъде най-добре за Краси” и да започна да се питам: „Какво ще бъде най-добре за мен.”

*       *       *

     Заминах на море. Отидох на гости в Балчик при моя приятелка, която цяло лято работеше на морето. Боби, беше човек, който никога не скучаеше. Опитваше се да бъде щастлива във всеки момент, в който това беше възможно и караше и другите да се радват на живота и да виждат щастието в ежедневните неща. Беше авантюрист по дух. И тя самата, често не знаеше какво ще направи в следващия момент. Разказваше небивали истории за себе си: „Бях решила да отида на Черни връх, екипирах се за Черни връх, обаче някакви невидими сили ме накараха да ти дойда на гости.”; „Бях решила да пътувам за Балчик, но някакви невидими сили ме накараха да пътувам за Банкя.” Обикновено Боби слушаше интуицията си и успяваше да бъде щастлива независимо от обстоятелствата, които се случваха или не се случваха в живота й. Когато общувах с нея се убеждавах във верността на предположението, че щастието е състояние на духа, което не зависи от конкретните неща в материалния свят.

   Наех стая в новопостроен хотел, на самия бряг на морето. В близост до хотела се намираше великолепния дворец на румънската кралица, една от най-забележителните исторически и туристически атракции на Балчик.

     Прекарах шест фантастични летни дни, които ми се сториха като шест години.

Всеки ден се разхождах с часове из двореца и прохладните алеи на заобикалящия го парк. Любувах се на  екзотични дървета. Вдишвах аромата на прелестни  цветя. Къпех се в морето когато и където пожелаех. Нямах отговорност за никого, не бързах за никъде, не се съобразявах с никого. Бях  със себе си и  Бог.

Боби се появяваше, когато дневната ми доза уединение биваше изчерпана. Заедно посетихме невероятни места в околностите на Балчик и Каварна, където красотата на морския пейзаж е толкова величествена, че човек усеща присъствието на Твореца и го обзема неистовото желание да остане завинаги там.

Вечерите прекарвахме в малко заведение, на брега на морето, разположено непретенциозно под хладните клони на сандалово дърво. Никога преди това не бях виждала сандалово дърво.

Боби, която беше отдавна тук ме запозна с много интересни хора. Естествени и неотразими като морето.

*       *       *

     Върнах се в София щастлива и одухотворена от новата си идентичност. Предложих на Краси и приятелката му да посетят Балчик по време на морското им пътешествие, което се канеха да направят.

Когато заминаха, си наложих да не се обаждам по телефона и да не се интересувам как са и как прекарват времето си. Задълбочих се в мои лични занимания: четене, писане, медитиране, йога, молитви, мечти...  Бях човек, който не се отъждествяваше само с ролята си на родител. Имаше толкова много неща за правене...

     Не бях изненадана, но не бях и очаквала да получавам обаждания от Краси, ако не всеки ден, то поне през ден. С развълнуван глас споделяше в телефонен разговор с мен колко красива е Варна; колко е живописен Балчик; колко добре си прекарват на някаква си яхта навътре в морето  той, приятелката му и Боби и колко им липсвам на тримата...

*       *       *

     Когато се върна от морето с видимо притеснение Краси ми съобщи:

     - Мамо, донесох ти подарък, само че не знам дали ще ти хареса... Сигурно си ги виждала на сергиите пред Двореца в Балчик... Едни  картини... Пясъчни картини. - И той извади от сака си една великолепна картина, създадена на принципа на пясъчния часовник, която обаче не отмерваше времето. Времето спираше, когато обръщах картината във всевъзможни посоки и хилядите падащи песъчинки се подреждаха по непредвидим ред. Никой не можеше да познае броя на пясъчните изображения, които картината твореше при всяко докосване от човешка ръка. От всяко изображение се пораждаше ново, от новото - следващо... В малката пясъчна картина открих една безкрайна пясъчна Вселена.

     - Никога не съм виждала подобно нещо! - отговорих след дълго мълчание.

*       *       *

     Това беше най-хубавият подарък, който някога съм получавала и най-ценната диплома. За успешно издържан изпит по „детронация” на родител.

      Някой беше казал: „Там, където един път завършва, нов път започва...”

     Трябва  да поискаш  да го видиш, защото Пътят е там. И те чака. Събери сили и направи първата стъпка. И Пътят ще те поведе... Нищо, никога не свършва. И Вселената и човешкия дух са вечни и безкрайни.