Веднъж една жена срещнала един мъж и както си лежала в скута му, качила крака на облегалката на дивана, го попитала:

"Какво да те правя, кажи ми?!"

"Обичай ме!" отвърнал й той. И тя го заобичала...

Тук е спорен въпросът дали веднага, малко преди или след  това,  но какво значение има?! 

Те, обичанията са едно съвсем просто усещане, че прелива язовир, че тежиш точно двадесет и един грама, че можеш да сглобиш АК-47 за пет секунди,  да разбиеш шифъра на Леонардо и да тичаш  пред железницата в тунела под Ла Манш-а, поддържайки олимпийския огън жив и сешоара от предния ден изряден. 

В същото това време мъжът си бръкнал в носа и си казал: "О! Момент! Да затворя една врата и да отворя друга!"

Може би за да не става течение. Никой не разбрал защо. 

И така, той затворил точно тая врата, през която щял да прелее язовирът и правилно! Кой е луд да му разбият шифъра, да долива вечния огън с керосин, да му сглобяват по цял ден АК-47 и да следи разписанието на влаците под Ла Манш-а!  Кой?!

Затворил я той,  но не видял ли, не се усетил ли к'во, че онези двадесет и един грама не успели да се промушат и останали заклещени. Абе направо си  ги затиснал с вратата...  А тя се затворила леко,  леко, защото...какво са двадесет и един грама душа, любов, сланина, хашиш?! Опааа! Хашиш е много!

Та, стояла си така тая душа, заклещена в оная врата, тляла, ревала, но не показала слабост, не!

Тук приказката щяла да свърши с нок даун, но на мъжа му станало студено. (на кого? на него. неп. член)  

 "Я да отворя аз тая врата!" казал си. "Какво му е на олимпийския огън? Ще погори,  погори и като се стопля ще го духна!"

Отворил я той, не знам дали се разбира кое,  душата паднала с никелиран трясък на пода, казала "Ох, здрасти!" и хукнала към огледалото да си оправи косата.

Каква била изненада й обаче, когато застанала пред него. Не, че нещо особено. Просто...ами била придобила съвсем неестествена форма. Нещо между Г и Z, но не точно. Непълно Z. Абе,  разгледайте отблизо каса на врата и ще разберете. Такава форма...

Въздъхнала тя, прибрала си косата зад ушите, бръснала една несъобразителна сълза и си казала: "Боже, Божеее! Сега как ще тичам  пред железницата в тунела под Ла Манш-а в тази форма?!  Повече никога няма да съм в състояние да го направя отново!"

Край.