- Цял живот съм мечтал да рисувам, откакто се помня, ми сподели старчето, като замислено ръчкаше огъня. През снопчетата искри лицето му в мрака странно ми напомняше нещо, познато, но забравенo.

- Имахме няколко кофи с блажна боя в пристройката на къщата и аз вземах от нея в бурканче и тайно рисувах по стари дъски. Един път баща ми ме хвана и наби, задето разхищавам. Той така гледаше на това занимание, като на разхищение. Аз пък, в яда си, набих котето с метлата и ударих шамар на сестра ми, защото тя ме беше издала. Сетне узнах, че картини не се рисуват с блажни бои. Животът така ме завъртя, или аз него, че изоставих изкуството и се заех с друго.

 Слушах го и гризях изпеченото кокалче от гугутката. Гугутка и една риба. Това беше вечерята ни. Старчето ги беше хванало сутринта и сложило в дупка на брега, покривайки я с палмови клонки. Така пазеше храната от жегата. Откакто паднах, ми се губеха два дена, и помнех още два. Събудих се в тъмно място, с листо на челото, покрит с някакво зебло. После чух шум, малко светлина нахлу и видях стареца, с дървена гаванка да се приближава и да ми дава от нея нещо горчиво и кисело едновременно. Сетне станах и разгледах самолета, или по-точно неговите парчета, и ето ни сега на огъня, гризем гугутка. За два дена само и старият живот ми се струваше далечен и невъзможен. Все едно не е бил. Славната чесна, с която летях от 1970, тоест вече две години, изненадващо започна да дава сигнал, още над Куба, за повреда в двигателя. Не беше се случвало отдавна. Преди време пак стана така и се оказа повреда в сигнализацията, но сега вече беше истинска повреда. Два часа след това самолетът ми тръгна надолу и към 1200 метра под мен видях само океана. После  се появи някакво малко зелено островче и направих два завоя над него, докато разбера, че няма къде другаде да се приземя. Приземяване бе силно казано. Набрулих се в някакви палми и после се свестих в колибата. Никога не бих си и помислил, че ще падна на остров, ще се окаже безлюден и то в 20 век, а на това отгоре ще срещна сънародник там. В Маями имахме хубава немска бирария, къркахме здраво и гледахме мачове. Но дори там немската реч ми се струваше не на място, какво остава за остров. От старчето узнах, че островът е 400 на 350 метра и имаше ручей, доста мощен, извиращ от едно възвишение. Старецът не ми каза нищо за себе си, освен това за боята и че се казва Пьолцл. Тикна ми рибата и парче гугутка и седна да ръчка огъня.

 Излишно е да ви казвам, че главата ме цепеше, че ме беше страх и изпитвах странно усещане, че съм в реалити шоу. Колибата на отшелника представляваше нещо като наколните къщички на индонезийците. Веднага се сетих за тях, понеже наскоро четох и гледах снимки на такива. На четири кола, положени трупи и отгоре наредени други трупи, сетне колове за стени и трупи за тавана и много листа на покрива. Нещо такова беше, но нямаше прозорец. Само врата. Аз останах да спя вътре, а дядото легна навън на нещо като хамак от зебло. Помня, че светнах със запалката си, и в мрака по стените не видях нищо, освен една странна малка зелена брадвичка, висяща на кожен ремък от греда на тавана. В стаята имаше и маса и върху нея няколко тефтера и сгънати хартии. Разгънах едната и се оказа стара карта на света. Оцапана със восък и доста мърлява. Най-отдолу пишеше някакви нечетливи букви и след тях "рер". Канех се да разгледам тефтерите, но запалката ми угасна и си легнах.

 Сутринта на петия ден беше тихо. Странен остров беше това. Нямаше звуци на пеещи птички. Само гугутки и гларуси. Това значеше, според мен, че брегът не е далеч и сигурно минават кораби.

- Виждал си кораби, попитах стареца?

- Да, често, каза той.

- Често ли? И какво? Не палиш ли огън, не сигнализираш ли?

- Не, отсече той мрачно. Мразя цивилизацията.

 Гледах странното дядче и ми замяза на сприхав, дърт, озлобен стар ерген, с побелял зализан перчем. Ядосах му се.

- Ти си се предал! Не бива така, рекох, докато дялках една клечка с неговата брадвичка. Бях намислил да си правя копие за риболов.

- Никога не съм се предавал, промърмори той. Никога.

- Е, аз възнамерявам да се прибера на стоп с кораб, да си пия бира в бара и да слушам Елвис и блус. Ти, старче, си знаеш.

- Свърши ли хубавата немска музика, стъклено процеди дядото.

- Ако имаш предвид Моцарт или Бетовен, тях ще слушам като остарея. С пура и питие пред камината. Та аз, старче, съм на двайсет и осем години, къде ме засили? 

- Имах предвид Вагнер, каза дядото. Как ми се иска да чуя поне още веднъж Вагнер!

- Е ще го чуеш, му рекох, като те измъкна от тук. На джубокса в бара имат Вагнер, веднъж го пуснаха по погрешка.

След няколко дни видях кораб в далечината, после още един. Запалих една голяма клада и я поддържах цяла нощ. На сутринта видях още един кораб и старецът ми показа някакви сигнали с дим. Махаше с големи листа върху огъня. Някакъв морски код за помощ. Дойде моторна лодка и се натоварих на нея. След кратък размисъл се качи и той. Прибра си няколкото тефтера, картите и зелената брадвичка, и седна в лодката. Мълчеше по целия път. Като ни стовариха на пристанището, отидох да се обадя на службите за самолета и катастрофата. Оставих дядото в една закусвалня, като му поръчах немска бира. Като се върнах, той седеше, без да е докоснал бирата, и пишеше нещо в тефтера си.

- Говорих с емиграционните власти. Ще те приберат, му казах. Връщаш се у дома. Той не ми обърна внимание, сякаш не го касаеше. Вечерта отидохме в моя бар. Пихме по бира, по-точно само аз пих, и реших да изпълня обещанието си. В бара тържествено се разнесе Вагнер. Старецът се усмихна, взе и отпи от недокоснатата бира пред себе си и дълбоко въздъхна. Отидох до тоалетната. Като се върнах, него го нямаше. На бара седяха само тефтерите му. Излязох навън, на паркинга, и взех да се оглеждам. По едно време някъде надолу се чуха викове и проехтя изстрел. Хукнах натам. Между колите лежеше старият Джо. Охраната на паркинга. Едър, побелял негър, лежеше и моят странен старец. Джо имаше забита брадва в главата. Зелената малка брадва. В ръката си държеше, както бе паднал, служебния колт. Дядото още мърдаше. Надвесих се над него. От устата му шуртеше кръв и той приказваше нещо. Приближих ухото си да чуя.

- Негър в немска кръчма, не бива така, моето момче, не бива, ломотеше той, един по-малко, още един. Изведнъж хвана ръката ми. - Никога не съм се предавал! Предадоха ме, закрещя той, давейки се в кръв и после ме пусна.

Дойде полиция, сирени, линейки и прибраха телата. Старецът нямаше документи. Само зелената брадвичка със щампа - Deutschland.

 Седнах на бара, си спомням, като ударен с мокър парцал. И тогава видях тефтерите. Бях забравил да ги дам на полицията. Отворих единия. На главната страница, най- отгоре, пишеше с ужасяващо красив почерк - "Mein Kampf"