4 мин за четене
Пърпави облаци
Сърди се Господ цяла неделя.
Сърди ли се, плака ли, той си знае, но се изля дъжд, дето от години не сме виждали. Кълбяха се оловни облаци. Влязоха в къщата и сякаш в душата ми изливаха оловото си.
Жечо цял месец не беше си идвал от града. Вместо да ме гледат черните му очи, сега ме гледаха зорко очите на цялата фамилия. Снахо, това, снахо онова - цял ден мира никой не ти дава. Иди та се скрий, ако можеш.
Добре, че беше малкият Цачо, детето на зълва ми. Ангелче. Само то не ме гледаше намръщено.
Едва проходило щъкаше след мен и току извика:
- Копче! Копче!
Това беше радост за ушите ми. Вадех копчето с връвчица от престилката и играехме. Работата можеше да почака. Чакаше, докато свекървата мернеше забавлението ни.
Веднага ме нареждаше пак на работа. Ако не е тя, я зълвата, я свекъра, все един ще е.
- Цвето, мари, я остави Цачо на дъртата и иди да прибереш патките от чаира!- тросна се свекъра.
Естествено, че Цвета ще иде. Кой друг, ако не съм аз. Всичките от шекер сте правен ...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
Iniciar sesión
Registrarse