Той вървеше по пътека осеяна с мъгли. Тишината поглъщаше звука на стъпките му. Пътеката беше безкрайна осеяна тук таме със студено-зелени храсти. Оловно-сиви плочи затискаха небето над него. Той вървеше... Сърцето му биеше монотонно... не чустваше умора а само желание да върви и да се отдалечи от познатото. Познатото все още упорито го следваше. Той го мразеше, но не можеше да бяга, защото нямаше време. Времето умря, когато стъпи за пръв път на пътеката. Спомни си как я откри зад стените от страх и тогава осъзна, че страхът и безкрайността не са едно и също. Осъзна, че цветовете са родени в тъмнина, че звуците са въображение, а сетивата са заблуда. Имената бяха ориентири в Познатото... те бяха...граници... Нямаше тела, нямаше въздух... но това не беше нищо, а беше измама, породена от Познатото. Нищото не същестуваше. Той знаеше, че пътеката води далеч и няма край... видя как премина покрай себе си... и изчезна...