Слънцето потапяше своите лъчи в далечния пуст хоризонт. Скоро щеше да залезе и за пореден път да измине разстоянието, което вероятно така добре познаваше. А Джоун тичаше и не спираше. За нея нямаше ден и нощ, защото съзнанието ù  не се съобразяваше с тези стандарти. Тя просто се чудеше на огнения кръг. Питаше се дали е щастлив и дали не му е омръзнало да се търкаля по един и същ начин, да среща едни и същи хора, да позлатява отново и отново земната шир.

„Не я разбирам тази книга! Чета я пак и пак, но все се дивя на въпросите на Джоун! Тя не разбира ли, че Земята, а не Слънцето се върти. На училище дали е ходила изобщо. Дори не осъзнава, че „огненият кръг” няма душа. И все тича, все тича. Какво е намирала баба в тази книга, един Бог знае. Да, обаче така лесно няма да се откажа…”

Много време се мина, откакто Джоун започна своето пътуване. Истината е, че то не бе просто пътуване, а ТЪРСЕНЕТО. Тя искаше да намери щастието, да потърси онази мрачна страна, за която ù казаха, че хората там не били от най-щастливите. Това момиче с бозава коса и сини очи жадуваше да докаже, че може да бъде намерена константата на прекрасното чувство. И вярваше в себе си. Срещаше много неща и хора. Природата около нея разцъфваше за небесния ù поглед, птиците запяваха с нейния език, водата бумтеше в ритъма на сърцето ù, а той се ускоряваше, сякаш разбираше.

Джоун умееше да вижда малките, хубави и добри страни на заобикалящото я. Дори, когато настъпваше сезонът на студа и понякога тъжното, тя откриваше уникалните блестящи форми на снежинките. Есента бе нейната стихия. Събираше падналите листа и всеки цвят, тя превръщаше в боя, в многоцветна дъга, с която вечер под звездното небе рисуваше света си. Когато заговореше за звезди, сама тя се превръщаше в част от тях. Луната ù бе първа приятелка, а когато валеше, тя често казваше: ”Не, аз не плача, само звездите изглеждат унили. Аз съм Луната сред тях и като извънземна се опитвам да бъда щастлива.”

Хората бяха с нея. Имаше и такива, които просто се навъртаха около същността ù. Тя обичаше всички и точно по детски ги наричаше свои приятели. Някои от тях, всъщност почти всички, не разбираха света ù, вярванията, теориите и убежденията ù. Често тя тичаше сама и също толкова често, частица от тях оставаше в една толкова далечна точка. Джоун обаче тичаше към този мъртъв град на мъртви щастливци.

            Когато питаше за посоката, хората винаги вдигаха рамена и гледаха с изумен поглед. Сякаш не бяха чували за онзи град – гробищата. Сякаш не бяха погребвали там близките си. Стараеше се да им поясни, че надгробните плочи над това мъртво население показват не колко дълъг е бил животът им, а каква част от него е била запълнена с щастие. Обаче всичко протичаше по един и същ начин, подобно на слънчевите движения.

            Понякога Джоун се ядосваше, защото живеещите съществуваха, сякаш друго освен тях няма. А тя мечтаеше за този град и за своето грандиозно място там…

            „Брей, сега пък реши да умира. Не е вярно, че за друго не ме е грижа, имам си куче. Справям се с него, но от време на време ми се струва, че то трябва да се справя с мен. Чудя се дали такива гробища съществуват? Това момиче обаче тъкмо взе да ми допада и тя решава ей така, като си сложи надгробна плоча, да си отиде. Е, поне ще спре да тича. Сигурна съм, че вече има мазоли. Слизам долу… И без това тази книга не я разбирам…”

*   *   *     

Тази нощ сънувах нещо, което няма да забравя. Джоун седеше в красив абаносов люлеещ се стол и ми се усмихваше толкова приканващо. Самата тя обаче приличаше досущ на баба като малка. Изведнъж, със същата усмивка, синеокото момиче подаде ръката си и ме повика. Без да се замислям, аз подадох своята. И така започна моето тичане, но понеже бе сън, а те са хаотични и често нелогични, се озовах насред поляна от каменни статуи, простиращи се докъде поглед стигне. Бе огряна от горещо следобедно слънце. Пред мен стоеше плоча с надписи на име и години. Бяха на баба ми. Пишеше: Мадалийн Кларк/ Живя 60 години.

      Това бе невъзможно, защото тя почина на 67. Тогава се сетих за книгата, мъртвия град и мъртвите щастливци. Тук всички плочи показваха частта щастие…А докато се осъзная, слънцето вече залязваше.

     *   *   *

      Когато на сутринта отворих очи, всичката тази информация се нахвърли на главата ми като гепард на антилопа. Книгата, сънят… Книгата бе дневникът на баба ми, а сънят доказа, доколкото могат да доказват сънищата, че тя е постигнала мечтата си – да намери константата щастие…

    *   *   *

      И така днес аз пиша своето бягство към това, което желая най-много да намеря – променливата любов. И също така разсъждавам върху пътуването си. Какво ще намеря, колко дълго ще изминавам пътя, който съм поела, дали хората ще останат и разберат. Не зная, предстои да разбера. Аз вярвам, че пътешествията си имат собствени измерения и продължителност, но със сигурност никое от тях не е скучно…

За теб... бабо!