Слънцето потапяше своите лъчи в далечния пуст хоризонт. Скоро щеше да залезе и за пореден път да измине разстоянието, което вероятно така добре познаваше. А Джоун тичаше и не спираше. За нея нямаше ден и нощ, защото съзнанието ù не се съобразяваше с тези стандарти. Тя просто се чудеше на огнения кръг. Питаше се дали е щастлив и дали не му е омръзнало да се търкаля по един и същ начин, да среща едни и същи хора, да позлатява отново и отново земната шир.
„Не я разбирам тази книга! Чета я пак и пак, но все се дивя на въпросите на Джоун! Тя не разбира ли, че Земята, а не Слънцето се върти. На училище дали е ходила изобщо. Дори не осъзнава, че „огненият кръг” няма душа. И все тича, все тича. Какво е намирала баба в тази книга, един Бог знае. Да, обаче така лесно няма да се откажа…”
Много време се мина, откакто Джоун започна своето пътуване. Истината е, че то не бе просто пътуване, а ТЪРСЕНЕТО. Тя искаше да намери щастието, да потърси онази мрачна страна, за която ù казаха, че хората там не ...