Пътуване 

(в зората на младите богове)                                                                       

  от Калин Кермов

  На Джон Стайнбек, за великолепните мигове,

  в които ме е вдъхновявал да се чувствам красиво!

„И смъртта няма да има власт…”

Дилан Томас

    Приятелите...

    Приятелството...

    За тях може да се разказва много – безспир почти. Всеки знае по някоя весела, някоя тъжна или може би просто история... Чувал съм горчиво-сладки истории,  случвало се е да бъдат и сладко-горчиви –  и защо пък не… в живота, моят, вашият, нашият, сладкото и горчивото постоянно се редуват без да сме способни да определим нито реда, нито комбинацията им. Но най-важното в тези истории остава приятелството. В тоя ред на мисли има добри приятели, стари приятели, бивши приятели… пък и всичко това вече се е случвало… а може би предстои?

    Ами да! Защото историята, която предстои да ви разкажа е точно такава - тя идва от миналото, прекосявайки настоящето поела на дълъг път към бъдещото. История, която е била и, която може би в момента, някъде там – на някое (или няколко, какво пък толкова!) места в неизмеримият свят се случва и в този момент. И най-накрая, това е една история, която винаги ще има своя шанс да пребъде… Къде ли? Е, на такива въпроси не отговарям! Всъщност, всеки носи своя отговор вътре в себе си. Всеки един от нас се навежда над извора за да наплиска лицето си с шепи вода… Аз понякога се спирам след това, останал приведен, приклекнал и изчаквам повърхността й да се успокои, да избистри огледалната си повърхност и се поглеждам – приведен, приклекнал, притихнал… ето така искам да ви разкажа и тази история, взрян в огледалото на спомените, оглеждайки сегашния си образ, за да мога да бленувам за неговата яснота и изразителност в идното…

    Нека започна:

    Утрото, огряно от слънцето, е начало на история за двама приятеля и тяхното малко запиляване. Всъщност това са двама стари познайници на един малък, мил и красив град покрай реката...

    Слушайте внимателно!

                                           * * *

    Утрото, повело ме за ръката в онзи ден, я пусна точно когато минавах покрай Мигащият ръб, и то точно преди да се шмугнах в безистена на блока.

    Утрото – което не позволяваше на облаците да скрият слънцето, напекло от рано в   летения ден, но все пак поканило спасителния свеж ветрец прохладно да мине из улиците – то, стори ми се, остана да ме изчака зад ъгъла.

    Качих се на първият етаж и звъннах. Вратата се отвори и баба му, гледайки право в мен извика:

 -  Виско, теб търсят. 

    Той подаде глава от стаята си в дъното на коридора и ме привика. Аз на свой ред, с категоричен жест му махнах да излиза навън. Щях да го чакам.

 -  Само да се облека – разбрал каква е работата, на мига отвърна той.

   -  Ще чакам тук – казах аз лаконично и се усмихнах на баба му, задържаща врата отворена, нетърпелива да се отърве по-бързо и от двама ни. На мен също не ми се чакаше дълго и за да и дам да разбере, че й влизам в положението, оставих усмивката да грее на лицето ми, за да не е толкова неловко положението. Само Виско да беше побързал малко, та нали Утрото ни чакаше!

    Той се появи.

 -  Хайде! – и тръгнахме.

    И тогава, а и сега –  ще рече винаги – ми се е струвало, че не се бавихме кой знае колко, но Утрото все пак си беше тръгнало. Стана ми тъпо… Не, не се натъжих, просто… как да го обясня – нали от приятелството тръгнахме за този разказ, а сега гледай какво стана… рекох си, че явно нещо спешно ще да му се е случило на Утрото!

    И все пак погледнах зад ъгъла, за да го потърся за последно в онази сутрин, но не го открих;  погледнах към Виско, който ме гледаше леко учуден, но пък с разбиране.

   Този ден Утрото не се появи повече. Мигащият ръб пустееше. Огледах се: хората бледнееха на слънчевата светлина; вятърът бе задържал дъх.

    Направих последен опит и отново погледнах зад ъгъла – уви, нищо! Значи си бе тръгнало. Промърморих „Сбогом!”, не че наистина го мислех, просто ей така, заради нас си – мен, Утрото и Виско – заради чувствата.

    Виско ме погледна и в очите му прочетох:

    „Е, какво пък, нищо!”

   „Хм, нищо ли?”

    Може би Виско беше прав; какво пък толкова –  туй значеше, че и този ден щеше да бъде като всеки друг един, от няколко месеца насам. А пък ние, нали сме едни такива последователни и… това, че днес ще бъде като вчера, а и още по-хубаво – като утре – ни ободряваше и мотивираше за действие. След казармата живота наистина изглеждаше безметежен, поне по-безметежен от колкото преди това.

    Бях започнал този ден с първите слънчеви лъчи проникнали през завесите, които майка умишлено бе дръпнала, за да ги пропусне, само и само да не се излежавам – все едно, ей сега ще скоча и ще си потърся работа. Де да имаше моето чувство за хумор, а аз достатъчно от него, когато отказваше да ми даде пари...

    - Да се махнем, а? – Беше предложение на Виско. Винаги бяха негови. Знаеше, че ми е слаб ангелът и бързо се съгласявам. Бяхме идеално напаснати. Когато ни беше скучно знаехме как да си направим весело, а когато ни беше весело можехме да си го направим и скучно. Бяхме различни и това ни удовлетворяваше. Така е и сега, след толкова години, само дето сме се разпилели на малки парчета и понякога се получава странно смесване на детайлите. Лично аз не мога да си спомня някой от нас, някога да се е присягал да събере или понареди, поне част от парчетата.  Ако все пак ни хрумнеше най-вероятното заключение би било: „Няма полза”.

 -  На къде – попитах.

 -  Да тръгнем на стоп за където ни вземат.

 -  Ще е съмнително.

    - Няма да казваме за къде сме. Хитро ще попитаме първо за къде са... и – Виско хитро ми намигна – за там и ние.

    -  Часът е десет и половина – дадох аз точно време с марка „сделано в СССР“, – значи, до половин час да сме се стегнали.

    -  Супер, брат! След половин час на „Бира скара”.

 -  Айде.

    Много е трудно да се определи какво може да сме правили за тоя половин час, но Виско пристигна с раница приютила бутилка вода и два сандвича със пушена сланина, направени от баба му, а аз... какво ли бях сложил в мешката?

    И понеже с времето шега не бива, а вече бяхме напълно готови за път (ширнал се като река, диреща своя океан), ние проведохме кратко съвещание:

 -  На къде – попитах аз.

 -  За където ни вземат.

 -  Не това питам, а от  къде да напуснем града?

 -  Както обикновено.

    Изпънахме си палците нагоре застанали в края на града, точно както обикновено.

    Мигновено лъчезарни усмивки се родиха по лицата ни. Започваше се!

    И до днес все още не мога да си спомня, макар че през годините многократно да напъвах мозък, как точно стигнахме до подножието на високопланинския проход. Може би защото за четирийсетина километра щеше да е прекалено да стане нещо интересно.

    Беклемото е една от главните автомобилни артерии пресичаща Стара планина по оста север-юг. Най-високият планинки проход! От двете му страни – в подножията лежаха две села – Балканец на север и Кърнаре на юг.

    Балканец беше нашето място…

    …И ето, че вече се очертаваше засядане.

    Времето се точеше бавно, а слънцето бе започнало да хапе на големи залъци от нас. Това не бе никак обнадеждаващо. Двата сандвича със сланина освен, че се оказаха някаква храна, бяха ужасно неподходящи за сезона. Подвластни на жегата, разтапяйки се, маргаринът и пасамаците сланина се стичакаха чак до китките ни, и ако бяхме по-весело настроени можеше дори да се пошегувам, че мязаме на циганчета с баничка в ръце, но нямах тая смелост.

    По всичко личеше, че сме се застопорили – най-вече по лицата ни. Достатъчно ми беше да погледна Виско, за да видя и собственото си изражение. Бяхме като огледален образ на отчаянието. И то не защото можеше да замръкнем тук, а защото пътят назад би бил немислим; не и ако искахме да продължаваме да изглеждаме все така могъщи и чаровни в собствените си очи.

    Беше като лоша поличба да се спънем на първото стъпало. Още повече, когато второто бе толкова високо – Балкана, е това по дяволите! Изискваше се солидна засилка преди такъв голям скок...

    …А ние се засилвахме цели четиридесет километра, за да се спънем на прага на препятствието. Не, не и това! Никога!

    Ето каква бе трагедията ни и тя растеше като гъба, обилно поливана от сипещите се  като тежки дъждовни капки върху ни минути и часове от деня. Времето изтичаше. Истината набъбваше, и колкото повече я осъзнавахме, посредством болезнено стапящият се ден, толкова повече бучките в сърцата ни се уголемяваше. Ако тогава можехме да привкусим дори само миниатюрна частица (или пък ни бе благоволено да зърнем трохите под масата) от духовният пир, който ни чакаше в следващите дни... Е-е-е! Ех, тогава!...

    …Но какво биха били героите, ако не са обречени винаги да носят със себе си онова свещено проклятие, без което прославата им би била като празна кофа, която да си нахлупиш на главата от срам.

    Все пак се пораздвижихме и когато вечерта се спусна над селцето вече бяхме други хора - скитници без скрупули, без минало и без бъдеще. Съществуваше само предстоящата нощ и едно нежно, безболезнено раждане – на новия ден, носещ нов късмет… Но, нека се върна пак няколко часа назад.

    Когато лицата ни се поизчистиха от грозния грим на отчаянието, един по един, малко по малко, се осмелихме да се шегуваме с положението. В началото доста плахо, но както е казал народът: апетитът идва с яденето; така че след по-малко от час вече започнахме да ставаме цинични към участта си, и дори се чудехме, що за пикльовци сме станали, та да се излагаме така, и то пред собствената си непоклатима и непобедима решимост, водила ни заедно през не една глупост и през не едно блато пълно с лайна; не винаги сме излизали сухи, но ще ви попитам: „Кое е по-сладко от това? Кое е по-сладко от изживените мигове оставили следа върху телата и в душите ни? Кое?”.

    Нощта не ни завари неподготвени – гледахме я как настъпва, докато пускаше звездите да потанцуват по небето; сетне плесна с ръце и те заеха местата си. (Ние през цялото време бяхме там.)

    В тези дълги мигове на нежен поетичен трепет, сред протяжните часове на настъпващата нощ, ние с Виско потърсехме квартира, но безрезултатно. И когато похабени от обикаляне от къща на къща, нежелани в постелите нито на младите селски моми, нито в тези на техните майки и баби, невинни, точно толкова, колкото си бяхме когато по-рано през дяна пристигнахме в селото, тогава, когато двамата вече бяхме поели, самотни по асфалта към върха, отстрани на пътя ни се изпречиха обори. 

    O, какви само обори бяха тези!

    В сумрака на последните, бързо чезнещи слънчеви лъчи, ние съзряхме не само сгради, които по великолепие не отстъпваха на небесни храмове, а и две създания, отдалеч подобни на човешки осанки, безплътни, движещи се като прикачени едно за друго сякаш с връв, които проговаряйки ни с труден за разбиране говор, като да се бяха пръкнали нейде от древността, и владеейки един непонятен, но, личеше си повествователен език, бавно и мъчно ни въведоха в действителността, с присъщите им кратки реплики:

    -  Ние отива на било при добитък... Ти – гледаха и в двама ни, – можеш тук спи.

    Бяха по природа женски и крайно оскотели същества; и както после разбрахме: майка и невръстната й дъщеря. Еднакви на ръст те се различаваха само по белезите, които времето не бе наваксало да изобрази върху Малката.

    Привиквайки ни с ръка да я последваме, Голямата ни отключи една стая. С Виско трепнахме изненадани от добрата й идея и мигом изтръпнахме когато, разнеслата се отвътре миризма, попари умовете ни с шаманистично зловонната си сила. Тя  налетя над нас, впи се в порите на кожата ни, залютя в очите и тъй отслаби представите ни, че ни накара да си мислим, че умираме. Точно тогава малкото момиченце проговори:   

    - Хляб – каза то, тикайки напред една торба, от която се опитваше да измъкне самун, а ние с Виско, трайно обладани от магията на тези необикновени мигове, в които рискът съвсем да се изгубим, тежеше като камъни вързани за глезените ни, в тоз час, слели гласове в един, й отговорихме, демонстрирайки силата на рицарските си сърца:

    -  О, мерси, задръж си го, миличка!

    Така и не стана ясно кой от нас изрече с толкова нежност „миличка”, но от този момент нататък, това и двамата усетихме, светът бе поел по по-добър път.

    Каква магия!

    Стаята вонеше на вътрешности. Вътре имаше две-три креватни пружини, около които, върху дървени чатали бяха опънати овчи кожи, на места все още с мръвка по тях. Двете – Малката и Голямата, известно време ни подканяха да влезем вътре, докато в един момент не започнаха с опитите направо да ни напъхат там. Усещах как Малката, все още подвластна единствено само на инстинктите на подражанието, не бе толкова наясно с идеята, защо трябва да се озовем вътре в стаята, но развеселена от играта, тя буташе ли буташе. Докато в един момент не се видяхме принудени да ги уверим, че само да си тръгнат: „Ей на, точно тука ще легнем, мили жени!”; обаче с увещания или без, те ни набутаха в стаята... и ето на, вече нямаше съмнение – умирахме!

    За герои, като нас двамата с Виско, готови на всичко, белязани с печата на съдбата, смърт от задушаване в онази стая бе немислима... Мъртви? Не и в тази история!

    Влезли вътре, ние се движехме бавно, хаотично и затормозено, като астронавти в лошо написана пиеса, чийто автор бе забравил да ни екипира подходящо за случая. Това, че се усмихвахме (О, колко много драма имаше в онези мигове!), обвити от нагнетения до границите на експлозия и невероятно лош на вкус сгорещен въздух в малката стаичка, и че махахме с ръка за изпроводяк съвсем не беше лесна сцена. А и краят, мислихме си, се виждаше… само нашите мили спасителки – Голямата и Малката, да не бяха решили в последния момент, напълно подвластни на генетично вродените си инстинкти за усъвършенстване чрез подражание, да започнат да ни копират и завладени от причудливата игра на дългото сбогуване, да не бяха заразмахали отчайващо дълго с  ръце. По всичко личеше, че ще е трудно да ги отпратим така, за това свалихме ръце и надявайки сериозни физиономии нежно им казахме в един глас:

-  Върви – и посочихме безкрайните баирите.

    Това беше – те разбраха. Малката доизвади хляба от торбата, огъна го бързешката в някакъв вестник, наведе се и таман да го постави на земята, ние и двамата се спуснахме и го поехме от ръката й. Лицето й изведнъж се преобрази с красота, която не бяхме виждали по никоя друга жена до сега – тя беше щастлива. „Ето това, измива калта на живота от лицата ни”, си казах, а вероятно и Виско си го помисли, защото това загатваше реещият му се поглед... Малката бе щастлива защото разбра, че искаме този хляб – имахме нужда то него. Голямата също беше щастлива и така, двете, без повече сантименталности се извърнаха и  изчезнаха в спускащата се нощ.

    Гледахме тъпо в мрака там където те се стопиха – там където нощта ни ги отне – и като пребити обратно се вмъкнахме в малката миризлива стаичка, суетейки се, че ще трябва да спим направо върху пружините. Напълно бяхме изгубили контакт с реалността. Проблесна ни чак когато се заехме да махаме кожите настрани от креватите... Какви кръгли глупаци! Какви яки пичове! Тогава подскочихме, прегърнахме се сред бурен смях и наум благодарихме на провидението за красивите мигове в края на този дълъг, но благодатен ден и препъвайки се един през друг избягахме от адската смрад, която за щастие все още не бе успяла да се просмуче в нас. Бързо намерихме сеновала и се разположихме лордски. Овчарникът, каквото всъщност бяха нашите „обори”, се оказаха пусти. С настъпването на пролетта, качваха добитъка в кошарите по билото и така до края на лятото. Майката и дъщерята бяха слезли за нещо, и кой знае защо, бяха решили да мъкнат хляб нагоре, след като под самото било на Беклемето беше разположен едноименният комплекс от хижи и те можеха да си го купят от там. Но това, съгласихме се заедно с Виско, бяха Голямата и Малката, на чиито чудатост имахме щастието да се насладим, да вкусим от тях, тъй както в тоз момент вкусвахме от техния хляб и посръбвахме от ракийката… Каква ракийка ли? Е, нека тогава за втори път в тази история спомена моята мешка, в която предвидливо бях мушнал чудна литрова бутилка от някогашен Швепс, пълна с най-долнопробна умаревска ракия. При това, не топла... а, вряща. Обаче, вряхме и ние двамата с Виско, тъй че след като набързо си спретнахме най-големите удобства сред сламата на няколкото разнищени бали, и под закрилата на Майка Нощ, ние сладко цукахме ракията като новородени... А не бяхме ли, в известен смисъл? Не ни ли очакваше нещо ново? Нещо ново вътре в нас. Нима не се раждахме отново и отново с всеки нов ден? Ракията може и да не е вкусна, но се услажда...

                                                                  * * *

    Ако има нещо по-хубаво от това да напуснеш постелите рано сутрин, то е да станеш още по-рано, или въобще да не заспиваш. Такъв е животът и е истина приказката, че от сън спомени няма. Казвам ви го аз, човекът, който сънува много и необятно, и е непрекъснато бомбардиран от какви ли не – странни и не чак толкова странни – сънища. Сън след сън (ако е нещо трудно за изтрайване... просто се обръщам на другата страна), нощ след нощ, аз се будя сутрин и прехвърлям, това което си спомням и гледам да го разкажа до обяд, защото знам, че така не се прави, па мигар се урочасам и сънищата секнат. Уви, не помага! Това суеверие не ме лови.

    Новият ден се беше родил докато ние с Виско сладко сме спали окъпани в росата на  собственото си блаженство, подхранено от чудатостите на предходния ден и от силната магия на ракийката, преди тя да ни омаломощи и предаде в обятията на Морфей. Когато зората пукна и слънцето бавно, и лежерно ни погали, мушнало се под навеса на сеновала, ние – копелетата на новият ден – отново бяхме готови.

    - Добро утро – си казахме едновременно, докато останали по пишки, изтръсквахме бельото си от сламата на нощното блаженство и вярвахме, и знаехме, че светът около нас тепърва ще ни завърти в сладкият си шеметен вихър, и вече готови си рекохме в един глас:

-  Готови!

    Своевременно снощната ракията ни бе приспала, затова не бе свършила, така че споменавайки мешката за трети път ще ви разкрия, че ако в случай ви се допие, докато четете нататък, вече знаете къде да я потърсите – грижливо стаена в старовремската си литрова бутилка от Швепс, турена, та да си поспи на топличко. Не се стеснявай те – будете я! А сега ще ви върна пак в събитията…

    Не ни отне много време да се хвърлим отново на пътя. Онова, което се случи след това – там на пътя в онзи ден – предопредели за вечни времена начина, по който щяха да протичат всички мои следващи стопове… Това което искам да каже, е че ние само отидохме до шосето и вдигнахме палци, и вече се качвахме. Беше първият автомобил появил се в нашата посока – една стара опърпана Ниса.

    Вече не си спомням от къде – макар и да го споменаха – идваха тези хора (двама, почти на пенсионна възраст, любители на битовото попийване в условията на тих семеен уют), а Виско също надали ще може, защото той така е предопределен, но те се озоваха там, на пътя, заедно с нас и по своя воля станаха наши съучастници. От една страна беше толкова рано за автомобили по пътя в този твърде ранен час, но пък от друга, се появиха точно на време.

    За нас това беше знаменателен миг... Защото по всичко личеше, че ще ни очаква един щастлив ден. Не бих могъл да го определя по друг начин, защото усетих щастието да притихва в сърцето ми малко след като Нисата спря и ние я догонихме; усетих го някъде в онзи момент, когато съзирайки лицата на двамата ни бъдещи спътници, видях струящата от тях прямота и съучастничество.

    Тръгвахме. Отново. Пред нас беше Беклемето, известно още като Троянски проход, най-високият планинки проход по нашите земи, както вече споменах.

    Нисата пърпореше бавно по нанагорнището, оставяйки дълга потна диря след себе си. Не се мина много време и нашият шофьор тревожно изрева, отби на първото възможно място и изхвърча пред колата. Гледахме го през предното стъкло как погледна радиатора, попрепсува го набързо-набързо, не злобно и се захвана с добре отработени действия да оправи ситуацията; оказа се, че нашата стара приятелка, Нисата, е прегрявала от доста време насам, поради което останала съвсем без охладителна течност в радиатора; а и разбра се не след дълго, че това е нейна стара черта, за която шофьорът ни бил добре подготвен и набързо извади туба с вода и засипва в радиатора. За щастие, от скалата при отбивката, където бяхме спрели, течеше вода по един улей и той допълни тубата си с така драгоценната течност и вече всичко вещаеше скорошно потегляне.

    С Виско таман бяхме дръпнали цигарите си до филтъра, така че щом видяхме неговия сигнал, хвърляхме ги и се наместихме по местата си.

    Потеглихме наново. Разговорът между двамата ни спътници веднага се завъртя около Нисата. Шофьорът обясняваше проблемите, които тя му създавала. Другият мъж сподели, че някъде си там – много далеч от нас в този момент – той имал много подобни главоболия и бе видимо щастлив, че поне за известно време се бе откъснал от тях. Ние с Виско ги слушахме и се подхилвахме. Двамата с него нямаше  за какво да си говорим, а и разговорът на спътниците ни си го биваше, защото от време на време успявахме да доловим и по някоя малка подробност от личният им живот, които те подмятаха така неволно, както псувнята излиза от устата на каруцар – без да влага смисъл, а само за да поддържа контакта с добичето.

    Макар и бавно, Нисата пъплеше уверено нагоре към Беклемето. Вече бяхме на толкова високо, че на места под нас се разкриваха дълбоки пропасти, осеяни с чукари и голи камънаци. Дърветата оредяваха, а някои от тях едва се задържаха на почти отвесния склон. Със стърчащи коренища, почти предали се, те висяха над пропастта в последен опит да задържат земята в жилавата си прегръдка. С Виско се бяхме залепили за стъклата и се опитвахме да погледнем в най-дълбокото. Мълчахме. Шофьорът и неговият спътник също се бяха умълчали.

    Най-после и върхът ни се разкри. Билата наоколо бяха само голи поляни. Под епопейния монумент в чест на битките от руско-турската освободителна война, имаше голяма чешма, където спряхме да отдъхнем за няколко минути – ние от Нисата, тя от нас, както и да й бъде долята бистра студена водица.

    Напичаше. Бяхме толкова близко до слънцето, че можехме да го докоснем.

    До където поглед стигаше, се простираха необятни планини – Балкана.

-  Балкана, брат ми... – чух да казва Виско.

    Погледнах към него – рееше се някъде между небето и земята. В сините му очи плуваха облаци. Огледах се в тях. Младите богове, търсеха щастие високо в планините – нежно си помислих, полу на шега. Дали не се опитвахме да се изгубим? Виско ме погледна, явно усетил мислите ми.

    -  Красиво, нали – отвърнах на погледа му.

    -  Защо красотата винаги ни натъжава – не се примиряваше той.

-  Защото сме пънкари – бях небрежно откровен.

-  Ами боговете в нас – погледна ме той с надежда.

-  Все още са млади.

Той въздъхна. Потърсих облаците в очите му...

-  Eй, момчета, да потегляме, а? – Беше шофьорът.

    Качихме се в Нисата.

-  Колесницата – смигнах на Виско.

    Усмихна се. От неговите очи, облаците се отразиха и в моите; дори усетих посоката на вятъра...

                                                                   * * *

    Има една стара история…

    Историята за раждането на последните две божества, в която се казва така:

    …Годините си минавали безметежно – стотици, хиляди години, а боговете скучаели. Съществували божества за всеки един аспект от живота сътворен от тях – живота, който те управлявали (а и понастоящем управляват). Сред тях имало дори богове за най-дребните детайли, на малките секунди щастие, на протяжните секунди тъга... Но колкото и много да били боговете, колкото и безмерно да било разнообразието в техния свят, те остарявали и не само, че станали напълно чужди на приумиците, на които били склони на младини, но се случило и най-лошото – те дори започнали да забравят. И ето, че един ден забравили да събудят света. Хората останали в леглата си и сънували толкова дълго, че сънят им се превърнал в едно огромно горящо петно, от което накрая се родил мрачен демон.

    Виждайки демона да скита между човеците, сеейки зло сред тях, боговете бързо осъзнали фаталната грешка що са сторили, но било твърде късно. Роденият от сънищата, от дълбоките нощни мисли на хората – роденият от хората, вече бродел по земята.

    Тогава те решили да създадат още едно божество – млад бог, който да бъде хорското изкушението, опонент на черният демон, един млад божествен безобразник, който както тях, в зората на света, да играе игри с човеци. Но още преди да го сторят, решили да му направят другар – още един чуден безобразник, но по-плах, по-разсъдлив, но пък толкова верен нему, че да нямат равни във всяко начинание.

    Веселият и Замисленият.

    Това е легендата за младите богове Веселият и Замисленият – последните родени богове.

    Бяхме опиянени от щастие горе на върха, където небето и земята се докосваха като любовници.

    Нашето пътешествие продължаваше.

    Прекосявайки билото, пътят минава покрай кошари. С Виско се спогледахме доволни. Някъде там, сигурно по залез, ще се приберат водейки овцете и нашите познати – Голямата и Малката, майката и дъщерята. Представих си ги, досущ истински, като от плът и кръв, някъде там, по разпръснатите наоколо била, жарени от слънцето – жената и момиченцето, Голямата и Малката. Виждах момиченцето все така, с увития във вестник хляб в ръце, и после с невинно отпуснати пред малкото й телце ръце, обрамчена от сумрака на приближаващата нощ – два образа, които се увековечиха и запечатаха в съзнанието ми досущ като снимки: две от трите, които пазя, уловили като отделни кадри моменти от онази зараждаща се нощ. На  трета ги виждам как изчезват в нощта.

    През годините последвали тези събития, та до днес, с Виско никога не сме си говорили за Голямата и Малката. Споменахме ги и то мимолетно, когато завърнали се, като титулувани покорители на света, разказвахме, заливайки се от смях, за случката в оборите. Двамата никога не си признахме, защото убеден съм, че не бях само аз този, който, докато преваляхме билото, ги накара да оживеят в мислите си. Сигурен съм, че и двамата, благодарни, илюзорно им помахаме за сбогом. Вярвам, че всичко бе точно така.

    Техните два образа, Малката и Голямата, са като икони в черквата на битието ми. В тази черква, в която не съм се молил ни веднъж, но често посещавам като турист, да поразгледам и да отпочина в хладната й вътрешност…

    И тъй като не бива твърде много да отсрочвам наченатото, сега отново ще се върна в Нисата, преселвайки обхваналите ме нежни, божествени пориви в човешки тела – моето и това на Виско, се завръщам в реалността.

    Започнахме спускане.

    Лашкането стана непоносимо още след първите няколко завоя. Нисата летеше бясно надолу. Пътят се виеше S-образно и след преодоляването на всеки завой, шофьорът настъпваше газта до дупка, след което, точно в последния момент, рязко започваше да спира за следващия, от което, дори на неговия спътник започна да му става лошо, де не говорим за мен и Виско, който пък беше особено податлив към гадене. Моето момче имаше лошият навик да повръща, когато му се гади, а ето, че започваше да става все по-критично.

    Чудехме се какво става, защо е всичкото това юркане и лашкане, докато самият шофьор, чрез монолога, който водеше, майсторски оцветяван с псувни, не ни просветли, че изпробва новите си спирачки. Нисата била на сервиз до предния ден… сменяли й накладките… а нямал сгоден момент кога да я тества, а пък сега тъкмо се бил появили и момента, и мястото за тестването им … и то от удачни по-удачни, угодни заключи той накрая. „Каква необратима простотия!” – си помислих. Виско беше започнал да се съвзема, явно вече привикнал към тежките, нестандартни условия, за които бе нужен подготовка и тренинг каквито има летец изпитател. Аз от самото начало се бях заклещил – до колкото можех – възможно най-плътно между моята седалка и тази на шофьора. Бях изпънал напред крака и ръце и се притисках с все сила. Лошото беше, че инерцията изхвърляше и настрани – от едната страна ме подпираше страничното стъкло, но от другата бе Веско. За него ситуацията бе по-сложна – макар че можеше да се подпира в мен, когато залиташе на ляво, то нещата не стояха така, изхвърлеше ли го центробежната сила на дясно – там имаше единствено и само, зейналото празно пространство между седалката и стъпалото на страничната врата на Нисата; тъй че освен, че нямаше къде да се опре, ами и аз, на всичкото отгоре, допълнително го притисках, залитнал в същата посока, с което увеличавах солидно тежестта. 

    Нисата се носеше на крилете на желанието на нейния водач и както се казва – пореше мрака. Наклона започна малко по малко да намалява и разликата веднага се усети. Имаше едни моменти преди това, когато беше толкова стръмно, че ние направо си висяхме надвесени напред. При рязкото спиране в това положение, колкото и да се подпирахме и опитваме да се законтрим, все се размазвахме в седалките пред нас. 

    С осезаемото намаляване на стръмнината, явно намаля и предизвикателството за нашия шофьор, съдейки по това, че той доста поуби от скоростта и спря да ни лашка… А кой знае, може би пък вече да бе напълно задоволен от играта, на която се беше отдал и от ефективността на спирачките. Защото, което е истина, той здраво се бе заиграл, на моменти струваше ми се до полуда унесен да бримчи с “мръсна газ” и сетне да “набива кучките” – а те наистина ловяха. Така или иначе никой не бе възроптал и шофьорът си остана в неведение за нашите страдания.  

                                                                   * * *

    На север Стара планина се разпростира в малки предпланински възвишения, на места отдалечаващи се до трийсетина километра от централната й ос, докато на юг склоновете й се спускат стръмно надолу.

    На запад и югозапад от село Кърнаре – южната порта към Беклемето – се простираше планинският масив на Средна гора, който къде Клисура, Златица и Пирдоп, дори докосваше своята голяма посестрима.

    На изток от Кърнаре, чак до Карлово се ширеше царството на лавандуловите полета, чийто омаен аромат лекува душевните болки и тъгата. Много пъти съм пътувал по минаващият от там път и винаги, когато съм имал възможност да си отворя широко прозореца, все съм го сторвал.

    Прозорците на Нисата бяха широко отворени и ароматът на лавандула нахлуваше на горещи вълни, за да проникне, и в най-тайните и закътани кътчета на душите ни – там където спотаена се бе скрита и най-нищожната ни тревога – и кротко ни успокояваше.

    Лежахме на седалките си, разплути, размити, потни, но блажени. (Много по-късно, години след това, лежах напушен в една гореща вана на ХІ-тия етаж, след едно почти безкрайно онаниране и изпитвайки същото блаженство, осъзнах, че така както е забило, сърцето ми, ей сега ще спре, пръснало се на милион парчета. И съзнавайки го, разбрах, че нямам нищо против да умра сред това блаженство, в което бях затънал.) Такава подобна омая взимаше връх над нас. Блаженствахме и нямахме нищо против така да си отидем… Само че тъкмо обратното – ние с Виско вече се бяхме преродили в блаженството на онези мигове и Югът, под светлите небеса, ни понесе на крилете си. Край нас се нижеха малки, превити селца, пропити с аромата на лавандулата. Жителите им, размити от лятната мараня, преминаваха като призраци през страничните стъкла. Лениво вдигаха глави по посока на всеки автомобил – но това бе само рефлекс (стар, закостенял навик) – колкото да ни покажат лилавите отблясъци на лавандулата, запечатали се в очите им. Невинен жест към невинните блуждаещи души, каквито бяха нашите – моята и на Виско.

    Преживявахме вълнуващи, магически мигове на върховно удовлетворение. Небесата ни бяха свидетел, също и верен пътеводител. Денят се бе изгубил в онази си част, в която с лекота потъваш и ти, и си мислиш, че той никога няма да свърши.

    Пристигнахме в Карлово – крайната спирка на Нисата. Трябваше да се разделим с нашите благодетелни спътници. Благопожеланията се лееха и в двете посоки – от нас към тях и обратно. Оставиха ни на автогарата и никога повече не чухме за тях.

    Озовали се сред хорска суетня и цигания до шия, които изобилстват на всяка гара по света, ние побързахме да се спасим и поехме към края на града в посока Пловдив. Това бе най-близкият голям град, така че не му мислихме много.

    Квартирата на брат ми, който учеше в Пловдив беше празна, защото само преди няколко дена се бе прибрал в къщи за лятната ваканция. Живееше с хазяи – възрастно семейство, които знаеха за моето съществуване, тъй като вече бях ходил на гости при брат ми и съквартиранта му Дипси, с когото пък бяхме дружки, преживели не една простотия.

    Проблемът бе как да използваме квартирата, защото бях повече от убеден, че не ще стане просто да позвъним на вратата и да кажа, че искам да пренощувам там, още пък повече, водейки човек със себе си. Но го измислих. Докато се лашкахме в раздрънкани таратайки до Пловдив, вече бях успял да скалъпя история, която звучеше толкова невероятно, че е невероятно да не й повярваш.

    В самия град не се мотахме много, а се отправихме направо към квартирата на брат ми.

    Звънецът иззвъня. Тишина, но след нея доловихме някаква тиха суетня, последвано от ясното тътрене на пантофи към вратата.

-  Кой е? – Беше бабата.

    Погледнах стъписан Виско, като гласно изграчих “Аааа…”. Не очаквах нещата да тръгнат, точно така – бях се подготвил за разговор tet-a-tet. Виско ме побутна и ми посочи вратата, което значеше: “Айде, бе, пич!”

    - Аз съм братът на Кики… идвам при него – погледнах Виско да видя одобрява ли и той насърчително ми намигна. Отвърнах му и смело продължих. – Той тук ли е?

    Вратата се отвори, първоначално плахо – само на половина. Две помръкнали очи скрити в полумрака на тъмния коридор ни премериха бавно и чак тогава бабата се показа цялата.

    -  Кой е – долетя извехтял мъжки глас някъде от тъмата, от където бавно изплува дългата суха фигура на дядото. Тогава си спомних, че старците почти не си палеха лампите, за да не хабят електрическата енергия, както те самите се бяха изразили пред мен преди време. Спомних си също, как брат ми и Дипси се оплакваха, че ги дебнели до кой час стоят нощем, че да не разхищавали прословутата енергията. Истината бе, че колкото “разхищаваха”, толкова си плащаха, защото над вратата в стаята им бе монтиран електромер.

    Но каквото и да си мислех за старците, сега имаше значение само това, което аз ще ги накарам да си мислят за мен, така че тоз час се заех с изложението на моите лъжовни истории, скалъпени смело и безотговорно, само преди няколко часа.

    -  Кой е – повтори въпроса си стареца.

    -  Братът на Кики – отвърна му старицата.

    -  Аз съм брата на Кики – весело вметнах и аз, сякаш вече не бе споменато.

    - Той не е тук – в един глас ми отвърнаха старците и бяха готови да приключат въпроса, като ми затворят вратата под носа.

    -  А кога ще се прибере – побързах да ги шашардисам аз.

    Старецът надвеси напред глава през рамото на бабата и ми каза самата истина:

    -  На есен – при което бабата отново понечи да затвори вратата, но моят силен възглас, театрално отправен към Виско: “Ами сега какво ще правим?”, я върна в първоначалното й състояние на почуда. Мога да си представя, колко сме объркали, дори бих казал разхвърляли тяхното скучно старческо ежедневие – ежедневие, защото те със сигурност спяха нещо като зимен сън нощем. 

    -  Ха, не може да бъде!

    Виско ме сръга в ребрата.

    -  Ама как така на есен?

    -  Ами той сега е ваканция – каза бабата.

    -  Ха, не може да бъде?

    -  Може, може – пак проточи напред глава стареца.

    -  Много странно! – Бях учуден. Погледнах Виско – той гледаше в едно точка някъде през старците и сякаш не присъстваше с мен там, но въпреки това ме сръга.

    -  Пуснаха ги ваканция за лятото – бабата държеше на своето.

    Не знаех как да го направя, но трябваше да започна да лъжа, при това „на дебело”. Виско продължаваше да ме ръга в ребрата, загледан право напред и оставил лицето си да придобие ангелски облик, с онези негови сини очи, като на поет от епохата на романтизма. Тогава разбрах, че време за отлагане няма.

    -  Много странно – все повтарях аз през цялото време, защото смятах, че натъртвайки и възклицавайки го това ще ми донесе успех. Мислех си, че като го втълпявам на старците ще приспя пробуденото им към нас подозрение. – Много странно – продължих, – защото ние сега се прибираме от Гърция…

    Ето, че най-после го казах. За мой ужас, обаче, те не реагираха по никакъв начин. Не започнах добре, но трябваше да продължа и колкото по-скоро го направех, толкова по-добре щеше да бъде, както и да не спирам да говоря.

    -  Та – сепнах се аз, сепнаха се и старците – говорих от границата с майка и тя ме помоли да мина от тук и да помогна на брат ми да вземем някакъв килим, който да изпере.

    По-голяма глупост не бях съчинявал през целият си живот, а се занимавах основно с глупости. Удаваха ми се. Но в крайна сметка, глупост или не, такъв беше плана и колкото по-стриктно се придържах към него, толкова по-голяма беше вероятността да спим в стаята на брат ми и Дипси. И ето, че подейства. Думите започнаха да влизат като балсам в ушите на старците. Дядото се изтъпанчи напред и каза:

    -  Ами вземете го тогава – и дръпна бабата за да ни направят път.

    - Ами аз мислех, че Кики е тук, защото аз самият не знам точно за какво става въпрос. Обаче нещо се е объркало – замълчах драматично, погледнах към Виско, който пореше пространството с очи и го сръгах с драматичните думи: - Ами сега, какво ще правим? – и пак се обърнах към старците, – ние трябваше да се приберем, но нали ви казвам, че като се обадих и майка ми рече, да минем от тук, и да му помогнем – звучах доста объркан, но нали не биваше да спирам, а вече започвах да се увличам сладко-сладко, така че предвкусвах сладостта на плодовете що берях. Тогава прехвърлих всичко в техните ръце, преди старецът да ме е подканил повторно да вляза и го взема, запитвайки ги: - Как мислите, какво ли е станало?

    За бога, човече, та те бяха загубили представа, какво точно се случва с тях в този момент… Все още стояха отместени, за да ни сторят път навътре към апартамента, за туй, прекрачвайки в антрето, дръпнах Виско след мен, като без ни най-малко колебание се запътих направо към стаята, чието разположение прекрасно знаех. Нахълтах вътре, Виско идеше след мен. Стаята беше подредена и съвсем в реда на нещата, никъде не се виждаше килим приготвен за пренасяне. Старците тътреха пантофи подире ни с шампионско темпо достойно за предстоящата олимпиада за пенсионери.

    Застанах в средата на стаята и тържествено подпрях ръце на хълбоци. Огледах във всички посоки, дори надникнах през прозореца, преди отново да обърна взор към тях.

    -  Няма го – казах аз и за да придам по-голяма достоверност на думите си пъхнах глава под едно от леглата.

    Изправих се, обръщайки се към Виско и театрално казах:

    -  Няма го, брат!

    Тогава той направи най-невероятното изпълнение. Гледах го възхитен, усещайки, как се развихряме. Виско мушна глава под другото легло, позавъртя я там известно време преди да каже надянал на лицето си най-изумената физиономия, която някога бях виждал:

    -  И тук го няма!

    Искаше ми се да го взема в прегръдките си и да го разцелувам, но ситуацията не позволяваше подобни изблици на сантименталност. Беше мой ред след гениалната му сцена, за това се обърнах към все по-шашардисаните старчоци.

    -  Ами ние тогава – казах им и мрачно добавих към Виско – да вървим, а?

    Но не помръднахме. Разочарованието и тъгата, струящи от нас, все повече започваха да смрачават малката стаичка. Надвиснаха гъсти облаци неутешимо страдалчество. Всички стояхме нерешително пред дилемата как да направим следващата крачка: бабата и дядото, чудейки се дали да ни попитат къде смятаме да отседнем, и свръх силите си да ни предложат да преспим в същата тази стая, която брат ми все пак е платил и за през лятото; докато ние с Виско се чудехме как да започнем офанзивата към тази тяхна постъпка. За това бръкнах с ръце в джобовете, демонстрирайки безсилие  и попитах:

    -  Къде е най-близкият хотел?

    Жалостният ми глас трогна мен самия. Навън, от къде запад, вече в първите часове на заника си, слънцето все още грееше. В този момент всички ние се намирахме в царството на тишината, сграбчила стаята в тягостната си прегръдка. Старците мълчаха, запречили вратата, така че с Виско стояхме и ги гледахме в устите.

    -  Ами… ами може да останете тук за тая нощ – беше един глас, едновременно мъжки и женски.

    Бабата и дядото не бяха помръднали устни дори за секунда. Стояха си там на вратата без да трепват. Ние ги гледахме онемели. Истина ли бе това, което чухме или някаква долна халюцинация, целяща да провали цялото ни усилие…

    -  Тя и без това е платена за лятото – наново ни навести глас, този пък само мъжки.

    Чак след него видяхме устните на старците да се размърдват едновременно, без от тях да излезе ни звук. Не беше толкова сложно, колкото невероятно, да се досетим, че някъде по трасето има смущения; в действителност те чак сега изричат онова: „ами, може да останете…”

    Обърнах се към Виско.

    “Боже, човече! Изпреварваме времето бе, брат!” – прочетох в очите му.

    “Жестоко, нали!” – отговориха му моите.

    Сърцата ни туптяха безумно. Играеха джига.

    -  А къде ви е багажа? – попитаха изневиделица старците, а мърдането на устните им напълно съвпадаше с изреченото. Времето се бе наместило.

    Звучеше логично. Къде ли ни беше багажът?

    -  Ами… – беше един глас, в който едновременно звучаха и моят, и Висковият. Не бяхме казвали нищо, поне все още не, – ами… оставихме ги в автобуса… ние сме цяла група от нашия град… те продължиха… поверихме го на тях… нали трябваше да дойдем да вземем килима.

    Гледахме ги как си стоят, зяпнали ни, все така запречили рамката на вратата и се споглеждаха нищо неразбиращи. Тогава с Виско разбрахме, че тъкмо сега започваме да движим устни за да произнесем това, което вече ние и старците бяхме чули, че изричаме. Те немееха в тези мигове на божествени изблици. За да подсилят момента, снопове слънчева светлина нахлуха в стаята и ослепително кацнаха върху техните лица. Мръднах малко настрани, за да препреча отразените в прозорците на отсрещния блок слънчеви лъчи. Те замигаха спасени от моментното заслепяване и затваряйки вратата ни увериха, че ще ни оставят да отпочинем. 

    Отново бяхме сами. Усещането, че последният път когато сме оставали насаме е далеч назад, бе доста лъжовно. Всъщност това бе едва сутринта, когато се събудихме в сеновала. Наистина бяхме главозамаяни от събитията през деня, усещахме се малко уморени, за това решихме да полежим известно време. Всеки зае своето легло – аз братовото, Виско дипсаранското и подремнахме с полуотворени очи.

    Слънчевото отражение се местеше бързо по стената срещу ни и когато изчезна, решихме, че е време да изчезваме и ние. Пловдив ни зовеше – със скътаните малки улички на стария град и с готините си кръчми, готови да ни погълнат.

    Почуках на вратата на старците и ги помолих да ни отключат, защото с моят приятел сме решили да се поразходим на въздух. Съвсем уместно ни предупредиха, че си лягат рано, та да не закъсняваме.

    Не исках да се замислям над значението на думите не закъснявайте, а и Виско едва ли бе склонен...

    Когато излязохме на улицата и вдишахме от нощния въздух, тоз час почувствахме как кръвта нахлува в главите ни.

    Понеже моето приятелче не познаваше града веднага задърпах конците.

    Дълго и безметежно скитахме из тесните калдаръми на Стария град, понесли бутилка бира в ръка. Всеки изигра по едно представление на сцената на Античния, като накрая и двамата направихме едно оперно изпълнение – ей така, за да прокараме гърлата си. Нощта все повече ни посвещаваше в тайните си, а ние разгорещени й се разголвахме като наложници. Бирата се лееше под краката ни, имаше я на всяка крачка, мокреше ръбовете на крачолите на дънките ни. Подгизвахме!... Беше време за Ромбус – кръчмата на отявлените пиянки.

     Завлякохме се натам, клатейки се като два вървящи метронома. Коректно вдигахме шум по малките улички и се умълчавахме като се зададеше някое момиче, или компания момичета; сбутвахме се тихичко и се изпъвахме като войници на парад. Бяхме истински моряци слезли на сушата. Две млади божества в зората на тържеството си. От сладкия гъдел на блаженството дори космите по ръцете ни бяха настръхнали. Хилехме се и тъпо чешехме наболите си бради. Започвахме да приличаме на нищо.

    Ромбус ни прие като свои стари граждани – с почести, с овации. Настанихме се удобно, а още по-удобно започнахме да пием бира след бира. Обществото около ни, беше смущаващо, но ние бяхме несмутими. Някъде в замъгленото ни съзнание живееше една малка идилийка, с две старчета, една стая и две удобни легълца. Само че тази идея бе толкова срамежлива, че все още не смееше да се разкрие пред нас. Така блажени и освободени от бремето на отговорностите, заживяхме, като че ще е вечно. Отпуснахме главите назад, с дерзаещи души и вперен във върховете на дърветата над нас взор. Търсехме…

    Свестих се отново в стаята на брат ми. Не можех да си спомня как сме се озовали там. Къде бяха старчетата; не можех да мисля за думите, които щяха да ни наговорят на сутринта. Напънах се за някакъв, макар и беден спомен. Нямаше никакъв живот в празната ми глава. Разтърках очи и видях Виско седнал на стол в средата на стаята гол голеничък, както майка го е родила. Напъваше се – тъпото копеле пикаеше на пода така, както е седнал. Изкрещях му, но той продължи да мокри навсякъде около себе си. Бе подгизнал дори самият той. Докато се изправях, влагайки максимални усилия, го предупредих, че ще го фрасна. Не подейства, за това му забих едно яко круше в муцуната. Пишката му леко припръска и спря. (Да се не надяваш, да му се не види!) Примъкнах го тихо, колкото беше във възможностите ни – все пак полагах кански усилия –  до тоалетната, която за щастие беше в съседство със стаята ни и го изпиках. Пак по същият начин – много внимателно, мобилизирал цялото си същество – го положих да легне в леглото на Дипсаран. Сетне седнах замислен на ръба на другото, отпуснах се безпомощно настрани и съм заспал като талпа.

    На сутринта беше като на погребение – сведени погледи, намеци за прошка, едвам прошепнато „Сбогом!”… Старците изглеждаха объркани, притеснени и виновни, колкото бяхме ние самите. Какво ли се бе случило? Това щеше да остане загадка завинаги. По-късно, когато се завърнахме там от където започна всичко – нашият малък град – разказвайки на приятели събрани около масата  този момент изтъкан от тайнственост, ние самите изглеждахме толкова в неведение, че нашите слушатели притаени, ниско приведени над масата, немееха, вперили жадно търсещи погледи в лицата ни. Каква тайна само! И никакво прозрение! Неведоми са божествените пътеки.

                                                                  * * *

    Когато отново стъпихме на улицата, тази улица, която накрая винаги се превръща в дълъг, безкраен път, питащ за своите пътешественици, главите ни наново се замаяха от живителният въздух. На няколко пъти залитнахме на страна, защото светът без друго се въртеше пред нас още от снощи, но сетне стъпихме здраво и стабилно продължихме напред.

    На първо време решихме да се завърнем в стария град – поседяхме на Античния, посетихме Червеното пони и обиколихме Балабановата къща. Отново щастливи, поехме към Панаирна палата, а от там продължихме към изхода от града, за да се доберем до магистралата.

    Без излишни сантименти констатирахме, че парите ни са почти свършили. Имаше още малко ракия в мешката, но това не беше никакво утешение. За това набързо я гаврътнахме, докато се мъкнехме пеша към Тракия. През това време покрай нас профучаха няколко пожарни коли с присъщият си пронизителен писък и бучащи клаксони – досущ като корабни сирени.

    Тогава видяхме пушека и приближихме да позяпаме горящите нивя и гасящите ги пожарникари. Узрялото жито стенеше обгърнато от бесните пламъци. Нямахме хляб под ръка, за това пък, ето ти зрелище. Бързо се отегчихме, въздъхнахме и продължихме напред. Магистралата се виждаше на хоризонта. (Дали някъде там има някой, който ни вижда?)

    Има такива часове, в които за скиталецът щастието и тъгата се сливат в едно единствено усещане. Погледнах към Виско – беше весел. В сините му очи отново плуваха облаци. Сигурно са си били там през цялото време. Огледах се в тях. Той се усмихна. От неговите очи, облаците се отразиха в моите. Усетих приятен гъдел в косите – вятърът. Отново усещах посоката му... Замислих се.

    В негласно съгласие подминахме автомагистрала Тракия, но се спряхме и все пак се качихме, колкото да се отбележи, че не таим лоши чувства към мястото. Помахахме половин час, като непрестанно играхме едни танц, на който ни беше научил Зиги Марли. Коли почти не минаваха. Върнахме се отново на шосето към Карлово – не се прибирахме, имахме други планове. Бяхме решили да отидем при Личи във Варна – лято бе все пак. Идеята беше да хванем подбалканската линия.

     Но идеята е едно, а това което действително се случва в живота – е съвсем друго. Заседнахме само на десетина километра по нататък в село Труд. Минаха няколко часа, а ние се въртяхме като мухи без глави. Бяхме гладни, а изпихме и последните пари още на първият час, който прекарахме в селото. Намерихме една вишна прехвърлила клони отвъд дувара, зад който растеше и почти я опоскахме. Вишните винаги са ми харесвали, особено сочните, но не си е работа да утоляваш глад с тях. Както се бяха свили, сега стомасите ни получиха шокова доза кисело стипчив ритник право в “меките си части”.

    Естествено не бе съдено да стоим там повече, от колкото беше във възможностите ни, за това една червена Лада 1500 спря да ни вземе. Мъжът, който я караше, беше много словоохотлив. Започна да ни разпитва „накъде така...” и други в от тоя сорт. Ние съвсем откровено си му разказахме какви са ни плановете, какви са били те от самото начало и до къде сме ги довели. Учудващо беше, но ни завидя. Каза, че сме пичове и, че и той някога е бил пич. Не се съгласихме с него и го уверихме, че все още си е пич и половина, та чак дрънка, както дрънкаше и Ладата му, но това не му го казахме, защото освен че не беше учтиво, бе ясно, че той много добре си го знаеше. През това време, докато така сладко си споделяхме, ни задмина една ИФА и нашият човек яко наду клаксона за нещо като поздрав. ИФА-та бодро отговори. Тогава още не бяхме стигнали до момента, че сме решили да ходим към Варна, а когато се качвахме в колата не успяхме да му кажем за къде сме, защото той ни изпревари информирайки ни, че е за Карлово. За това когато споменахме Варна той подскочи.

    -  Защо не казахте по-рано – почти ни се скара той.

    -  Ами… – смотолевихме учудени в един глас.

    Тогава ни обясни къде работел, че ИФА-та, която профуча е на негов колега, който точно на към Варна пътувал.

    Изстенахме от болка. Днешният ден не вървеше добре. От ракията и бирата вече ни боляха главите. Жегата по тия места е колосална, особено през август. Мозъците ни вече ставаха на пихтия поради всичките тия и ред други необозрими, и неизброими фактори.

    Но най-лошото тепърва предстоеше, защото пристигнахме в Карлово.

    Карлово ни посрещна по същият начин, по който ни отпрати ден по-рано – сякаш никога не сме съществували за това място. Не се сърдехме, не сме такива хора, но почувствахме обидата. Особено в тежки мигове, какъвто изживявахме аз и Виско, човек става повече или по-малко чувствителен към подобно отношение.

    Сетне…

    Ами сетне и подбалканският път ни предаде. Посока Варна, сякаш беше омагьосана. Чакахме дълго. Чакахме прекалено дълго в опит да опровергаем невъзможното, но прокобата продължи да тегне над този път. Шофьорите и на малкото коли, които се задаваха, показваха с ръце, че са за близка дестинация. Отчаянието дебнеше зад дясното ни рамо. Плещите ни натежаваха. Отляво Смъртта, отдясно Отчаянието. Безпокойството взимаше връх над нас. Губехме почва под краката си. Виско бе изгубил усмивката си, а аз се губех в догадки: а сега на къде?

    Времето – макар на онзи път на нас да ни изглеждаше спряло – се надпреварваше с битието по старому, така че летеше ли летеше. Шансовете ни да преспим в Карлово нарастваха значително. По тоя повод се спогледахме и негласно решихме, че на такова недружелюбно място за нищо на света не оставаме. И се разбрахме да тръгнем на запад, и ако имаме шанса да се прехвърлим на север, така че да се доберем поне до Троян където имах приятели. Заобяснявах на Виско какви приятни изживявания и наслади за душата ни чакат, само веднъж да акостираме там. Решението да хванем тая посока, наистина изглеждаше като да сме приели поражението и за това евентуалното придвижване до Троян, отстоящ на много близка дистанция от нашия град, бе както спасение, така и извинение.

    Сопот преминахме като призраци – ненадейно една кола ни бе взела и ни хвърли там. Пихме вода пред родната къща на Иван Вазов. Показах на Виско канчето закачено със синджир за чешмата, на чието дъно бе изчукан надпис: „Това канче е откраднато от…”, и бе посочено мястото. Чудесен подарък за всеки клептоман или вещоман – прилежно надписано за колекцията му. Някои хора живеят, само колкото да вдишват и издишват. Нечий такъв прост вегитативен мозък бе дръзнал да измисли тая свещена простотия с надписа на канчето.

    Минавайки покрай една лавка се позапряхме, изтърсихме от джобовете си някакви дребни стотинки – последните остатъци – успяхме да съберем за една баничка с бира и ги започнахме. Разделихме баничката на две и последователно отпивахме от бирата, като си я подавахме от ръка в ръка, за да не стават грешки. Сетне се измъкнахме в края на града и замахахме. Тук колите бяха значително повече, но не спираха. Изгубихме още поне час, преди да вземем съдбоносното решение да се разделим. Уговорихме се за сборен пункт в Кърнаре. Знаехме една чудна беседка, под която можехме да се подслоним през нощта. Теглихме чоп и както винаги се падна аз да мина малко по-нататък – с две думи шанса на Виско проработи. И още как! Но за това после.

    С наведена глава – вече не ми бяха останали много сили – поех по пътя. Реших да ходя и да махам. Бях изминал към три четири километра без какъвто и да е  успех да стопирам нещо, когато чух клаксон. Обърнах се точно когато колата мина покрай мен. Стори ми се, че зърнах Виско на мястото до шофьора. Автомобила рязко намали и спря. Клаксонът отново даде знак. Затичах се. Предната дясна врата се отвори и Виско ми замаха щастлив. Качих се отзад и поздравих. Човекът пътуваше за Русе. Какъв късмет! Но щом си го помислих и помръкнах.

    -  Ами Троян – попитах приятелчето си.

    -  Не знам, брат… Нямаме пари. – Беше се обърнал и ме гледаше жално. Явно му се искаше да повилнеем из балканския град, но май бяхме на края на силите си и наистина бе разумно да се приберем. Тук е мястото да поясня, че на път към Русе, нашият приятен домакин минаваше през градчето ни.

    Умълчахме се. Не искахме да предаваме геройското началото (то вече бе поставено… но завършекът?). Претегляхме, противяхме се, упорствах ме пред очевидното, но героите наистина бяха уморени. Това не беше крах и ние добре го знаехме. Но природата на неукротимите ни сърца и души търсеше неуморно своето божествено дерзание – стихията на приключения им подхождаше. Тогава за да убием лошите мисли, просто се заговорихме с нашия домакин – млад и както по всичко личеше свестен пич.

    Предстоеше ни дълъг път. И макар и всеки път да си има край, винаги може да го продължим в мечтите си. А какво по хубаво от изживените мечти!

     Превалихме Беклемето, когато слънцето бе все още високо. Реехме взор ту из бездните под нас, ту из необятното небе. Споглеждахме се съучастнически, мълчаливо се усмихвахме. Мислехме си за двете жени – Голямата и Малката – и за нас – Веселият и Замисленият. Нашият домакин също се бе умълчал подвластен на магията властваща между дълбините и висините.

    Спускането бе още по приятно, летяхме шеметно по нанадолнището и се забавлявахме отдадени  на люшкането по завоите. Пичът се оказа изключителен шофьор и ние се наслаждавахме на уменията му. Слънцето проникваше на парчета през клоните на високите буки и понякога отсенките му си играеха по лицата ни. Усещах красивия им танц, както по омаята във Висковите очи, така и по нежният им гъдел. Забавлявахме се като малки деца. Наближавахме Балканец и сърцата ни се стопляха. Знаех, че само да обърна глава и погледна през прозореца, ще съзря малкото момиченце да ми маха с ръка от края на гората, близо до пътя. С другата, вероятно, все още притиска свития във вестник хляб към скута си. Това видение никога нямаше да ме напусне, защото никога нямаше да му позволя да си тръгне.

    Когато навлязохме в Троян отново се умълчахме. Но не за дълго.

    -  Ще продължим заедно нали – попита ни пичът от Русе.

    -  Да – в един глас го уверихме ние.

    Колко ни се искаше… и все пак не можехме да останем в Троян. Умората наистина ни бе налегнала. Нямаше да е така, ако бяхме успели да хванем стопа за Варна, но уви!

    В един момент човекът пусна музика. Погледна ни и попита:

    -  Няма да ви пречи, нали?

    -  Не – отвърнахме ние учтиво – какво е това?

    -  Оркестър “Кристал” – лаконично, но с много гордост отвърна той.

    В следващият половин час научихме почти всеки известен, а както ми се стори, дори и някой друг неизвестен факт от историята на оркестъра и неговата певица, чието име тук няма да спомена.

    Стана весело.

    Пичът изведнъж се оживи още повече, позволявайки ни да го видим в съвсем нова светлина. Той ни обясняваше какво точно се е случвало на всяко едно парче, което вървеше в момента. Оказа се, че е бил на няколко живи изпълнения на оркестъра и неговата певица, и не веднъж е пътувал до места където те са свирили за да ги гледа. Попивахме всяка негова дума с интерес – омайно, весело и шеметно миговете се носеха из купето на автомобила. Стана страшно забавно. Вече умирахме от смях на всяко нещо, което ни казваше нашият човек, когато стигнахме до нашия малък град. Неговият път продължаваше по околовръстното и той спря за да слезем. Горещо се сбогувахме с него, благодарейки му за всичко, което направи за нас, пожелавайки му  лек път.

    Така се озовахме на отбивката и тръгнахме към града. Слънцето току-що беше залязло, което значеше, че часът е някъде към девет. Спогледахме се.

    -  Значи няма да се прибираме направо в къщи, нали – почти едновременно си зададохме въпроса един на друг.

    Минахме през Пресечената скала и го видяхме от високото. Нашият малък град – реката и покритият мост, крепостта на отсрещната скала. Всички бяха по кръчмите и ни чакаха да се завърнем някой ден. Този ден и час бяха дошли.

    Ние се завръщаме, приятели.

                                                                * * *

    Около двете събрани маси се носеше ту жив и продължителен смях, ту насъбралите се притихваха заслушани в историята разказвана умело от двамата приятели. Никой не се усъмни в думите им. И какво, ако не всичко беше истина, щом можеше да е толкова красиво. Кога друг път ще чуят историята за раждането на двете нови божества, толкова невинни в игрите си по друмищата на малкия свят. За тях не пишеше в нито една книга, която някога бяха разгръщали. И нима книгите могат да бъдат по-красиви от разказите на двамата им приятеля, които бяха намерили връзката в себе си – божественото.

    Веднъж открили го около себе си, вкусили от благодатта му, сега те благородно го поднасяха на своите приятели чрез разказите си.

    Защото неведоми са божествените пътеки!