Лежах  в  болничната стая и чаках да мине визитацията. Около мен всичко е бяло, толкова бяло и стерилно, че тръпки ме побиват. За утре е планирана операция на главата ми, по-точно на мозъка. Ако кажа, че не ме е страх, ще излъжа… Страх ме е толкова много, че като пипалата на паяк страхът пълзи по мен, влиза в кръвта ми, минава по артериите, нахлува като неприятен гостенин във всяка клетка, парализира ми ума…
     Сестрата нахлу като вятър в стаята ми, все бърза да ме претупа надве-натри и да продължи с другите пациенти. Сложи ми инжекцията и аз зачаках за мигновеният ефект…страхът да се смали, да се оттегли и да изчезне…
     Затварям очи и се унасям…Лекарството е направило пълна метаморфоза  от мен…Започва с едно замайване…усещам се във сфера, която ме върти в лудешки танц… От тялото ми няма и помен, превърнало се е в малка светеща точица…Един глас ме пита:
                       - На къде да пътуваме? 
                И аз объркан и дезориентиран мълча, чакам гласът да ме поведе нанякъде…
                     -  Не знаеш? Тогава ще пътуваме във времето? В бъдещето или в миналото?
                     -Дай първо в миналото- потрепнах аз.
         Дойде вихърът, завъртя ме силно, стихийно, отнесе ме в епохи…в минали епохи. Светещата ми точица се превръща в млад мъж. Я какви странни дрехи…Наметало, шапка с перо, широка риза със смешни ръкави…изглеждам като шут…на карнавал ли отивам?
                Оооооо не… Попадам пред една клада. Годината е 1480. Народът се тълпи, бута ме, всеки иска да е напред, да може да гледа, да не изпусне зрелището. 
                -Какво става? -питам една жена, а тя се извръща и се хили с кривите си зъби.
              - Ще ги горят, ще горят еретиците. Юдеи, дето не признават кръста.
      Млъквам и тръпки ме побиват. Започвам да се питам…А , аз от кои съм…дали съм покръстен… Давам назад, стъписан, но народът ме повлича напред…към площада и кладата…
        Струпана е огромна камара от слама, дървета и съчки. Пред кладата има подиум, застлан с червено кадифе.  След малко пристига и тя-кралицата на Кастилия и Леон- самата Исабела Кастилска. Лицето и е бяло, сурово и непредсказуемо. На главата и се вижда короната- златна, тежка, блестяща. Върви по подиума, кадифето се дипли под краката и…като река се поклаща… Всички се покланят на владетелката. Аз стоя като истукан и зяпам, всичко ми е интересно, чудно… Жената до мен ме дърпа за ръката и ми прави знак да се поклоня. Навеждам глава …
     Тълпата надава вик, реве…водят нещастника, юдея, дето не е покръстен. Затворен е в клетка, като диво животно. Изкарват го, стражата го бута, той пада, толкова е слаб, че едва се надига на крака. Стражата го влачи, дърпат го и го завързват на един дървен кръст. Кръстът се издига в средата на кладата. Мъжът е смразен от ужас. Аз също…Гледам и не вярвам на очите си. Разтрепервам се и пъхам пръсти под наметалото…коремът ми се сви от болка, ще получа удар…зле ми е…в устата ми се събира жлъчка…полудявам от страх…
        Народът крещи безумно, плюе и  го сочи с пръст. Палачът се приближава, нахлузва на нещастника черна качулка. После лумва огънят. Пламъците съскат. Огнени езици поемат кладата, издигат се на високо, стигат чак до небето. Фигурата на мъжа се мержелее из между тях, превива се, замирисва на опърлено и печено човешко месо…Тълпата е полудяла, възгласи ечат, крясъци… Кралицата е щастлива. Лицето и сияе в усмивка, тя вдига ръка и помахва на народа си. 
          Хората ликуват. Приветствуват Инквизицията, кръстят се, пеят…
      Луда работа…луди…мисля си аз.
 Свивам настрани и побягвам…отвратен съм, сърцето ми се свива в спазми…душата ме боли…тежки времена…жестока епоха…мрачно време…
            Гласът ме настига:
-    Сега, накъде? Май умря от страх…ха..ха..
-    Искам в сегашното…Някъде, където не съм бил…
Дойде вихърът, завъртя ме силно, стихийно, отнесе ме….
              Паднах в дворец. Вече съм жена, красавица, с бадемови очи…Ръцете ми са обсипани със скъпоценни камъни...Косите ми са скрити под ефирно фередже. Лежа си на един диван, потънала в кадифе и коприна. Висок и строен арап - евнух ми маха с дълго ветрило от щраусови пера. Шадраван клокочи с бистра и пенлива струя. Приказно е. Аз поглеждам през прозореца и виждам морето, което синее като сапфир. Златна клетка с птица се полюшва  на другия прозорец. На душата ми е спокойно и хубаво...не мисля за нищо...рея се щастливо...Идват слугите и ми се покланят. 
          Мене ме напушва смях…това женско тяло? Облечена съм в копринени шалвари, атлазен елек  и свилена риза. И тези гърди, бедра и други женски прелести…ууаааууу
          Пред мен има трапеза, отрупана от пиле мляко…Много плодове, шербет, сладкории…Посягам и вземам един нар. Разчупвам го, надигам фереджето си и червените зърна се разпукват в устата ми. Сокът е сладък и вкусен. Потича по ръцете ми, обагря пръстите…сладост, толкова сладост, че чак нагарча…
         Идва една слугиня и ми подшушва на ухото, че господарят ме вика в покоите си.
              Уааауууууууууу….ами сега?? Изпадам в ужас… Снагата ми е женска, но аз съм мъж…
          Гласът се захилва:
                   -Ха, ха, хаааааааааааа….Сега какво? Не щеш при владетеля да прекараш нощта, аааааа?
                   -Нннееееее… - заеквам аз уплашен. Искам в бъдещето…
               Дойде вихърът, завъртя ме силно, стихийно, отнесе ме….
                Паднах в галактиката…Млечният път е пред мен…Звезди…малки, големи и по-големи звезди…Лепнах се за една звезда и продължих пътуването. Много е светло, лъчисто и приказно…Светлината струи на талази…От Галактиката ме пращат в Приказките…Щастие обзема душата ми, тук съм малко момче, на седем години…крача смело в приказките на Андерсен  и Шарл Перо…За миг попадам при седемте джуджета и Снежанка, после при Ледената кралица, аааааа това е Ариел на морското дъно, каква красота, миди отварят черупки, бисери блестят в тях…, ей…това Пепеляшка и принцът ли е…? Оооооооооо ето е и малката Ида…цветята на малката Ида…аромати, ферия от цветове, магия, красота, музика, лъчи…..Оппппп…Мечо Пух ми маха с лапа и клати глава:
           -  Ако някога дойде ден, в който не сме заедно, трябва да знаеш някои неща... Ти си по-смел, отколкото вярваш, по-силен, отколкото изглеждаш и по-умен, отколкото си мислиш. Но най-важното нещо е, че независимо дали сме разделени, аз винаги ще бъда там за теб и винаги ще те обичам!
               Онемявам от радост, гледам го в захлас и искам да остана завинаги момче на седем години, босоного, с книжка в ръка, тръгнало по Млечния път на звездите…
               Дойде пак вихърът и ме поде…Въртя ме, въртя ме и ме пусна на земята… Отварям очи, замаян, омагьосан от емоции…В ушите си слушам пак гласът на Мечо Пух:

            -  Реките знаят, че няма за къде да се бърза. Някой ден ще пристигнем.

           Вече не ме е страх от смъртта…Дойде ми кураж за утрешната операция...или оздравявам или тръгвам по Млечния път на звездите... Паяците са изчезнали от главата ми, паяжината е разкъсана и отнесена от вятъра.

           Аз поглеждам през прозореца на болничната стая и намигам на слънцето…

        …  Няма за къде да бързам…някой ден ще пристигнем… - повтарям весело мъдростта на  Мечо Пух... и вече не ме е страх, че ще стана малка светеща точица...