Мария, около тридесет годишна жена живееше заедно с осемгодишния си син и своята майка, в малък апартамент. Наскоро беше съкратена от работа и семейството усещаше на плещите си недоимъка и със сетни сили, едва се справяше с обикновените ежедневни нужди. Младата жена се бе разделила със съпруга си. Доходите бяха ограничени и парите се харчеха за най-необходимото. След като остана безработна, Мария се регистрира на трудовата борса. Получаваше предложения за работа, но все ги отхвърляше, било заради образованието или смяташе, че не е подходяща за нея. Разходите растяха, имаше ученик във втори клас и вече не издържаше на нямането, когато от Бюрото по труда й предложиха да започне работа като чистачка във фирма. Мария обсъди това с майка си. Говориха си като големи хора. Че вече не може да отказва, че само с пенсията на възрастната жена, трудно можеше да се оцелее. И въпреки гордостта си, Мария започна работа. Фирмата се намираше близо до училището, в което синът й Димитър учеше. Това беше предимство, защото можеше да го взема от училище и да се прибират заедно. Сутрин го водеше баба му, защото чистачката започваше рано.
Беше слънчев есенен ден, в средата на ноември. Мария събираше падналите есени листа пред административната сграда на фирмата. Намираше се близо до центъра и по тротоара минаваха много хора. Младата жена си вършеше работата съвестно. Не обръщаше внимание на минувачите. Някои я поздравяваха, други просто я отминаваха. Видя две свои бивши колежки, които весело си говореха и когато я наближиха спряха и едната я попита:
- Миме! Какво правиш? Най-малко съм очаквала да те видя тук!
Мария се усмихна и се опита да каже нещо, но другата й бивша колежка дръпна приятелката си за ръката и тръгнаха. Сякаш се чувстваше неловко от това да говори с една чистачка. Усмивката се сливаше с есенната красота на падналите листа. Лек ветрец придружаваше слънцето и напомняше, че наближаваха студените дни. Мария се беше унесла в работата си, когато чу детски гласчета наблизо. Тя се изправи и видя група деца, които идваха от училище, водени от своята учителка. Разпозна класа на своя син. Чистачката остави листата на земята и се запъти към сградата на фирмата. Съучениците на Димитър я познаваха, класната ръководителка също. Мария искаше да се скрие някъде, за да не я видят. За да не се подиграват на детето й. Но се страхуваше да не би някой от началниците да си помисли, че не иска да работи и се скатава. Влезе в офиса, тръгна към тоалетната. През прозореца видя, че групичката деца, заедно със сина й вече бяха преминали по тротоара и жената излезе навън, за да продължи своята работа.
Децата се прибраха в класната стая и седнаха зад чиновете. Учителката им ги прикани да пазят тишина и каза:
- Днес, днес ще говори за професията на вашите родители.Всеки ще каже какво работят мама и тате.
Учениците вдигаха ръце. Някои от тях с гордост казваха, че таткото е лекар, други, че майката е психолог. Обясняваха, какво точно означаваха професиите. След като всички се изредиха, учителката посочи към свито момченце на последния чин и го попита:
- А ти, Митко, ще ни кажеш ли какво работят твоите родители?
В класната стая настъпи оживление. Някои деца се смееха, а други гледаха момчето и се побутваха. 
- Татко го няма - каза Димитър. - А мама. Мама работи в частна фирма.
- Като чистачка! - извика момиче от първите чинове.
Димитър се изчерви. Ушите му горяха и капчици пот се стичаха по лицето. Децата се смееха. Учителката каза със силен глас:
- Пазете тишина! Искам Митко да каже, какво точно работи майка му!
В класната стая стана тихо. Димитър се изправи и каза:
- Мама е хигиенистка в частна фирма.
Същото момиче отново извика:
- Да бе да, чистачка!
Учителката отиде при Димитър, застана до него и каза:
- Деца! Искам днес да запомните нещо от този час. Всеки човек с труд трябва да си изкарва хляба. Едни работя като лекари, други сме учители. Има стругари, военни, полицаи. Има архитекти, художници и музиканти. Няма срамна работа, нито обиден труд. Ето, на Митко майка му е хигиенист или чистачка. Знаете ли, колко е важен нейния труд. Някой от вас обича ли да ходи по мръсни улици или по път, в който има боклуци, питам ви, отговорете!
- Не, госпожо!- в един глас казаха учениците.
- Колко е неприятно да виждате мръсотия, нали? И нищо не ви се прави - продължи със спокоен глас учителката. -Нямате настроение. Не виждате красивите неща в есента, само защото е мръсно. А като влезете в една сграда и видите по земята кал, се обръщате с отвращение, нали? И първото нещо, което ви идва е да си помислите за лоши неща. А добрите хора мислят ли за лоши неща?
- Не, госпожо! -отговори момиченцето, което се бе присмяло на Димитър.
Учителката се усмихна и каза:
- Майката на Митко работи може би най-важната професия. За да бъде човек добър, трябва да ходи по чист път. Да не се спъва, да не се цапа. За да има добро сърце, трябва да бъде чисто наоколо, а за това се грижи тази жена, която чисти.
Децата наобиколиха смутеното момче. То се усмихна и вдигна глава. Звънецът беше дал край на учебния час. Учениците излизаха от класната стая. Учителката сложи ръка на рамото на Димитър и каза:
- Трябва да се гордееш с майка си, защото е трудно да работиш каквото и да е, за да ти осигури всичко, от което имаш нужда.
Димитър излезе от училище и видя в края на двора своята майка. Затича се към нея с протегнати ръце. Жената затвори очи и усети най-чистата прегръдка. Тази на детето си. Майка и син се бяха прегърнали в щастлив миг. Детето прошепна тихо:
- Обичам те, мамо! Ти си най-важната на този свят.
Майка и син, вървяха заедно. Хванати за ръце, по пътя, който Мария беше изчистила по-рано през деня. 
Същият път, от майчината душа към детското сърце. 
Чист и безопасен.
Така, както само една майка може да изчисти.

Явор Перфанов
11.11.2018
Г.Оряховица

:)