Полъхът на вятъра се носи из празните улици, посърнали в невзрачната нощ. Цветовете са избледнели, къщите посивели, останал е единствено сковаващият студ на самотата, обрекла ни на безкрайно лутане по кътчетата на душите ни.
Вдигам печално поглед към небето и пред очите ми заблестяват изстиналите спомени за някогашния буен пламък. Мислите ми танцуват по крехките останки от пагубната ни любов. Единственото, на което съм способна в този миг е да се усмихна тъжно с онзи горчив вкус в устата, който ти ми остави за последен спомен като самотната сълза, намираща нощем подслон на лицето ми.
Малките късове в сърцето ми, останаха така недошити, сковани в дълбоките прорези на твоите ножове, увити в обиди. Така достойно се борех за любовта ти, ала непосилна пред твоите злияния дори обичта ми бе посипана с разочарования.
Но всичко в миналото си остава. Чертаеща граница на болката, затварям очи и знам, че така ще продължи. Аз ще съм тук, а ти ще си там. Един от друг, далеч, затворени в килии от души, аз ще завия наляво, а надясно ще си ти. Бродим самотни, скитници в безкрайната нощ, останали без топлина в сърцата и доверие в красотата. Ще вървя напред и няма да се извръщам назад. Ще гледам тъжно към разкошния пейзаж. Аз ще съм долу, а горе- ти. Знам, това ще боли, аз да съм с друг, а с друга ти.
Но пътеката на любовта винаги е била такава - осеяна с пропасти и бодли, упоени в забрава. Дали ще оцелееш ти ми кажи, но повече вратите към сърцето ми те моля не търси.
Последен повик. Подай ми ръка, но не към сърцето, а към пропастта.
© Селин Фикрет Todos los derechos reservados