Рада

Старата черна топола се оглеждаше тъжно в калната локва, която все още не се бе изпарила след снощния есенен дъжд. Оголелите й клони уморено стърчаха в безкрая на тъжното сиво небе, рисувайки сякаш усмивка, но наобратно. Или такава, каквато прави човек, когато го боли много. Душата.

Всички си бяха тръгнали от село. Някои до другото лято, а други така и не се връщаха.. Търсеха бързо щастие и пътеки по чуждите пътища, лесно забравяха дом и родина.

В село до скоро бяха осмина. Отиваха си , един по един.

В тази късна есен остана само баба Рада. Саминка, в цялото село. Въпреки хладният мрачен ноември, Рада все още плетеше на едната си кука, седнала на нисък камък, подпряла уморено глава на студения дувар. Останала сам - самичка в старата, прихлупена къща беше отдавна. Погребала беше с двете си ръце всички - син, дъщеря, пролетта си отиде и нейният Георги. Другаруваха повече от половин век. А се обичаха откакто се помни. В полето, по жътва, по гроздобер...В радост и мъка.

Не им беше лесен животът по младост. Две рожби с любов отглеждаха, но болест отне първо синът им, а после и щерката. Казват, поболяла се от мъка по брат си.

Баба Рада винаги пееше докато плетеше - тихо, кротко, една и съща прощална песен. Изливаше цялата мъка, редейки рими в сълзи и прежда. Понякога спираше, вдигаше глава към небето, избърсваше крайчеца на окото си в черната забрадка и пак продължаваше да пее. Докато падне мрак. Тогава навиваше и пристягаше кълбото прежда с любов, опъваше престилката си напред и с упорство захващаше да пренася наръчите клони, опадали от старата круша. Беше ги наредила лятото под сайвана да съхнат. Щяха да я топлят в студените вечери. 

 После Рада винаги се молеше. Докато печката съскаше в малката стая, коленичеше до старата икона на Богородица и тихо шептеше молитва. И макар да нямаше отдавна никой и нищо за губене, тя никога не пропускаше молитва. Благодареше.

Тази сутрин беше мразовита и мрачна. Ниска мъгла се стелеше като пелена и упорито не искаше да се вдигне.

 Старата топола разлюля тънките си клони, сякаш се ослушваше. В далечината се чу шум от мотор на кола. Скоро шумът се усили. Чу се близо тропот на гуми из калния селски път. Возилото спря, двигателят замлъкна. Вратата на автомобила се отвори и чифт излъскани до блясък обувки, внимателно подбраха къде да стъпят.

Висок, облечен в черен панталон и карирано сако мъж се прокашля и спря пред портата на баба Рада. Потърси припряно звънец. Не намери и силно затропа с ръка.

Баба Рада се сепна, пристегна забрадка и предпазливо надникна зад малкия прозорец навън. Младият мъж в костюм потропа отново. 

Рада се запъти към вратата и отвори.

- Добър ден. Кого търсиш, младежо?

- Бабо Радо! Аз съм, Васил. Помниш ли ме? На Гергана син съм. Живеехме в долната махала на село, до кладенеца. Дойдох си от чужбина на лято и скоро пак ще се връщам. Реших да мина през село. Мъчно ми е, жално ми е за тука. Какво хубаво село си имаме, a? Колко игри сме играли летата... Исках да те поздравя, натъжих се като разбрах, че сама си останала в цялото село...

- Абе, Василе, колко си ти пораснал, възмъжал си съвсем! Влизай, влизай, сега чай ще сложа, не съм азе готова за гости... - баба Рада засия, отвори широко вратата и от вълнение се закашля. - Разказвай сега, как си, къде си...Бре, какъв голям мъж си станал!

- В чужбина съм, бабо Радо. Вече девет години. Идвам си рядко. Имам голяма къща, с басейн и беседка...

- Дом съгради ли, Василе? Булка, дечица? Дом е кога има и глъчка, сетне басейн и беседка.

- Нямам си ни жена, ни деца, бабо. Сам съм, на! - Васил заби неловко поглед в земятя.

- Че какво придиряш, Василе? - Ей ма на, азе сама останах да кукувам. Сам човек не е човек. От мене да знаеш. Откак изпратих и дядо ти Георги, онемях съвсем, за нищо не ставам...

Баба Рада се закашля отново, просълзи се и свенливо разтърка насълзените си очи.

- От мене да знаеш, Василе, - поде отново баба Рада - къща - дом сама не прави. Булка ти трябва на тебе. Да ти наготвя, да ти се кара. Недей толкоз на булки придиря! Ако е рекъл Господ, детенце да имаш, радост да споделяш, за семейство да се грижиш.... Пийвай сега чая, докле е топъл, не съм знаела, че гости ще имам, питка щях да омеся....

- Дано и на мен се усмихне късметът, да срещна и аз някоя дама - усмихна се младият мъж и смутено заби поглед в чая.

- Ще срещнеш, ами! Вярвай, ще срещнеш! За тебе молитва ще кажа привечер. Ех, че хубаво ми стана, Василе, с човек да говоря, човек да съм. Няма да ти дотягам, че младите все бързате, тръгвай вече! Господ здраве да ти дава!

Скоро колата потегли, мъглата се бе вдигнала, небето просветля. Само тишината остана.

Камбаната в село отдавна не биеше и времето продължи да е спряло.

.......

- Татиии, татиии, виж, виж! Семейство щъркели! Направили са си гнездо!

Момиченце с руса коса, в бяла рокличка на точки сочеше гнездото на двойката влюбени щъркели, които ревностно пазеха своите рожби. Бяха намерили уют и топлина в короната на стара, черна топола.

- Да, моето момиче. - отвърна с безкрайна нежност младият мъж. Сетне погали детската главичка, погледна с усмивка нагоре към небето и целуна с любов дъщеря си. 

Името ѝ беше Рада.