Рада
Старата черна топола се оглеждаше тъжно в калната локва, която все още не се бе изпарила след снощния есенен дъжд. Оголелите й клони уморено стърчаха в безкрая на тъжното сиво небе, рисувайки сякаш усмивка, но наобратно. Или такава, каквато прави човек, когато го боли много. Душата.
Всички си бяха тръгнали от село. Някои до другото лято, а други така и не се връщаха.. Търсеха бързо щастие и пътеки по чуждите пътища, лесно забравяха дом и родина.
В село до скоро бяха осмина. Отиваха си , един по един.
В тази късна есен остана само баба Рада. Саминка, в цялото село. Въпреки хладният мрачен ноември, Рада все още плетеше на едната си кука, седнала на нисък камък, подпряла уморено глава на студения дувар. Останала сам - самичка в старата, прихлупена къща беше отдавна. Погребала беше с двете си ръце всички - син, дъщеря, пролетта си отиде и нейният Георги. Другаруваха повече от половин век. А се обичаха откакто се помни. В полето, по жътва, по гроздобер...В радост и мъка.
Не им беше лес ...