Расизъм

Да не се чете от лица под 18 години и от лица със слаби нерви!

И още: Не съм расист и силно се надявам разказът ми да бъде разбран правилно.

***

                По телевизията дават продължителни реклами, а след тях екранът потъмнява и с бели букви се изписва четирицифрен номер за СМС. Женски глас започва да говори:

                "Галя е само на четири години. Oбича да си играе с другите деца и да ходи на детска градина. Но преди два месеца докторите съобщават на майка й Анна зловещата диагноза. Галя има злокачествено образувание на гръбначния мозък. От немска клиника й дават шанс да оцелее, само че семейството ще трябва да плати сто и петдесет хиляди евро. Семейството на Галя няма как да събере тази сума и единствената надежда във вас."

                След това дават малко момиче, гледащо към екрана с отчаян детски поглед. С израз на отвращение вземам дистанционното и превключвам на друга програма.

                - Ох, не мога да гледам това.

                - Защо го смени? - пита жена ми Тина с типичния й сърдит глас.

                - Стига с тия деца и тия болести. Става ми гадно - отговарям. Тя обаче взема дистанционното и отново връща стария канал. Момичето отново е на екрана. Аз ставам от масата и отивам в другата стая, при компютъра.

                - Тъпанар! - вика след мен Тина.

                - Тъпанар - повтаря по нея синът ни Крис, който си играе на леглото с любимите войничета.

                Може да съм тъпанар, но предпочитам да се отдам на позитивното мислене и на хармонията. Съпругата ми е властна кучка и учи Крис да бъде като нея. Обича да доминира и заповядва, също така да унижава и обижда. Аз не съм такъв, аз съм смирен и бягам от скандалите. Колегите и познатите ме наричат „мъж под чехъл“, подигравайки се заради свития ми характер.

                Като дете ми беше много болезнено, но лека полека привикнах към суровата реалност. Просто се приех за аутсайдер с ясното съзнание, че никога нищо няма да се промени.

                После отново идвам при в кухнята, а по телевизията говорят за скандал в ромската махала в Сливен. Два враждуващи клана са спретнали масово сбиване, след което нападнали с камъни дошлите на място полицаи.

                - Животни - коментира Тина и продължава с монолога си - това племе трябва да се избие и България да се изчисти. Ама нема кой да пусне невропаралитичен газ по тръбите и да избие целата тая сган.

                Поредният расистки коментар от страна на пропита от злоба моя жена. От друга страна, поредната спекулация на медиите по тази тема - тема която предизвиква омраза както и от страна на българите, така и от страна на ромите.

                Но тази вечер аз ще покажа на всички реалността. Такава, каквато трябва да бъде!

                - Няма ли да сготвиш? Цял ден съм била на работа, а Кристиян е гладен – кобрата вика по мен.

                Аз плахо ставам от дивана и отново отивам при компютъра. В коридора се разминавам със сина ни, който е ходил до тоалетната. Той ме рита по крака и изрича със злобен глас:

                - Циганин.

                Преглъщам тази обида и продължавам напред. Подобни думи не би трябвало да ме обиждат, защото циганите са хора с богата история и култура, но расистите я използват да нагрубяват и унижават. Именно поради тази причина е възприето тези хора да се наричат неправилно "роми". Крис се е научил от майка си и от децата в училище. Казвам си че някога трябва да поговоря с него, но зная, че той никога няма да ме послуша.

                Животът вкъщи е непоносим. Цялото ми обкръжение е непоносимо. Светът е непоносим. Именно затова започнах да го мразя. Именно затова искам да направя онова нещо, за да го променя.

                И трябва да започна още от тази вечер.

                Красимир Арнулски ми бе познат от казармата. Още тогава човекът си беше тарикат, но сега се занимава със сериозен бизнес. Никога не сме били приятели, но в момента имах нужда от него. Разбира се, голямата му печалба идва от контрабанда на нелегални стоки и оръжия. Един месец преди "първата вечер на истината" се свързах с него и поисках да ми достави автомат АК-47 и 7,62 милиметрови патрони. Той отначало отрече да се занимава с подобни неща, ала щом му казах сумата, която ще му дам, Арнулски набързо задейства нещата. Разбира се, теглих кредит, но можех да връщам сумата в случай, че оцелея. А ако не оцелея, моето семейство ще се справи със сумата от застраховката „живот”, която си направих преди години. И така, две седмици по-късно и две седмици преди "първата вечер на истината" двамата с Арнулски се видяхме на по кафе в Централна гара, където той ми донесе тежкото бойно оръжие в голям сак.

                - И какво смяташ да правиш? - ме попита той.

                - Ще ловя лисици - отвърнах му и двамата се разсмяхме.

                - Ако те спипат, не ме познаваш. Ако ме предадеш, имам достатъчно връзки да се измъкна, а на теб ще натрия задника и ще кибичиш в панделата докато ти окапе кожата. Схващаш ли?

                - Дадено, сър.

                Разбира се, аз няма да ловя лисици. Аз ще върша далеч по-сериозни и смислени неща. Ще покажа на обществото това, от което се нуждае.

                - Хайде да лягаме, бе! – от другата стая се чува гласът на Тина. Крис тъкмо е вечерял и се е прибрал в стаята си, а аз мия чиниите в кухнята. Мия чиниите от както се помня. "Щом нямаме съдомиялна, мий си чиниите сам" - бе казала съпругата ми преди няколко години. Но аз предпочетох да спестявам парите си за по-важни неща.

                - Идвам! - отговорих аз и малко по-късно влязох в спалнята, където тя се бе обърнала на другата страна и се правеше, че спи.

                Зная, че има любовник и затова не иска да ме дари с внимание. Преди година и шест месеца ги заварих да се чукат върху масата в хола.

                - Що не се обади бе, идиот? – тогава каза тя, като набързо се отдръпна от курвенската поза, която бе заела. Зад нея седеше слаб мъж със силно набола брада. Двамата бяха голи. В далечния край на стаята Крис играеше на компютъра.

                - Какво става? - попитах плахо, а сърцето ми сякаш слезе в петите. В този момент изпитах неописуем гняв.

                - Как какво да става? Мислиш ли, че ще търпя нещастник и мижитурка като теб? Аз все още съм красива жена бе, тъпак. Мога да правя каквото си искам!

                Въпреки гнева си, не успявах да кажа нищо, а само стоях като идиот в средата на стаята. Острите й думи ме парализираха.

                - Върви да вземеш две кафета от магазина. Бързо! – викна тя с тон, който не подлежеше на противоречие. Аз се обърнах и тръгнах, но на вратата се спрях. Не може тя, която току що бе съгрешила, да ми заповядва по този начин.

                - Бързо бе, идиот! - извика още по-силно. Мъжът до нея се засмя нагло и оголи кривите си зъби. Аз смутен излязох от стаята.

                С неизмерима мъка и гняв в сърцето слязох долу, взех две кафета, върнах се и ги оставих на масата пред тях. Мъжът ме изгледа подигравателно и рече:

                - Абе пич, ти верно си бил голема дрига.

                - Е аз к'во ти разправях досега? - отговори му Тина и се разсмя грубо. В това време Крис погледна остро към мен.

***

                Тина спи дълбоко, но аз не бива да заспивам. Ставам тихо, за да не ме усети, вземам стари дрехи от гардероба и ги обличам. Сетне тихо измъквам големия сак с автомата, излизам набързо от апартамента, слизам по стълбите, като не светвам лампите, излизам от блока и тръгвам пеша. София спи своя пролетен сън, дърветата са разцъфнали и от тях се носи приятен аромат. От Люлин до Факултета са няколко километра. Решавам да мина през Западен парк, за да ме видях колкото се може по-малко хора. А сетне трябва да сляза до ЖП-линията, да се изкача от другата страна, да тръгна незабелязано по малките улички и да се добера до площада.

                Тази вечер е сватбата на сина на един от ромските барони - принц Ангел - който се жени за богато момиче от кардарашите. Сватбата трябва да се проведе на кварталния площад и със сигурност има много поканени.

                Музиката се чува отдалеч. Аз влизам в квартала през малка улица, след това слизам по стръмните пътеки към ЖП-линията, после тръгвам по тясна квартална уличка, която трябва да ме заведе до площада. Там има много хора и повечето са във вихъра на забавата. Музиката вече е доста силна, а булката и младоженеца танцуват върху черен Мерцедес.

                Необходимо е да действам веднага!

                Слагам черната шапка с двете дупки за очите, бързо вадя автомата от големия сак, насочвам го към хората и започвам да стрелям.

                Странно е поведението на тълпата, когато някой стреля върху нея. Първите минута-две сякаш никой не реагира, разстреляните падат на земята като круши, а другите с лежерно спокойствие се отдръпват встрани. След това някой (обикновено жена) започва да пищи; този първи писък отключва паниката у останалите и те започват масово да викат и да се бутат сляпо напред, за да се отдалечат от нападателя.

                Стрелям по всички, които се изпречат пред мен - мъже, жени, деца. Виждам огромния ужас в малките им очи - ужасът пред прага на смъртта - но не спирам, а продължавам да възпроизвеждам откоси. Когато патроните свършват, сменям пълнителя и продължавам. Стрелям дори и по младоженците, когато ги забелязвам в паниката да опитват да се качат в колата... стрелям по мъжете с костюми, които са се скрили под пейките... писъците и хаосът завземат целия площад.

                Аз ликувам!..

                Прибирам горещия автомат в сака и тръгвам по една от уличките между къщите. Откъм вратите на къщите излизат хора за да видят какво става, но шокът им е толкова силен, че дори не ме забелязват, когато минавам между тях.

                Излизам на полянката над Овча купел, пресичам ЖП линията и се изкачвам към оградите на Висшето строително училище. Паникьосаните гласове на сватбарите остават далеч зад мен. Все още не виждам полицаи. Ако се наложи, бих прескочил оградата на Училището. Но за радост не се налага. Пресичам Суходолска и тръгвам надолу, към моя квартал. Задъхан съм от умора, а и оръжието в сака тежи. Но не бива да спирам.

                По някое време се добирам до Люлин. Всичко наоколо е спокойно, по улиците няма нито минувачи, нито полицаи. Влизам в блока и се качвам по стълбите до моя апартамент. Отново не паля осветлението. Отключвам вратата и влизам тихо, след това отивам в моята стая, прибирам автомата във вградената ракла на гардероба и я заключвам. Никой няма да се сети да търси там. В спалнята жена ми спи спокойно. Аз обличам пижамата и лягам до нея. Всичко е наред.

                Колегите на работното място разпалено коментират случилото се. Те също са расисти, но днес няма обиди към ромската общност, нито пък радостни възгласи по адрес на нападателя. Само тук-там хвърлят по някоя дебелашка шега, която някак си увисва във въздуха. Аз седя на компютъра и мълчаливо си върша работата, както винаги. Цялата страна е в шок, имало дванадесет убити и двадесет и четири ранени. А терористът бил с качулка и никой не видял лицето му.

                „Извънредно включване от ромския квартал „Факултета“ в София. Там е нашият колега и журналист Росен Кръстев, той предава от мястото на събитието. Добър вечер Росене.“

                „Добър вечер Ани. Тук атмосферата е привидно спокойна, но през деня не беше така. Стотици хора се събраха днес на площада, където стана нападението, за да искат незабавно залавяне на похитителя. Ще припомня на зрителите, че тази нощ неизвестен мъж, въоръжен с автомат, откри огън по сватбари, събрали се на площада в квартала. Жертвите вече са тринадесет, а ранените - двадесет и три. В квартала има засилено полицейско присъствие и жандармерия. Това е засега от мен.“

                - Ужас! Това е ужасно! – казва Тина. От расизмът й не е останал и помен. Е, кранто скапана, нали искаше смърт на циганите? Нали искаше да пускаш невропаралитичен газ и какво ли още не?      Ето ти смърт!

                Ето ви смърт на всички, които я желаете толкова пламенно. И то в завидно количество! И сега когато я имате, изведнъж станахте солидарни. Ха-ха-ха, глупости. Всичко е една пародия. Това го можете вие, расистите - само някакви скандирания и лафове, подтикващи към насилие. Нищо повече. Защо трябва някой, който уважава всички хора по света, за когото всички хора са равни, за когото няма бели и черни, да ви показва нагледно мръсната истина?

                „Благодаря ти, Росене – продължава водещата. - Полицията е заловила предполагаем нападател, но засега не дава информацията за него. Една от теориите е, че похищението е дело на ислямска терористична организация, но засега никоя групировка не е поела отговорност. Друга теория е, че терористът е член някоя „партиотична“ група, но тази версия е по-малко вероятна, тъй като почеркът на подобни групи е съвсем различен. Сега ще включим главния комисар по...:

                Вземам дистанционното и изключвам телевизора.

                - Що го изключи, бе? - вика жена ми.

                - Ох, не мога да гледам такива неща. Знаеш, че предпочитам позитивната атмосфера.

                - Ти си абсолютен тъпанар! - казва тя.

                - Абсолютен тъпанар! - повтаря Крис.

                Аз ставам от стола и тръгвам към другата стая, при компютъра. Тина отново включва телевизора.

***

            Преди четири години, в един студен февруарски ден, жена ми ме преби. Тогава още бяхме в добри отношения, макар че в характера й вече се усещаха нервност и припряност. Отдавах го на проблемите около малкия Крис и постоянното седене вкъщи. "Тебе въобще не ти пука за детето", често повтаряше тя. Това, разбира се, не беше вярно. Пукаше ми, но нямах никакъв опит с децата. "И аз нямам опит с децата, но поне опитвам да се справя" - беше отговорът й.

                Тогава често си позволявах да прибягвам до моята философия, като й казвах да се отърве от лошите емоции и да мисли позитивно. И това позитивно мислене ще й даде много повече увереност да се справи с трудностите. Но вместо да ме слуша, Тина сякаш напук се ядосваше повече. "Махай се от тук! Писна ми от твоите глупости и скапаното ти позитивно мислене!" - крещеше тя. А аз тихо излизах от стаята и отивах в другата стая, при моя любим компютър.

                И така, през онзи февруарски ден тя отново беше нервна и аз отново опитах да убедя да поеме в по-добра насока. И изведнъж, в пристъп на умопомрачителна ярост, тя взе един от дървените столове и започна да ме налага по главата и по тялото. По едно време паднах разкървен на земята, но тя продължи да ме удря с всичка сила, като повтаряше: "Умри бе, нещастник!". От смъртта ме спаси майка ми, която по щастлива случайност точно тогава бе решила да ни дойде на гости. Вярно, и тя отнесе няколко удара, но това укроти Тина. Сетне ме откараха в бърза помощ, а жена ми - в участъка. През времето, в което ни нямаше, майка ми се е грижела за малкия Кристиян.

                В болницата разбрах от колегите, че жена ми се е хвалила пред всеки, как ме е направила на пастет. От ареста я освободил любовникът й, който платил гаранцията. Подиграха ми се, че не съм никакъв мъж, щом съм допуснал да се случи нещо подобно. Майка ми пък предложи да се нанеса в нейната къща и не да се връщам в общото жилище, защото "оная не се знае какво може да ми направи". Но аз отказах. В онези моменти за пръв път в съзнателния ми живот изпитах гняв. Реших категорично щом се прибера, да пребия от бой Тина и така да покажа пред всички, че съм "някакъв мъж". Представях си как влизам през вратата и без да казвам нищо, я хващам за косата и блъскам главата й в стената. Тина крещи, но аз сякаш съм глух за този писък. Събарям я на земята и жестоко я ритам в лицето. Цялото й лице е в кръв, ала аз продължавам да я ритам. От устата й вече излизат кървави хрипове. Спирам с побоя, след което се обаждам на полицията и обявявам, че съм пребил жена ми.

                Само че щом се прибрах и видях строгия й, налудничав и подигравателен поглед, както и плачещото ни дете в детското легло, волята ми за отмъщение се притъпи.

                - Защо не дойде на свиждане? – попитах смутено.

                - На майка ти ли да оставя детето, глупак такъв?

                - О да, така е. Извинявай. А къде е майка ми?

                - Как къде? Изгоних я  – горделиво каза тя.

***

                Хомосексуалистите още една група хора, ненавиждана от обществеността. Многобройните искания за толерантност и пълно зачитане на правата им дразнят голяма част от хетеросексуалните, а честото парадиране с нелепото си положение, нагнетяване на мнението си, случаите на проституция и грабежи на клиенти, допълнително засилват тази омраза. Омразата към хора с друга сексуална ориентация също се счита за расизъм. Един познат дори го наричаше "педерасизъм". До преди да започна да мразя света, бях толерантен към тях и въпреки всичко смятах, че правата им трябва да се зачитат като на всички хора. И все пак, голяма част от българите не са на това мнение.

                Време е за „втората вечер на истината”.

                Гей-фестивалът „София прайд” е най-масовата проява на хора с различна ориентация в страната ни. Зная денят и часовете, в които се провежда, както и маршрутът, по който трябва да се мине. Фестивалът се охранява с полиция, поради очаквани безредици и нападения от страна на различни организации. Освен това охраната е засилена заради скорошната стрелба в ромската махала.

                Полицаите са въоръжени с електрошокови палки и пистолети. Те биха стреляли само когато е извънредно необходимо, защото водят на отчет всеки патрон. В случай на нападение, те биха отвърнали със стрелба, но реакцията им няма да е светкавична. А това ми е предостатъчно.

                Вечерта участниците във фестивала преминават през южния парк. Отдясно, по посока Дианабад има малък горист хълм, издигащ се близо до алеята. Между тях тече „Перловска река“. Отивам там рано сутринта, когато няма хора, за да намеря място с добра видимост. Сакът с автомата и пълнителите е в мен. Вътре има и храна, която трябва да ми стигне за целия ден. Изкачвам се по хълма и веднага очите ми забелязват изоставена постройка, навярно стара тоалетна. Съзирам чудесна видимост към пътеката, точно между две дървета. Въпреки че в парка се разхождат много хора, едва ли някой би дошъл тук, тъй като няма пътека догоре, а и храсталаците са твърде гъсти и трънливи. Все пак виждам малка просека от другата страна, през която бих могъл да избягам. 

                Цял ден стоя тук и чакам. Бих стоял дни наред, само и само да изпълня мисията си. Часовете минават, аз ям, спя, събуждам се, отново ям и продължавам да чакам. Слънцето вече се скрива, а вечерта в парка идват повече хора.

                И ето ги!

                От северната страна се чува музика, барабани, викащи хора. Аз си надявам ръкавиците, вадя автомата от сака, слагам му пълнител, нахлузвам маската на главата и заставам нащрек. Гълчавата приближава. Сърцето ми бие до пръсване. Натрапчиви мисли минават през съзнанието ми, че е по-добре да се откажа и да заживея стария си живот, но бързо ги отхвърлям.

                Вече се забелязват между клоните на дърветата. Само след секунди ще преминат мястото, където имам видимост. Хващам автомата и гледам в окуляра. Първите хора минават. Облечени са в шарени дрехи и имат странни прически. Съзрявам мъже, облечени като жени и жени, облечени като мъже. Рязко поемам дъх и откривам огън!

                Някои падат, уцелени в главите, други се хващат за рамената или коремите... паниката насъпва четири-пет секунди след началото на стрелбата - хора крещят, разбягват се… някои остават при ранените, за да им окажат помощ... аз продъжавам да стрелям.

                Петнадесетина секунди по-късно проехтява първият изстрел на пистолет. Приклеквам на земята, прибирам топлото оръжие в сака, сетне ставам и хуквам по просеката между трънливите храсти. Бягам с тежкия сак, за да достигна до отсрещното възвишение. По едно време се обръщам и в сумрака виждам, че полицаите са на мястото, откъдето стрелях.

                Продължавам да се движа с бърза крачка в посока югоизток. Търся дупка в земята, за заровя сака с автомата, но не виждам такава.

                Излизам на някакво шосе и виждам такси по-надолу. Едва ли информацията се е разпространила, така че мога да рискувам. Отивам при него, отварям предната врата казвам запъхтян:

                - До Западен парк.

                - Качвай се - мързеливо отговаря шофьорът.

                Радиото е пуснато на музикален канал и засега няма опасност шофьорът да научи новината. Избягвам да го гледам, през повечето време съм обърнат на другата страна. Казвам му да спре до кино Арена, откъдето възнамерявам да отида пеша до нас. Не бива да ме кара до мястото, където живея, защото може след време да ме издаде на полицията.

                - „И пак брутален терористичен акт! Този път бод обстрел бяха участниците на фестивала „София Прайд“. Неизвестен маскиран нападател е открил огън по тях от възвишение непосредствено до главната алея в парка. Засега има три жертви и дванадесет ранени, двама от които са с опасност за живота. Полицията издирва нападателя. Има версия, че това е същия човек, отговорен за стрелбата в квартал Факултета“.

                Отново вземам дистанционното и сменям програмата. Крис отново ме стрелва с убийствен поглед, а Тина отново грабва дистанционното от ръцете ми и връща на стария канал. Аз отново демонстративно напускам стаята и отивам на компютъра. Там е изцяло моята стая. Стаята, в която съм сам. Стаята, в която крия сака с автомата.

                - Майната ти и на теб и на скапаната ти позитивна атмосфера – Тина отново вика по мен.

***

                - Татко, искам да умреш – изчурулика Крис с детския си гласец. Беше снежна декемврийска вечер и с Тина приготвяхме предпразничната трапеза. Сякаш нещо заседна в гърлото ми. Взех тавата с погачата, оставих я на масата и се обърнах към сина ми, който седеше на дивана и си играеше с няколко войничета.

                - Крис, ела в коридора за малко.

                Той с досада остави войничетата и ме последва. С периферията видях, че жена ми, която стоеше до печката, се усмихваше самодоволно.

                - Момчето ми, това което току що спомена… наистина ли го искаш? Или някой те е подучил да го кажеш.

                - Наистина го искам. Ще бъда по-щастлив ако знам, че си умрял.

                Направих крачка назад и се облегнах на стената. Бях втрещен. В този момент ми се прииска подът под мен да се разтвори и да ме погълне. Все пак отидох до сина ми и го погалих по косицата.

                - Не ме пипай – той грубо отмести ръката ми. Аз отново отстъпих назад, след това въздъхнах дълбоко и с огромна горчивина в душата си зададох следния въпрос:

                - Крис, кажи ми честно, кой те подучи да казваш такива думи?

                Синът ми ме погледна с големите си очи и изрече тихо:

                - Никой. Срам ме е от теб, татко.

                Нямах сили да кажа нищо, затова се обърнах плахо, отворих вратата и влязох в кухнята.

                По-късно, когато с Тина се усамотихме в спалнята, аз я попитах:     

                - Ти ли го подучи да говори такива неща? 

                - Само не ме обвинявай, щото като ти ударя един, даже и малоумната ти майка няма да те познае – реагира остро тя.

                - Добре – съгласих се.

                - Аз какво съм виновна, че целия квартал те знае като мухльо. И в училището те разнасят. Ами, прав е да се срамува от теб. Аз ако имах такъв баща, ще го убия.

                - Направи нещо в твоя скапан живот! Пребий някого! Ей така, без причина. Удари и мен! Направи нещо мъжко, по дяволите! Без значение какво е! – изригва Тина сутринта, на закуската.

                - Не пред Крис. И не мисля, че да удариш някого е мъжка проява. Нито да искаш някой да умре - отговорих.

                Тя стисна зъби, удари с ръка по масата и каза:

                - Толкова ли не можеш да се осъзнаеш? Колко любовници трябва да водя тук, за да ти светне лампата?

                - Не говори за любовници. Ти значи си курва, щом водиш любовници.

                - Но за мен никой нищо не говори! Никой не споменава, че съм курва, нали? Всеки говори, че съм жената на смотаняка. Осъзнай се най-сетне, мамка му. Ето, Крис иска да умреш. Срам го е от теб. Срам го е че си му баща. Ти целия си един „срам”.

                В това време Крис захвърли мекицата на масата, стана рязко и тичешком отиде в другата стая.

                Същия ден следобед се връщам от поредния мъчителен работен ден. А Тина, която почива за празниците, ме „поема” още на вратата:

                - Малко по-рано дойдоха полицаи и обискираха апартамента.

                - Как? - питам аз. Усещам как сърцето ми забива силно, а краката ми отмаляват.

                - Казаха, че имат съмнение, че знаеш нещо за атентатите. Може би си видял нещо – злорадо говори тя.

                - Господи... и намериха ли нещо?

                - Май не. Отговорих им, че си прекалено ТЪП, за да си замесен в подобни работи.

                Аз отивам в моята стая. Отварям гардероба, вдигам дрехите и отключвам вратата на вътрешната ракла. Сакът е там... автоматът също... маската и ръкавиците също... всичко засега е наред. Облягам се на стената и въздъхвам.

                Значи все пак ме разследват. Значи все пак са стигнали до мен. От всичко това следва, че трябва отново да действам. И то бързо.

***

                Емигрантите са поредната група хора, която бива недолюбвана от обществеността. В България не са кой знае колко като процент от населението, в сравнение с повечето западноевропейски страни, но българите са далеч по-нетолерантни от жителите на Западна Европа. Често чуваме за протести против бежанците, против настаняването им в лагери или заселването им в някои селища. Отделно, има и протести на бежанци заради лошите условия в българските бежански лагери, които почти винаги са придружени от контрапротести. И на всеки контрапротест присъстват „патриотични” групи, които скандират „смърт за бежанците” и които са готови да се бият за „чистата нация”.

                Но никъде в България няма протести за закрила на бежанците, както е в други европейски държави. Никъде няма искания за по-добър живот в лагерите, за по-добри условия за настаняване в приемни семейства, за арести на тези, които упражняват безпричинно насилие над тях.

                Расистите ликуват. Расизмът завладява все по-голяма част от българското население. Различните „пречат” на българите. Те, според тях, трябва да бъдат гонени, бити, дори избивани. Такова е мотото на все повече хора.

                Именно затова аз ще направя моето последно деяние, или „третата вечер на истината”. Искам отново да размътя главите на онези, които желаят смърт. И за трети път да затвърдя моята "омраза" към света.

                Спомням си, че като малък в квартала ни дойде семейство бежанци от Йемен. Те имаха момче и момиче на моята възраст. Тогава на всички деца от квартала бежанците им бяха интересни, искахме постоянно да си играем с тях, разпитвахме ги. Вярно, всички ги наричаха „въглените” или „чернилките”, защото бяха малко по-черни от нас, но го правеха с уважение. По-точно, имаха ги за „хора”. През детството ми, за разлика от сега, нямаше расизъм. Тази дума не присъстваше по новините, по статиите във вестниците, по разговорите между хората. Защото всеки един човек уважаваше личността на другия. 

                В четири и половина вечерта влакът спира на гарата в Харманли в осем и аз слизам, нарамил сака с оръжието. От гарата до бежанския лагер е далече, минава се целия град по дължината. Но едва ли бих предизвикал подозрение – по-скоро сега приличам на турист или гост, отколкото на атентатор. Времето е топло за началото на януари, градът е оживен, а колкото повече приближавам централната зона, толкова повече млади хора срещам. Заведенията са пълни, пейките по парка също, пешеходната зона също. Аз обаче отминавам центъра, излизам на булеварда и се насочвам към северната промишлена зона, където се намира моята цел.

                На портала има въоръжена охрана. Отделно, около оградата пази патрул. Единствения начин да вляза е да прескоча ниската ограда по тъмно. Наблизо има кафене, сядам на една от масите отвън и си поръчвам кафе. В същото време наблюдавам какво става в лагера и движението на вътрешния патрул. Обикаля един човек, който се сменя с друг от охраната на входа. Това е добре, защото мога да прескоча оградата от много места. Но по тъмно лагеристите ще се приберат вътре.

                Избирам да го направя откъм изоставен завод от задната страна. Там има много дървета, бих могъл да се кача на някое и да издебна точния момент, без да ме види никой. Така и правя – покатервам се на една слива точно до оградата. Не се вижда никой от патрула, но аз кротко изчаквам да мине някой от тях, за да не ме изненада след това.

                Човекът се появява, движейки се бавно, с изражение на досада. Движи се близо до мен, без да ме види, след което изчезва зад близки акациеви дръвчета.

                Сега е моментът!

                С вещина вадя автомата и патроните от сака, скачам върху оградата и се прехвърлям от другата страна. Около мен няма никой и това е добре – макар че ако се появи човек, бях готов да го застрелям. Затичвам се, минавам покрай старата сграда и излизам отпред, където много хора са се събрали на площадчето. Някои от тях готвят на газови котлони, други са легнали върху килими на асфалта, трети се разхождат бавно, четвърти играят карти... а деца тичат навсякъде и мястото е огласявано от неспирен детски смях.

                Вдигам автомата и започвам да стрелям по всички!

                Писъци... страх... паника...  ужас в очите на всички... Бащи покриват с телата си малките деца, за да не попаднат под куршумите...

                Встрани от мен виждам охранителите, които стоят до будката със сковани изражения. 

                Стрелям наред, като след себе си оставям трупове. Някои опитват да бягат към голата гора, но аз ги повалям още преди да са се скрили между дърветата. От сградите излиза помощния персонал – готвачи, чистачи – които бързо влизат вътре, щом видят какво се случва. Аз се движа бавно, произвеждайки откоси. След малко патронът се изпразва, аз го сменям с друг. През това време няколко момчета минават покрай мен и влизат в сградата, а две жени и един мъж се хвърлят в храстите пред горичката и изчезват от погледа ми. Забелязвам, че млад мъж опитва да прескочи оградата - вдигам автомата и го повалям с рязък откос.

                Чувам друга стрелба. След малко нещо удря гърба ми. Обръщам се – един от охранителите е с насочен пистолет към мен и навярно преди това е възпроизвел изстрел. Той стреля още веднъж и ме улучва в корема. Аз насочвам автомата към него, но не го улучвам и той се скрива зад бараката.

                Изхвърлям другия изхабен пълнител, след което се навеждам към сака, за да взема трети, но изведнъж осъзнавам, че няма да мога да се изправя. Светът притъмнява, усещам слаба болка в корема и гърба, дишам трудно.

                Изпускам автомата. Чувствам, че това е краят ми. Нека сека всички разберат кой съм. Дали приятелите ми ще бъдат доволни? Дали жена ми и синът ми ще се гордеят с мен? Дали след смъртта ми расистите ще проумеят истинското значение на думата "расизъм"? Навярно никога няма да разбера.

                Свличам се на земята. Околността се върти пред очите ми. Няколко човека боязливо пристъпват към мен.

                Нима аз съм победителят?