Двадесет години по-късно.
В предутринният здрач една фигура ходеше бавно по улиците на града. Дългата роба и качулка скриваха чертите му, а ръцете му бяха покрити с ръкавици. Почти не виждаше пътя, но навика го превеждаше безпогрешно, както го беше правил стотици пъти.
Стражите, които го срещаха по време на патрулите си, го отминаваха и гледаха с презрение капките, които падаха нарядко от ръкавите.
Все по-напред се движеше силуета, спускайки се по наклона, докато не стигна до най-голямата забележителност на града. Малкото езеро, сгушило се между сградите и стръмният склон на планината. Някога Наместникът на Светлината го бе осветил и веднъж годишно епископа от близкия голям град пристигаше, за да прибави благословията си на яркосините води. Всяка сутрин закачулената фигура съзерцаваше езерото. Помнеше как отначало стражите го спираха, страхувйки се, че ще се потопи, замърсявайки чистотата на водите, което винаги го караше да се усмихва горчиво под качулката. Оттогава разбраха, че това е неговото ежедневно поклонение, място за молитва, свикнаха с навиците му и не пречеха. Беше се превърнал в част от пейзажа, за него се носеха слухове и легенди сред жителите на градчето и поклонниците. Но мнозина се изплюваха презрително, когато го видеха да стои с поглед зареян в дълбините.
Слънцето показа първите си лъчи и стоманено-сивата повърхност оживя със всички сини нюанси. Време беше на странника да си върви. Той придърпа качулката си и се обърна.
- Стратуята е прелестна. Не съм виждала по-добра. – Младата благородничка обикаляше своята каменна двойничка, прокарвайки пръсти по повърхността. – Толкова е гладка, следите от длетото не си личат. Как е постигнато?
- Продължително полиране, милейди. Няма да ви е интересно да ви обясня техниките – възрастинят човек бе Елиас, най-известният търговец на каменни изделия в града. Изглеждаше доволен от ефекта на статуята. Дори телоохранителят на жената изглеждаше впречатлен, въпреки че едва ли разбираеш нещо от изкуства.
- Защо никой друг не го прави така?
- Изискват много време и усилия. Затова тези статуи са толкова скъпи и се наложи да чакате дълго.
- Невероятно!
Девойката огледа ъгълчетата на очите – съвършено оформени, миглите липсваха, разбира се, но въпреки това окото изглеждаше живо, тя не смееше да го докосне. Ръката й поглади каменните коси – всеки косъм бе оформен отделно.
– Предполагам двама издялват камъка и после трима-четирима го полират.
- Не, само един майстор го прави, милейди.
- Искам да видя този склуптор.
- Не съм сигурен, че е удачно...
- Настоявам! Само прекрасен човек би могъл да направи такова произведение на изкуството.
- Така да бъде, милейди. Но позволете ми да изразя моите възражения.
- Няма да ме разубедите, господине. Водете, моля ви!
Възрастният мъж разпореди на слугите да натоварят статуята на каретата отвън и поведе групата. Тримата слязоха по пищното мраморно стълбище до първият етаж, след това по груби дървени стъпала към мазетата.
- Бих предположила, че ще му е необходима много светлина и ще работи на покрива – промълви благородничката. Беше студено и тъмно. Сега разбра защо търговеца бе взел свещ, макар да бе късно утро.
- Той е... има необичайни изисквания, милейди.
Елиас почука на една от вратите, изчака малко и отвори. Стаята бе малка и неугледна, стените бяха изградени от грубо одялани камъни. Имаше легло, маса и стол. Изглеждаше по-скоро като монашеска килия, а не жилище на най-добрият творец в страната. Само парчетата натрошен камък, разпиляни по пода, подсказваха нещо за обитателя на стаята. Единствената светлина идваше от малко зарешетено прозорче близо до тавана.
Тъмен силует, облечен в дълга роба с качулка, седеше на една от масата и бавно четкаше каменен кръст с някакъв инструмент. Светлината огряваше ръцете му и работното му място и благородничката забеляза многобройните грозни рани по дланите и пръстите. „Нима не е забранено да се държат прокажени в града?” – помисли тя. Сълзящата от раните гной и слуз се стичаше по кръста и младата жена потръпна погнусено. Нима и нейната статуя бе покрита така, докато бе изготвяна?
- Добро утро, господине! – успя да каже накрая тя.
Склупторът бавно се протегна и взе чифт ръкавици. Сложи ги на ръцете си без да отрони дума. Не изглеждаше притеснен или засрамен, че са видяли заболяването му, както други прокажени. От него се усещаше само лека досада, че го прекъсват. Мълчанието се проточи и благородничката трескаво милеше как да го наруши.
– Виждам, че правите от прочутите си кръстове. Защо точно кръстове? Фигурки на Спасителя, даващи благословия, са много по-популярини. И предизвикват по-възвишени чувства.
- Фигурата на кръста не е Спасителя. Това съм аз – гласът звучеше странно, гъргорещо и нечовешки, почти неразбираемо за околните.
- Знаете ли, че вашите произведения се продават изключително скъпо в столицата. Вие сте прочут. За мен е чест да имам ваша статуя.
Тъмният силует само кимна. Благородничката прехапа устни за момент. Беше чувала много истории за човека срещу нея, дори веднъж го бе виждала по пътя му към езерото. Колко щяха да й завиждат приятелките й ако видеше как изглежда под качулката...
- Дойдох да видя лицето Ви. Търговецът пък искаше да ме разубеди, но аз много настоявах. Би ли удовлетворил молбата ми? Била съм в приют за прокажени, виждала съм и по-лошо, уверявам те – добави бързо тя, за да го насърчи.
Ръката в ръкавица се протегна и смъкна качулката, а жената затаи дъх. Когато лицето му се видя, тя извика тихо, а телохранителят извади меча си от изненада.
Това не бе прокажен. Нещо друго бе сполетяло тази руина от човек. Нямаше ги онези типични дупки, и носа бе на мястото си. Не бе и изгаряне. Кожата бе гладка, но изсъхнала и прорязана от дълбоки пукнатини и под тях на места се виждаше дори костта. Слуз се стичаше и от тези рани, засъхваше на места и отново продължаваше. Устните, ушите и клепачите липсваха. Оголените зъби и оцъклените очи бяха най-ужасяващото нещо, което бе виждала. Тя изтича навън, последвана от придружителя си.
Елиас обаче остана. Гледаше лицето без да трепне, защото го бе виждал оттдавна. Откогато това лице бе красиво и бяло, макар разкривено от ярост и злоба, болка и мъка. Сега в очите се четеше примирение и спокойствие. Нима това бе подобрение?
- Още един доволен клиент... – заключи иронично творецът и свали ръкавиците си.
- Младата дама бе права, твоите неща се продават изключително добре, Ландър. Има ли нещо, което бих могъл да направя за теб?
- Нима не си направил достатъчно? – Елиас се намръщи. Толкова трудно бе да различи искреността от иронията, толкова трудно бе да се разчете лицето, макар да го виждаше всеки ден.
- Като че ли ти си единственият, който мога да уплаша с думите си, приятелю – засмя се горчиво Ландър. – Другите се плашат от външността ми и не обръщат внимание на това, което казвам.
- Не си прав, ето, идва човекът, когото няма да сплашиш с нищо. Единственият, които ужасява теб. Е, аз те изоставям на съдбата ти, приятелю.
Ландър също чу забързаните крачки по коридора и намести качулката над лицето си. В стаята нахлу внучката на Елиас, Малис. Тя бе на на шестнадесет години и в момента изглеждаше изключително ядосана.
- Пак си показал лицето си, нали? Надутата пуйка излетя като че ли някой е подпалил опашката й. Трябваше да се досетя и да дойда по-рано.
- Тя беше твърде красива – възрази Ландър. - И донесе доста пари на дядо ти. Не е редно да я наричаш така.
- Значи се показваш на напълно непознати, но не и на мен. Това ме обижда.
- Няма да ме убедиш.
- Познавам те откакто бях съвсем малка. Знам, че си добър по душа, че вътрешно си по-красив от всеки друг. Защо не ми позволиш да видя и лицето ти?
- Тя нямаше значение. Никога няма да я вида повече. Но твоята компания ми е приятна. Не бих искал да те изгубя.
- Няма да ме изгубиш.
Бяха водили този спор многократно и Малис знаеше, че нямаше смисъл да продължават. Тя излезе от стаята, след като хвърли още един укорителен поглед.
Ландър само поклати глава. След това дълго гледаше само в една точка, без да помръдне, потънал в мисли.
Слънцето залезе и Ландър легна за няколко часа. След това хапна малко и отново се зае с работата си. Очите му виждаха прекрасно в тъмнината – и той не знаеше как са се запазили непокътнати след като повечето плът около тях бе изчезнала. Не го интересуваше. Заплащаше и за това – всяка светлина прогаряше зрението му и той не запали свещ.
Почувства смътно присъствие, познато и все пак странно. Остави инструментите си и излезе. В къщата имаше организирано пиршество и макар никой от гостите да не го видя, немалко слуги бяха изненадани. Никога досега не бе излизал освен за сутрешното си поклонение.
Студеният нощен въздух го посрещна с ухания и събудени спомени. Той се отдалечи на десетина метра от входа. От колко време не бе излизал в нощта...
- Можеш да се покажеш – заяви той ясно и високо и свали качулката си. Отначало помисли, че невидимият наблюдател ще се оттегли, но после сенките около близкото дърво се раздвижиха. Черни дрехи и оцветени в черно оръжия, но ръбовете на остриетата все пак блестяха с недвусмислената белота на среброто. Искрящо светъл обков на заградена в него тъмнина.
- Значи е вярно. Черната роза... Не вярвах че ловец на вампири може наистина да се подчинява на бившата си плячка.
Тъмната фигура свали качулката си и под нея се откриха искрящо сини очи и дълга златиста коса.
- Подчинението е само въпрос на гледна точка. Аз съм по-любопитна как вампир може да се превърне обратно в човек.
Ландър се засмя тихо.
- Трудно, бавно, мъчително и в повечето случаи неуспешно. Също така невъзможно, разбира се. Всички останали опити са се провалили. Аз... просто отказах да умра. Вече не съм вампир, но нима съм човек? Кой би могъл да каже? Слънцето не ме изгаря, макар кожата ми да е твърде изхабена, за да го понесе и изсъхва. Водата не ме убива, но ако се мокря твърде дълго влиза в раните и отделя плътта от костите ми.
Жената хвърли сребърна кама в краката на Ландър. Той я взе в ръце и я подхвърли обратно.
- Да, среброто е единственото предимство, което имам. Нима е достатъчно за да ме направи човек?
- Да.
- Според теб. Но коя си ти всъщност?
- Наричай ме Марга, Корт.
- Корт умря преди много време. Подхлъзна се – тъжна усмивка се появи за секунда върху устните на Ландър - и падна в езеро със светената вода. И аз станах Ландър. Доволен съм от това и не искам да си спомням миналото.
- Затова значи отиваш там всяко утро. Нима неговият гроб ти дава сили?
- Напомня ми какво ще се случи с онези, тръгнали по стъпките му. Авелин ли те праща?
- Тя дори не знае, че си жив. Но аз разбрах, че ти беше попаднал в ръцете на възрастен учен със странни идеи за възможността да превъзпита вампири и - кой знае? – дори да ги промени. Мина много време докато узная края на историята. До тази нощ. Щях да знам по-рано, ако не бях отишла да прогоня Авелин от крепостта, която беше завзела. Същата крепост, в която ти беше хванат, нали?
- Където Корт беше уловен.
- Знам защо си го направил. Искал си да направиш свой клан, подчинен на Авелин, но все пак отделен. А тя не е искала да те пусне. Изпратила те е на обречена мисия, преди да ти позволи да си тръгнеш. И щеше да те спаси, така че да останеш пак в нейн дълг, ако господаря на крепостта не те беше изпратил още на следващият ден в близкият град. А през следващата нощ събратята ти нападнаха крепостта. Но не те откриха там. Потърсиха те и в града, но тогава бяха твърде малко затова и се оттеглиха. Тя направи всичко това, защото те обича.
Ландър въздъхна.
- И аз я обичах. Някога, много отдавна, бях нейн телоохранител, но въпреки това един вампир я хвана. Единственото, което успях да направя беше да убедя друг вампир да ми предаде зова на кръвта. Убих и двата още същата нощ. Трябваше да убия Авелин и себе си, но не успях. Сърцето ми не го позволи. Оттогава любовта ми се изроди в подчинение, в опит да поправя предишния провал. Но любовта не е подходяща за дълголетни. За петстотин години подчинението се изхаби, превърна в бреме за мен, а тя не го забеляза. Не промених нищо, и всеки ден се питах какъв е смисъла да продължавам.
- Върни се при нас. Кланът се е разрастнал и имаме огромни приходи. Охраняваме търговци и ханове, на много места хората се обръщат към нас за да прогоним разбойници или дори местни вампири. Но ти си се превърнал в легенда. Десетки вампири те приемат за духовен водач. Авелин още те обича. Дори самото ти присъствие ще има огромно влияние. Аз съм вярна на Авелин, но тя никога няма да ми се довери, както се е доверявала на теб.
- Този, който те почитат, който Авелин обича, е мъртъв. Ти не си дошла за да ме върнеш. Дошла си за да ме победиш, за да докажеш че си по-силна. Не се съмнявам, че те дразни славата ми. Не я искам. Ето твоя шанс да ме убиеш. Да покажеш на всички, че ме превъзхождаш.
Устните й се извиха в тънка усмивка.
- Наистина дойдох за това. Но сега промених мнението си. Да те убия докато си слаб? Това няма да докаже нищо. Ще изчакам да се възстановиш.
- Тялото ми никога няма да е силно както преди.
- Не бъди толкова сигурен.
Ландър чу отварянето на вратата зад себе си, светлина плисна върху околните сенки, прогони ги и обля хищната усмивка на Марга.
- Ландър, какво правиш навън? – внучката на Елиас бе излязла да го потърси.
Юмруците на Ландър се свиха безсилно. Ако Марга нападнеше момичето, за да го предизвика, не можеше да направи нищо. За момент съжали, че нямаше сила както преди. Марга се засмя.
- Един поглед опроверга всичките ти думи досега. Не е загинал война в теб. Скоро ще се пробуди отново, ще събере сили и тогава ще те чакам.
- Може да не си жива дотогава.
- Не си единственият, постигнал безсмъртие. И други имат това право. Запомни това до следващият път, когато се срещнем.
Качулката обгърна лицето й, оръжията бяха скрити за секунда и жената изчезна в сенките.
- Коя беше тя? И какво правеше тук? – внучката на Елиас бе уплашена.
Ландър се обърна, без да скрива лицето си този път.
- Това си крил през всички тези години - промълви момичето. Ръцете й нервно се свиха, но тя не отмести поглед.
- Знаеш ли, че съм поел клетва да те убия? Бях започнал да се храня нормално, да понасям слънцето, но винаги в мен оставаше нещо вампирско. Имаше само един начин да се премахне това, но когато времето дойде, аз се разколебах. Умолявах дядо ти да не го прави, заплашвах го, че ще избия него и целият му род, заклех се в кръвта си. Но той, въпреки това, ме хвърли в светената вода. След това ме изтегли на сухо, нямах сили да го направя сам. Вярваше в мен, когато аз се съмнявах. Положи те в ръцете ми, а ти беше още бебе, и ме попита дали искам да изпълня клетвата си. Но онзи, който я бе изрекъл, беше мъртъв. Поне така мислех тогава. Сега вече не знам. И не мога да поема риска...
- Няма да го направиш, остани тук.
- Сега не. Но времето ни променя, живял съм достатъчно дълго, за да знам. След година или десет, или сто може би, ще се върна, за да изпълня клетвата си. Кажи на баща си да се махне оттук. Да изчезне далеч. Да промени името на семейството. Нямам вяра на този, в който ще се превърна.
- Къде ще отидеш?
- Казват, че в манастирите край Авалон човек може да се освободи от веригите на миналото си. Ще опитам и аз. Сбогом.
Момичето остана загледано в отдалечаващият се силует. Искаше да изтича и да го спре, но нещо в нея я спираше. Може би така бе по-добре. Трябваше да извърви пътя си сам, както го бе правил досега, сам да натрупа увереност в себе си. По бузата й се стече сълза.
- На добър път, Ландър, и нека светлината на Спасителя те закриля!
Тихите й думи го последваха в самотата.
© Никола Тасев Todos los derechos reservados