Вървя си аз по улицата и се съм се загледал към спирката отсреща.
Седят там две момичета. Едното го знам така по физиономия… Мария, Минка… нещо такова. А, другото е Сиси. Тая кака я гледам още от първи клас. Седеше на чина пред мен и през годините чак до дванайсети клас, повече от едно „здрасти” не сме си казвали.
А колко е прекрасна само! С тези кафяви очи и буйна черна коса. Как само ми се иска да седна при нея и да я поканя на едно кафе и на бала, за дама.
Но какво толкова я зяпам. Аз за дванайсет години не можах да ù кажа „Сисе, как си?” дори, а си мисля някви глупости.
Пресичам. Отивам на спирката и заставам до стълба, на който си виси разписанието.
„10 минути, супер.” - си измрънквам под носа с достойна доза сарказъм и се правя, че не слушам разговора зад мен.
„Сисооо, чуваш ли ме какво ти говоря? Питам те, розовата рокля или черната с камъчетата по деколтето ми стои по-хубаво?” Квичи на Сиси приятелката.
- Мене ако питаш, сложи чувал на главата и така ходи. Най-добре ще си така. ...