Вървя си аз по улицата и се съм се загледал към спирката отсреща.

Седят там две момичета. Едното го знам така по физиономия… Мария, Минка… нещо такова. А, другото е Сиси. Тая кака я гледам още от първи клас. Седеше на чина пред мен и през годините чак до дванайсети клас, повече от едно „здрасти” не сме си казвали.

А колко е прекрасна само! С тези кафяви очи и буйна черна коса. Как само ми се иска да седна при нея и да я поканя на едно кафе и на бала, за дама.

Но какво толкова я зяпам. Аз за дванайсет години не можах да ù кажа „Сисе, как си?” дори, а си мисля някви глупости.

Пресичам. Отивам на спирката и заставам до стълба, на който си виси разписанието.

„10 минути, супер.” - си измрънквам под носа с достойна доза сарказъм и се правя, че не слушам разговора зад мен.

„Сисооо, чуваш ли ме какво ти говоря? Питам те, розовата рокля или черната с камъчетата по деколтето ми стои по-хубаво?” Квичи на Сиси приятелката.

- Мене ако питаш, сложи чувал на главата и така ходи. Най-добре ще си така. - Такава мисъл леко ми се прокрадна в ума. Наистина де, мадамата беше с размери на Юпитер и в лице по-страшна от крокодил.

„И двете са ти хубави, Мименце. Чакай само мъничко, че си мисля нещо.”

„Кво?”

„Стояне, ти що стоиш така и не казваш здрасти!”

След секунда пред очите ми стои Анастасия. Айде стига бе. Филм.

„Здрасти, Сиске.” Отговарям небрежно с тъп поглед.

„Е, що ме подминаваш така? От един клас сме, а ти гръб си ми обърнал!”

Брей, че сърдито гледа тая жена.

„Абе, чух ви, че водите сериозен разговор с Мимето и викам да не ви преча.” Измрънках.

„Стига пък ти. Ела при нас да си приказваме и без тва до автобуса има още към 8 минути!” - вика Сиска и ме дърпа при Мимето.

„Ти откъде знаеш аз кой автобус чакам?” - пускам един изумен поглед.

„Е, че аз от миналата година все с него пътувам. Ние поне сто пъти сме се засичали. Виждал си ме!” Тоя път Сисето гледаше странно.

„Не съм!” Признавам.

В тоя момент ми идеше да си вържа въже около врата, да го вържа с другия край за камък и да скоча в някоя дълбока река. Анастасия ме гледаше така, все едно съм я обидил кръвно.

„Хора, моят рейс иде. Аз ще ви… оставям. Чао.” Каза Мимето, докато леко и тактично се изплъзна от нас. Беше ù неудобно. Тя доста добре усети как атмосферата стана една такава… мрачна като от хорър филм.

Мимето скочи в автобуса, а Сиска още си ме гледаше сърдито.

„Извинявай.” Беше единственото, което измислих.

„Е, браво. Дванайсет години в един клас и се правиш, че не ме познаваш.” Тръсна се тя.

„Ама чакай малко бе, жена. Ти какво си се трогнала? За тия дванайсет години както ги казваш, ние с тебе повече от здрасти не сме си казвали. Сега, в момента водим първия си разговор. Сериозно ти го казвам!” Вече леко ми кипна.

„Ти си вееш хубавата коса, смееш се. На всички се усмихваш, говориш си, абе… все си красива и пръскаш чар, та боли направо. И досега никога не си ми говорила! Защо, ми кажи, Анастасийке,  сега ти пука?”

Така, толкова съм се напалил, че ТЯ ми е проговорила, че дрънкам пълни глупости. Казва ми тя  „здравей” с повече от една дума и аз вече съм тръгнал да ù обяснявам колко много я харесвам.

„А ти кога си ме заговарял, че не помня?” Тихо попита тя, като приключих с моите словоизлияния.

„Срам ме беше.” Признах си.

„Защо?”

 „Харесвам те.”

Погледнах я. Огледах се. Камери няма, тя не се смее. Не лъже.

 „Е, само тва ли ще кажеш?”

Гледам я. Гледам я.

„Абе, я майната му. Сега и още нещо ще ти кажа, така и така съм го дал на откровения днеска. Ако ти кажа сега колко много те обичам, ти ще ме погледнеш едно такова, ще запърхаш с мигли и ще кажеш „Ама как така? Защо?”. И аз, целият обнадежден, ще си седна на задника да си зяпам звездите и да се моля на бога нещо хубаво да ми се случи, например някой тир да ме удари след тия глупости, дето ти ги говоря.

Как да ти го кажа наистина това… Ти си една такава жена, ама такава, че свят ми се вие. Всичко по тебе ме прави луд, а сега масло в огъня доливаш. Луда жена си, луда. А аз също още по-луд, че така се влюбих в тебе.”

Приключвам. Не защото няма какво още да казвам, а защото тя ме целува. Най-хубавите устни ме целуват.

„Сиске…”

„Ако знаеш колко време те чаках да кажеш това!”

Автобусът дойде. Качваме се.

Сядам до нея.