Разходка из мен
Днес на път за вкъщи, минах покрай детския парк. Носталгия ме ударя в сърцето. Деца тичащи, смеещи се, се люлееха и спускаха по пързалки, неща които всеки е правил като дете, но днес е различно. Нещо в мен ме накара да спра да се загледам, колко щастливи сме докато сме малки. Просто, защото не сме имали други спомени и всеки момент за нас е бил ценен.
Но колкото повече гледах към децата, толкова повече погледът ми се приковаваше на едно малко около пет- шест годишно момиченце, което странно много приличаше на мен. Високо, кльощаво, къдрави лешникови коси. Един- два паднали млечни зъба, но усмивка от единия край на ухото до другия. Люлееше се на зелената люка както винаги. Изведнъж погледът ѝ се спря на мен, а аз от страх ли, от срам извърнах поглед, но тя дотича до мен и малките ѝ ръчички се обвиха около кутрето ми. Вместо да се уплаши от мен големите и очи на сърничка се взираха в моите. Сякаш вниква в прозореца на душата ми. Дали знае, че аз съм тя?
"Може ли да ме при ...