Разходка из мен
Разходка из мен
Днес на път за вкъщи, минах покрай детския парк. Носталгия ме ударя в сърцето. Деца тичащи, смеещи се, се люлееха и спускаха по пързалки, неща които всеки е правил като дете, но днес е различно. Нещо в мен ме накара да спра да се загледам, колко щастливи сме докато сме малки. Просто, защото не сме имали други спомени и всеки момент за нас е бил ценен.
Но колкото повече гледах към децата, толкова повече погледът ми се приковаваше на едно малко около пет- шест годишно момиченце, което странно много приличаше на мен. Високо, кльощаво, къдрави лешникови коси. Един- два паднали млечни зъба, но усмивка от единия край на ухото до другия. Люлееше се на зелената люка както винаги. Изведнъж погледът ѝ се спря на мен, а аз от страх ли, от срам извърнах поглед, но тя дотича до мен и малките ѝ ръчички се обвиха около кутрето ми. Вместо да се уплаши от мен големите и очи на сърничка се взираха в моите. Сякаш вниква в прозореца на душата ми. Дали знае, че аз съм тя?
"Може ли да ме прибереш вкъщи?"- казва тя с пискиливя си детски глас. Дори не ме изчака да отговоря и ме поведе, сякаш знаеше, че няма да откажа.
Тя е умно дете, знае пътя за вкъщи. С детската си упоритост ме дърпаше да вървим. Краката ни в синхрон се меняха, леви десни, леви десни.
Изведнъж малка ѝ ръчичка се откъсна от моята и побягна нанякъде. Паникьосах се, заоглеждах ту наляво, ту надясно. Земята се въртеше под краката ми, всичко, което видях бяха размазани, неонови цветове.
За миг се озовавам в просторна градина. Слънчеви лъчи лицето ми парват. Мека тревица нозете ми боцка нежно. Ето я и малката бере цветя, а до нея на тревата лежи младо момиче в пролетта на израстването си. Облечена в сладко розова флорална рокличка. Четеше книга и извиваше кичур коса на пръста си. Правеше се че не ме вижда. Тя винаги така прави не обича гости от скучния жесток свят. Предпочита да се пече на слънце, и да не се затормозява с проблеми от ежедневието.
Ето го и него, незнайният гостенин. Изви се над главата ѝ като господар, погали нежно косите ѝ и пак изчезна като сън, а тя милата както се беше размечтала и меланхолията пак я обзе в капана си.
Хванах малкото си аз под ръка и я задърпах да си ходим вкъщи, а тя колкото и да упорства, аз винаги печеля.
За миг всичко стана сиво, и някак малката ѝ бледа ръчица се изплъзна от моята. Лутах се, виках, никаква я няма.
Нова картина се проявява, и я видях седнала на земята, ръчичките и покрили лицето ѝ. Тя плачеше пред висока птича клетка. А вътре седеше момиче с разпуснати тъмни къдрави коси, крака прибрани до гърдите, глава отпусната летаргично на колене. Приближих се и момичето отвътре повдига лекичко глава да ме зърне с молещи очи. Това не е реалният свят, такъв какъвто го познавах или по-скоро не познавах. Това е дъното на моето подсъзнание. Една душа, затворена под ключ, забравена от самата себе си. От толкова маски, и желание да живея милиони животи, забравям, че там долу се крие едно крехко дете, премръзнало от студенината на хората и наранено от злоба, отчаяло се от всичко, мислещо си, че всички са еднакви.
Тя е това аз, което е затворено в огромна клетка незнаещо нищо за живота. Не познава стотиците хора, които ще срещне, милионите целувки и трепети, които ще изпита. Тя не е готова да се срещне със света очи в очи, такъв какъвто е. Затова ще си остане в клетката затворена, докато не бъде забравена и заменена с някоя по- силна, готова да попие като гъба и доброто и лошото.
Хванах малкото си аз за ръка, вече ядосана с бърза походка. Върволица от цветове ни поглъща, държа я здраво, няма да ѝ позволя пак да се измъкне.
Топлото ми легло седи оправено, готово за нови сънища и кошмари. Двете с нея легнахме една до друга. Завивка от копринени звезди обгръща телата ни. Малка фея на сънищата посипва прашец върху натежалите ни главици, отнасящ ни в дълбок мечтателен сън.
© Ivayana All rights reserved.
