Пред мен изпъчваха се високи, могъщи, букове вечни. Над короните им, в мъгла бледа и мистична криеха се върховете, заснежени, шепнещи меланхолично, викащи с ехо към мене. Обещаваха ми. Ала не смееха твърде много да обещават. Слънцето вечер там отиваше да спи, сигур владееше земите отвъд, със звездите танцуваше, всяка тъга отменяше, всяка една сълза преглъщаше.
Шушнеше под краката ми шумата, насърчително, нежно босите ми ходила докосваше и леко пареше, само сякаш да напомни, да я не забравям. Навлязох в гората, притихнал и с възхищение изпълнен, сянката дървесна ме заля като душ. Хладен вятър погали ме, с нежност, която помнех от самото си тръгване. Нежна милувка, незабравимо истинска, невъобразимо тайнствена, и е тука, и я няма... Въздухът беше чист, мой, прохладен и мек. Гората днес затихваше, мълчеше ми, макар да искаше ми се някой път да я попитам как гледа, всеки човек, как върви по своя пътека нагоре към тези снежни обятия, прегръдка... още крачка напред. Босите ми ходила студ не ...