- Какъв ти е проблемът, Глухарьов?! – креснах аз, след като той затвори вратата на кабинета си и треснах кобура с пищова на първото бюро, което ми попадна пред очите.

Не разбирам от пищови и колкото по-малко ми е в ръцете, толкова по-добре. Току-виж гръмне.

- Спри да крещиш – отговори ми той студено и се обърна, за да закачи палтото си на закачалката до вратата.

Явно си мислеше, че истерясвам и хич не беше далеч от истината.

- Тия не ми минават. Не ме игнорирай! – дръпнах го за ръкава аз.

Той се обърна и погледна към мен, точно като мечок, когото са сръгали с някакъв прът и той не вярва, че се случва.

Погледът му беше изпълнен с презрение, докато сваляше фуражката и се настаняваше зад бюрото си. 

Същото, на което бях треснала пищова. Не спря да ме гледа гадно, докато си запали цигара. Мразя цигарения дим.

- Мразя да работя с изроди – отговори ми той и изпусна облак дим.

Аз машинално направих заклинание за изолация на шума и се приближих към него.

- Аз... не съм... изрод! – креснах в лицето му и май дори го наплюх. – Аз съм Различна!
- И каква е разликата? – контрира той, докато се бършеше с видима досада.

И си дръпна отново от цигарата. Гаден маниер на гадно ченге.

- Човек съм, също като теб – скръстих ръце на гърдите си аз и се опрях на стената срещу него. – Всички Различни се раждат хора.
- Ако съдим по вчерашното ни запознанство, ти си толкова човек, колкото и Дракула – продължи той със същото презрение.
- Не съм вампир! – възмутих се аз. – И пия само своята собствена кръв, ако се налага!
- Но това няма да ти попречи да захапеш чужда вена! – заключи той, гасейки фаса в някаква стара консервена кутия.
- Не съм вампир – повторих малко по-бавно, че да разбере. – Аз съм маг, или вълшебница, но в моя случай маг е по-добрия термин. Това е друг вид Различни.
- А каква е разликата? – контрира той отново и скръсти ръце на свой ред.

Взех си един стол и седнах точно срещу него.

- Знаеш ли защо бях толкова против да работя с ченгетата? – просъсках ехидно аз.
- Да чуем.

Той беше самата скептичност. Явно такива не ги чуваше за пръв път и знаеше прекрасно какво ще последва.

- Защото всичките сте продажни копелета! Търгувате с дрога и се занимавате с курвите! А на обикновените хора им посочвате вратата! За тях няма справедливост, нито правосъдие! Всичките сте същата паплач като престъпниците. Само че те нямат пагони.
- Не всички са такива – наведе се Глухарьов към мен и ми отвърна със същия тон. – Някои ченгета все пак имат съвест.
- Такааа значи! Съвест имали! Не били всички еднакви! – вдигнах аз театрално ръце във въздуха. – Тогава защо си позволяваш да ме наричаш вампир, след като не знаеш нищо за Различните, тъпо ченге такова?
- Защото съм тъпо ченге и не знам нищо за Различните, както току-що се изрази – върна ми го с моите камъни по моята глава той.

Станах от стола и няколко минути мълчаливо правих тигели из стаята. Пат. Глухарьов запали нова цигара и ме следеше с поглед, като съдия на тенис мач. Топката беше в моята градина, а това адски много ме дразнеше.

- Така не можем да продължаваме! – предадох се аз накрая.
- Как да продължаваме? – вдигна театрално вежди той.
- Да се джавкаме като куче и котка. Ако ще работим заедно трябва да си вярваме.
- Не вярвам на нещо, което не познавам. И не съм казал, че ще работя с теб.
- Питай тогава. Като се налага, ще ти проведа начален курс по познаване на Различните – отговорих аз и седнах върху другото бюро.

Падаше се по диагонал на неговото, затова той се извъртя и кръстоса крак върху крак. Игнорирах частта с работата, защото и без това ми лазеше по нервите.

- Хубаво. Можете ли да умрете?
- Можем. Хубаво започваш – опитах се да се пошегувам аз.

Не ми харесваше този първи въпрос.

- Обеща да отговаряш на въпросите, нали? – отговори той с тона си на следовател и изпусна цигарен дим в моята посока. Явно беше решил да проведе разпит. – Как можете да умрете?
- Куршум в главата обикновено върши работа. Ти какво, да не планираш да ме светнеш?
- Не. Просто съм любопитен. Ти каква се водиш? Какъв чин имаш при вашите?
- Трудно е да ти го обясня. Ние нямаме точно чинове. По-скоро като кастите, сещаш се...
- В Индия, продължавай...
- Ами, вампирите и върколаците са най-низшите. Поне така смятат Тъмните. Светлите са малко по-либерални в това отношение. После идват вещерите и вещиците. И лечителите, понякога. След това маговете. Аз съм маг. Освен това има равнища на силата за всички. Те определят кой какви способности има и къде са му границите на възможностите.
- Кое равнище си ти?

Бързо свикваше с терминологията, трябваше да му го призная.

- Висше – отговорих кратко аз.

Мразя да се перча с това. Така влязох в Патрула, нищо изключително. Но, от друга страна, Висшето равнище си е Висше.

- Ясно. Значи, ако съм разбрал правилно, можеш да ме размажеш като дървеница?
- На теория – да. На практика нямам право.
- Защо?
- Ами, някога, всеки магьосник е могъл да ходи и да прави каквото си иска, когато си поиска. Това важало за всички Различни.

Общо-взето в момента изнасях лекция за начинаещите в училището на Патрула „Що е то Различен и има ли той почва у нас?“

- Но минало време и различните започнали да правят наистина лоши неща – продължих учебникарския си разказ аз. - Започнали да се месят в политиката, да воюват с хората или заедно с тях. В света настъпил хаос, а Светлите и Тъмните се хванали за гушите. Светът щял да загине, но тогава Великите и мъдри Различни се събрали и сключили договор между силите на Светлината и на Мрака.
- Какво прави този договор? – май наистина ме слушаше.
- Ограничава правомощията на двете страни. Налага правила и забрани. И наказания. За да не се повтори историята и да се знае кой какво може да прави.
- А какви са тия Патрули? Ира спомена нещо за патрулите вчера – замислено добави той.

Явно наистина се опитваше да разбере, щом като дори не забеляза, че е използвал Ира вместо Ирина Сергеевна пред мен.

- Ами, Патрулите приличат малко на милицията. Даже, те са си точно милиционерите на Различните. Нощният патрул следи Тъмните да спазват Договора, а Дневният гледа същото да правят Светлите.
- И да наказват нарушителите? – аз кимнах.
- Не всички, по-сериозните случаи се предават на нашия вариант на Прокуратурата.
- И какъв е той? – изсмя се той. - Нека позная, Нощна прокуратура?

Да, сарказмът е добро оръжие срещу твърде непознатия текст. Или ситуация.

- Не – поклатих глава аз.

На ти сега.

- Не позна, Инквизицията.
- Светата Инквизиция?

Той беше на прага на нов пристъп на смях. Или на ужас, не можех да кажа.

- Не, Различната Инквизиция. Светата Инквизиция е била човешка измишьотина.
- Ти от кои си?
- Аз съм Универсален маг извън категория – отговорих аз.

Това реално беше пълният ми ранг. С подобно нещо трябваше да се легитимирам навсякъде. Но, и Различните, както хората, мразят подобни канцеларски официалности, така че обикновено минавах за маг и толкова.

- Аз съм едновременно и Светла, и Тъмна. Мога да бъда и едното, и другото. Затова съм и в двата Патрула – додадох, за да бъда изчерпателна.
- Как така? – той се наведе напред, към мен.
- Не съм сигурна. Знам само, че универсалните магове се срещат много рядко. Всички, без изключение влизат в Патрулите. Без право на избор.
- Добре, добре – махна с ръка той. – Да кажем, че ти вярвам. Защо си тук? Защо твоите са те пратили тук? Щом си толкова ценен кадър...
- Не знам – въздъхнах аз. – Това е въпрос, на който не мога да ти отговоря.

Той стана и взе някаква електрическа кана. После излезе от кабинета си и ме остави сама да се чудя дали не е отишъл при Ирина Сергеевна да се жалва да ме махнат от главата му, или тайно ще се налива в тоалетната, за кураж. В негово отсъствие свалих изолиращия пашкул и се настаних на диванчето, което беше стратегически разположено между двете бюра, точно в ъгъла на кабинета. Глухарьов се върна след малко, с каната в едната ръка и две големи керамични чаши в другата. Безмълвно включи каната и ми подаде едната чаша.

- Ще пиеш чай, нали? – вече не ме гледаше студено.
- Това мир ли значи? – попитах аз и поех чашата.

Вътре беше сложил някакво пакетче чай.

- Да кажем – заключи той, докато ми наливаше вода от каната. – Какво ще стане, ако откажеш за работиш с мен?
- Не съм сигурна. Знам само, че за да ме пратят тук, са били съгласни и двата Патрула, а това рядко се случва. Което ме навежда на мисълта, че явно е нещо важно. Затова бих заложила, че откажа ли да работя с теб, ще ме изпратят на Трибунал за отказ на изпълнение на заповеди.
- Трибунал? – той се подпря на бюрото си и отпи от чая.
- Това е нашият еквивалент на военен съд. Хич не си поплюват.
- Какво, ще те пратят в панделата ли? – засмя се снизходително той.
- По-лошо – мрачно отвърнах аз. –Смъртна присъда или пълно отнемане на способностите. Различните нямат затвори.
- Да бе - не повярва той, – ти откъде си толкова сигурна?
- Вече съм била на Трибунал – казах аз тихо. – И ще направя всичко възможно да не попадам отново там – той отвори уста да попита нещо, но аз вдигнах ръка. – Ще ти разкажа друг път за това, става ли?
- Става – промърмори той и се почеса по тила.

Винаги съм се чудила на тоя мъжки навик. Дали пък на тила им не се крие някой джин, който знае всички отговори?

Пихме чай мълчаливо. Глухарьов явно се опитваше да преработи информацията, а аз мрачно разсъждавах за Трибунала на Инквизицията. И как не искам да съм отново там. И двамата с него подскочихме, когато вратата рязко се отвори и в кабинета му влетя Ирина Сергеевна. Бясна.

- Ах, ти Глухарьов! – почна го от вратата тя и грабна първата й попаднала папка „ДЕЛО“, че да го удари по главата с нея.

Глухарьов ловко избегна удара, но се поля с горещ чай, така че изрева. Тя обаче не се трогна и продължи:

- Какви си ги надробил?! Обадиха ми се от нейните началници, че и от нашето министерство да ми трият сол на главата, че не оказваме съдействие на техните сътрудници!
- Кой се е обаждал? – попитах аз и застанах между тях двамата, за да спра побоя.

От Министерство на Вътрешните работи не знаеха за Различните. Значи явно са им внушили нещо за мен. Любопитно. Хесер обикновено не прави чак такива жертви за рутинни операции.

- От министерството! – отвърна ми леко истерично Зимина. – И Борис Игнатиевич.
- Това пък кой е? – възкликна Глухарьов зад мен.
- Шефът ми. Единият от шефовете – мрачно уточних аз.
- Вика ви, и двамата, в офиса си по най-бързия начин. Веднага – рече Зимина и трасна вратата зад себе си.

Глухарьов загледа след нея с носталгия, и май с лек копнеж. А аз оставих чашата и откачих палтото си от закачалката. За Хесер „веднага“ значи напълно веднага. Което значи, че трябва да тръгнем на секудната. А всякакви проблеми между Различните и хората ще ги изчистим друг път.

- Хайде! – подканих го аз и когато не реагира, подвикнах – Сергей!
- А, какво? – примигна той.
- Да тръгваме – вече си слагах шала.

Той не мръдна от мястото си.

- Къде ще ходим?
- В офиса на Нощния патрул – отговорих аз. - Време е да се запознаеш с шефа ми.

Той изръмжа нещо под нос, остави чашата с недопития чай на бюрото си и отиде да навлече палтото.