Общо-взето, Надежда Семьоновна приличаше на обикновена отрудена човешка жена. И за да не изневери на този образ, тя ни почна от вратата:

- Кажете - обърна се тя към Глухарьов,– нали няма да нараните моя Коля? 

Това вече почваше да ме дразни – в крайна сметка аз бях Различната и й бях старша по ранг.

- Коля ли? – попита Глухарьов и се усмихна. – Кой е Коля? 
- Николай, синът ми – притеснено отвърна тя. 
- Няма да го нараним госпожо – отвърнах раздразнено аз. – Може ли все пак да влезем? – и кимнах към вътрешността на жилището. 
- Ах, да, заповядайте – сякаш сега се опомни жената и отстъпи, за да влезем малкото и полумрачно коридорче. 

Тази жертва на домашно насилие от Различен тип почваше сериозно да ме дразни. Или искаш помощ и я получаваш като понасяш и последствията, или не искаш помощ и търпиш чудовището, което си отгледала, но без възражения. В крайна сметка, оперативните от Нощния щяха да пометат с него. 

Глухарьов започна делово да сваля палтото и шала си и реших да последвам примера му, макар че хич не щях да се застоявам. Жената стоеше до нас и чакаше нещо. Любопитно какво. 

- Къде е синът Ви? – попита моят партньор. 

Можех да го видя къде е през Сумрака, но защо да си хабя силата за глупости...

- В стаята си. Слуша музика – сковано отговори майката. 
- Чувам – додадох мрачно аз.

Из апартамента наистина дънеше музика. Метъл някакъв, не разбирам много от тоя шум. За мен тези звуци много приличат на следната ситуация – един се учи да свири на китара, а четирима други му пречат. Има им нещо на тийнейджърите, все едно като станат на 13 им ампутират половината нерви и затова стават полу-глухи, та трябва да пускат музиката винаги с максимален звук. Впрочем, и половината разум им ампутираха, била съм на същата възраст, мога да го потвърдя със сигурност. 

- Да Ви предложа нещо? – попита жената Глухарьов. 

Подозирах, че го направи по-скоро за да отложи срещата ни със сина си, отколкото от учтивост. Дори не си направих труда да я сондирам. 

- Може би по-късно – отклони поканата той. – Нека първо поговорим със сина Ви. 
- Стаята му е надолу по коридора, последната врата в дясно – отговори жената и закърши ръце, незнайно защо. 

Може да е паника, знам ли. Глухарьов тръгна пред мен, вероятно по навик, но на няколко крачки от вратата на момчето рязко го дръпнах да спре. 

- Какво? – попита ме той тихо. 
- Стой тук – отговорих аз също толкова тихо. 
- Защо? Нали двамата трябва да говорим с него – и той посегна към дръжката на вратата. 

Рядко ми се случва да се движа толкова бързо, особено без да влизам в Сумрака. Успях да застана между него и вратата точно преди да натисне дръжката и хванах голямата му лапа с двете си ръце.

- Докоснеш ли тази врата, няма да има какво да съберат от теб после – обясних аз, все още държейки ръката му. 

Той не я издърпа, явно все още не разбираше какво се случва.

- Как така? Да няма нитроглицерин от другата страна? – опита се да се пошегува той, вероятно мислейки си, че преигравам тъй като ми е първи случай. 
- По-лошо – поклатих глава аз и додадох мрачно, - Пръстена на Шааб. 

Междувременно майката вече беше дошла до нас и продължаваше да кърши ръце. Когато чу да споменавам за Пръстена на Шааб, пребледня и се подпря на стената. Изглеждаше все едно всеки момент ще припадне. С Глухарьов я подкрепихме от двете страни и я отведохме да седне на дивана в малкото холче, съседната стая. Отидох в кухнята и донесох вода. Жената дори не попита откъде знам разположението в апартамента, а Глухарьов беше зает да проверява пулса й. След малко спря да гледа часовника си и каза:

- По-добре полежете малко госпожо – жената само кимна и се отпусна назад. 
- Какво, да не би да не знаехте за Пръстена на Шааб? – попитах аз, докато се настанявах от другата й страна. 

Ние двамата с Глухарьов изглеждахме малко странно с тези униформи от двете страни на жената – все едно двама бдителни милиционери са помогнали на пострадала гражданка и сега чинно изчакват пристигането на Бърза Помощ.

- Нищо не знаех – изхлипа жената. – Та аз дори не го виждам! 

Значи така, а? Малкият сополанко беше направил заклинание над възможностите на майка си, за да си осигури спокойствие. И то какво заклинание!

- Какъв е този Пръстен на Шааб? – попита Глухарьов и по инстинкт тръгна да вади пистолета от кобура. 

Вероятно за да застреля въпросния Шааб. Поклатих глава. Понякога инстинктът на ченгето работи преди разума да се намеси.

- Заклинание. Ограничава достъпа. И убива, ако се опиташ да минеш през него. 
- Можеш ли да го обезвредиш? – за мое учудване попита той. 

Бързо се приспособяваше. За него заклинанието беше нещо като барикадирал се терорист, може би. Нищо, поне разбираше, че не бива да припарва до там. 

- Не – мрачно казах аз. – Само онзи, който го е създал може да го свали – жената между нас се разрида. – Обаче мога да се опитам да вляза. 
- Нали току-що каза, че убива? – повиши тон Глухарьов.
- Чакай, чакай! – успокоих го аз. – Не съм казала, че ще минавам ПРЕЗ заклинанието. Просто ще го заобиколя.
- И как ще стане това? – попита той скептично. 

Вече определено ме смяташе за освидетелствана луда. Честно казано, не беше далеч от истината. 

- Съмнявам се да е сложил заклинанието на всички нива на Сумрака – отговорих аз. 
- На какво? 
- Сумракът е паралелната реалност, където могат да ходят Различните – поясних аз. – Това ни отличава от хората. Ще ти обясня подробно друг път.
- Аз вече опитах – проплака жената. – Не мога да мина. Навсякъде го е сложил. 
- Вие нали не го виждахте? – попитах язвително аз и я погледнах лошо. 

Мразя да ме лъжат. А понеже й беше зле, дори не проверих. Тъпачка съм аз, тъпачка! Жената се сви и се приближи до Глухарьов, все едно той можеше да я защити от гнева ми. 

- Излъгах – призна си тя кратко. Да, Светлите не могат да лъжат добре. – Мислех, че Вие можете...
- Какво да мога? – изръмжах аз. – Минаването през стени го могат само призраците. 
- Аз си мислех, че вие, нали сте по-силна, ще можете да го свалите... – започна жената и не довърши.
- Възможно ли е да е непреодолимо на всички слоеве? – прекъсна пререканието ни Глухарьов.

Определено гледаше на ситуацията като оперативен.

Сигурно е непреодолимо за теб, помислих си гледайки майката, та си си само Пето равнище. За теб това е непроходима бариера. Защото синът ти се е възползвал от способностите си и е създал зона забранена за родители. Неговите заклинания ще са недостъпни за теб, нищо чудно. Аз обаче не съм като теб. И онова, което прави той с усилие, аз го правя със щракане на пръсти. 

- Съмнявам се – намръщих се аз. – Сумракът има много слоеве. Ще се опитам да прескоча заклинанието. 
- Ще можеш ли? – попита Глухарьов притеснено. 

Аз кимнах. Не си вярвах съвсем, но бях единственият човек в стаята, който можеше да го направи. Поправка, единственият човек беше Глухарьов. Аз съм Различна. 

- Вие стойте тук и не припарвайте до вратата, докато тя не се отвори отвътре, ясно ли е? – попитах аз и станах, несъзнателно изтривайки ръце в униформената пола. 
- Ако те няма повече от половин час, ще избия ключалката с изстрел – сериозно каза Глухарьов и ме прегърна. 

Усещането беше странно – първо, да си призная честно, все още се страхувах от него, чисто физически. Все пак беше два пъти по-едър от мен и трениран да убива. Не го бях виждала какво прави в стаята за разпити, но оня крадец от миналата седмица излезе на носилка от там. От друга страна усещах емоциите му – беше обещал да ме защитава, а сега усещаше, че не може да направи нищо и още по-лошо – мислеше си, че отивам на самоубийствена мисия. 

- Спокойно де – отдалечих го аз от себе си. – Рутинна операция. 
- Дали? – повдигна вежди той. – Ако нещо не става, върни се тук, не се прави на герой, ще измислим нещо. Ясно ли е? – и той допря чело до моето. 

Много мило. Любопитно защо всички колеги от отдела ме смятаха за абсолютно неспособна да направя каквото и да е? 

- Ясно. Не се тревожи. Всичко ще стане както аз реша. А ти не прави глупости и гледай да баламосваш майката – това му го казах полугласно. 

Той само кимна сериозно.

Излязох от хола и се върнах в тъмното коридорче. Жилището не беше зле отвътре – хубава нова мека мебел, решена в бордо, персийски килими по пода, чисти красиви тапети, завеси от органза по прозорците. Обзаведено с вкус. И с пари. Явно майката работеше на добра заплата някъде, въпреки смачкания си външен вид. Лошо няма – все пак не сме светци, дори Светлите. Пък и сиренето е с пари. Реших да не влизам в Сумрака директно пред вратата на момчето. Можеше да усети разместването на енергията. А предпочитах да го заваря неподготвен.

Затова се насочих отново към кухнята – също много модерна и в пълен контраст с тази в жилището на Глухарьов – иноксови уреди, вградена фурна, кухненски плот от гранит. Като извадена от списание. Абе, здраво са играли парите. Намерих сянката си и след секунди вече бях в Сумрака. Около мен, както си е редно, светът притихна и посивя. Всички шумове на Москва – клаксоните, трафикът, шумните съседи – изчезнаха и остана само пронизваща тишина. Игла да падне – ще се чуе. Повечето хора не осъзнават, че от време на време Сумракът влиза в техния живот. Не те в Сумрака, а той при тях. Има такива места в градовете и сред природата. Където границата се размива. Понякога за секунди, понякога за по-дълго, но тогава вече не говорим за хора, а за потенциални Различни. На мен например, често ми се случва да върша нещо в Сумрака – просто не се усещам кога съм влязла. И като погледна часовника, установявам, че съм работила повече от час, а по него са минали само десет минути. Защото времето в Сумрака, дори на първия слой, тече много по-бавно от това в човешкия свят. Има само два странични ефекта – първо, Сумракът изсмуква силата на Различния – престой по-дълго, отколкото трябва и няма да можеш никога да излезеш от там и второ, там е доста студено. Поне на мен ми е студено, но аз по принцип съм си зиморничава. 

И така, вече бях в Сумрака с ясната идея, че успея ли да заобиколя Пръстена на Шааб, малкият щеше да получи един прекрасен бой. Много прекрасен и доставен лично от мен по бързата процедура. Опирах се на идеята, че малкият може и да е Първо равнище, но едва ли знае колко точно слоя има Сумракът. Не беше прието да се говори за слоевете на Сумрака пред онези, които още не са били там, така че ниските равнища си оставаха с познанието, че Сумракът има един, най-много три (митични) слоя. Още повече, че е правил заклинанието за да ограничи достъпа на майка си, а тя е само Пето. Което значи, че може да влиза само на Първия слой и то не за дълго. Следователно е много вероятно да е направил заклинанието и върху сумрачното копие на жилището в първия слой. Обаче дълбоко се съмнявах да има нещо след втория слой. Така че щях да разчитам на факта, че като Висш маг мога да се мотая между слоевете на Сумрака почти неограничено време и да изненадам стратега в гръб. Единственото нещо, което ме глождеше беше дали съм права. Досега не се бях изправяла пред Пръстена на Шааб. 

Това е много мощно и страшно опасно заклинание, специалитет на Тъмните. Много малко случаи налагат неговото използване, или пък ползването на другите атрибути на Шааб – като бича, примерно. Има къде-къде по-лесни начини да отблъснеш някого от определено място – обикновено сплашващо заклинание и готово. Против Различни пък има заклинания, които няма да ги убият, но ще вдигнат такава врява, че по-добре да не се опитваш. Но малкият, нали иска да се покаже като голям и възмъжал и много умен, избира най-опасното и трудното заклинание от всички. И го използва против собствената си майка. 

Добре, че жената не беше опитала да отвори вратата на сина си преди да дойдем. Защото иначе щеше да стане голямо мазало – като дойдат да събират останките й, малкият щеше да бъде пратен по бързата процедура в Прага, а там хич нямаше да се церемонят с него. Понякога и Различните имат късмет. Така че, общо-взето разчитах на чистата си сила и на малко коварство. Всеки Висш с времето се учи на коварство. Няма как иначе. 

Излязох от кухнята, вече в Сумрака, и се запътих към хола да проверя какви ги вършат. Глухарьов седеше на ръба на дивана и явно нещо говореше, но в Сумрака не можех да чуя. Жената седеше срещу него и кимаше бавно-бавно. Вероятно не беше така в реалния свят, но в Сумрака всичко изглежда забавено. От моето тръгване там не бяха изминали и пет секунди. Погледнах аурите им и подозренията ми се потвърдиха. Аурата на майката преливаше от ужас, и не й прави чест – много за сина й, но нито капчица за мен, дето съм седнала да го измъквам от собствените му каши. Аурата на Глухарьов – обратното – блестеше в яркочервено от гняв към момчето. Предполагах, че в момента измисля как ще му разбие главата и колко точно кости ще му строши. И страх за мен. Много страх, който старателно се опитваше да прикрие от жената. А тя беше толкова паникьосана, че през ум нямаше да й мине да го проверява през Сумрака. 

Обърнах се и се запътих към вратата на момчето. Майка му беше права поне за това – Пръстенът на Шааб блестеше в нажежено до бяло около вратата. И в стените, но по-слабо. Приличаше на увита около касата полицейска лента. Какво да се прави, често заклинанията се влияят от фантазията на правещия ги маг. Ако си падаше по фентъзито, пред вратата щеше да има спусната подвижна решетка, а ако беше любител-фантаст – щеше да има някакво футуристично устройство. Но явно моят противник (защото беше именно такъв в момента) си падаше по кримките. Впрочем, има магове, за които подвижната решетка си е напълно реално нещо, което е било част от живота им, а не интересен музеен експонат, но това е друга тема. 

Сумрачното жилище си изглеждаше по същия начин като реалното – само беше сивичко. Вгледах се през стените да видя къде е калпазанинът, но открих, че той ги е екранирал. При това освен екраните имаше и заклинание, което докладва за сондиране. И всички тези направени от първо равнище... Гадина, гадна! Интересно, какво ли точно правеше вътре, че се е подсигурил така? Гледа порно тайно от мама? И защо заклинанията са на толкова високо ниво? Чак все едно не ги е правил той.

Личеше си ръката на опитен маг, какъвто моят първи „клиент“ определено не беше. Поразмишлявах така няколко минути и после ме тресна по главата. Та той беше Тъмен, а майка му – Светла! Дневният патрул се е погрижил да осигури малко лично пространство на най-новия слуга на Мрака. И са пратили някой да направи заклинанията, както си му е редът. Но тъй като жилището е на майката, са могли да защитят само стаята на момчето. Мда... очакваха ме и други изненади значи. Още по-лошото беше, че ако малкият се оплаче където трябва, аз формално щях да вляза с взлом в дома на Тъмен Различен Първо равнище. И можеше да ме мъмрят за това. Красота.

Въпреки, че светлината в Сумрака не е много, намерих сянката си и минах на Втория слой. Там вече жилището се промени. Стените станаха от масивни каменни блокове, интересно дали само от моята развинтена фантазия, а вратата заприлича на големите порти на замъците, които могат да се видят в компютърните игри. С големи железни гвознеи по нея и чукало в средата. И Пръстена на Шааб, който ми се хилеше със същата сила като и на първия слой. Прекрасно! Значи малкият все пак е предвидил възможността майка му да извика някой приятел, който разполага с повече сила. Затова отново намерих сянката си и минах на Третия слой. Нямаше смисъл да се чудя тук.

Да те видим, детенце. Дали можеш да се мериш с Висш? В този слой жилището се преобрази в средновековна колиба. Стени от огромни дървени трупи, врата от преплетени пръти. И никакви бариери. Нито една. Значи нито охраната от Дневния, нито пък който и да е друг се беше сетил, че маг от Първо или по-високо равнище ще седне да влиза в стаята му. Точка за мен. На ти сега, гаменче малко!!! Започнах да псувам малкия кретен на ум и после се усетих, че няма нужда да викам Инферното на главата на новоизлюпения маг Първо равнище. Защото ей сега щях сама да го стоваря на главата му. Ей сега, след мъничко.