По онова време, да ви кажа, бях млад - някъде на деветнадесет-двадесет години. И понеже гледах добитъка на баща ми, често ми се налагаше да пренощувам извън село. Онази вечер бе една от тях.
Преди много години, поради чума хората били принудени да се преместят на друго място. Местността, където щях да преспя, и до днес се нарича "Старо село".
Прибрах животните в кошарата, нахраних ги и излязох навън. Не ми се спеше. Реших да се поразходя. Дълги години никой не бе стъпвал тук и ми се искаше да поогледам наоколо. Сред останките намирах доста интересни, а и може би потребни неща. Друг на мое място би се страхувал да се разхожда нощем по тези места. Старите хора често плашеха непослушните деца за духове и вещици, които обикаляли старите къщи. Навлизах все по-навътре - "Някога селото ми е било голямо" - помислих си.
Изведнъж между развалините видях светлина. Без дори и да се замисля, се затичах към нея. С всяка изминала крачка тя ставаше все по-голяма и по-голяма. Любопитството в мен нарастваше - какво ли беше това? Забравена лампа или фенер?! Та нали никой не идвал от години? Приближих се. В полуразрушената къща срещу мен имаше някой. Кой ли би могъл да живее тук, насред изоставено село в порутена къща? Качих се внимателно по стълбите и погледнах през прозорчето. Жена?!? Ставаше все по-странно. Не можех да си представя която и да е жена да живее сам-сама на това забравено сякаш и от Бога място. Реших да задоволя нарастващото все повече в мен любопитство.
- Влез - чух отвътре приятен глас.
В малката стаичка нямаше почти нищо - само едно легло и една ниска дървена масичка.
- Седни,пътнико - рече ми тя отново.
Минаха се няколко минути. Наблюдавах я с интерес как правеше нещо в ъгъла на печката и не се обръщаше.
Не се сдържах и попитах:
- Няма ли да се обърнеш, за да видя лицето ти?
В следващите няколко секунди видях нещо, което и до днес не мога да опиша с думи. Толкова беше ужасно, сякаш виждах самия дявол. Понечих да бягам, но краката ми, сякаш се бяха вкаменили. Не можех да помръдна. Съществото се доближи до мен и почти зловещо изкрещя:
- Изчезвай от тук и никога повече не се връщай!
С незнайна сила отместих краката си от пода и побягнах.
И до днес не смея да се мярна там, дори и да разказвам тази история.
Минаваха дни и седмици дори, но мисълта за случилото се в онази нощ не излизаше от главата ми. Какво ли бе сполетяло тази жена? Защо ли ме прогони? Исках да разбера на всяка цена.
Един ден бях отишъл на пазара в селото. Тъй като това се случваше няколко пъти в годината - нямаше как да не го пропусна. Реших да споделя случилото се с по-старите овчари. Сигурно щяха да знаят нещо.
Повечето си мислеха, че си измислям, след като им разказах, но единствено дядо Стоил - най-старият от тях не каза нищо. Той с интерес следеше разказа ми и стоеше със зяпнала уста.
- Аз знам за какво говориш - започна той и ни покани да седнем на една пейка - Знам историята на тази жена. Някога в селото ни живееше един млад овчар. Музиката на медния му кавал се чуваше надалеч. Красив беше. Момите все до него искаха да се хващат на хорото. Веднъж една го срещнала на чешмата, когато той слизал в селото. Още щом се погледнали, искрата между тях пламнала. Срещали се по седянки, вечер на чешмата... с всеки изминал ден любовта им ставала все по-силна. Един ден обаче отишли заедно в гората, при кошарите. Били сами и там под синьото небе се случило нещо. Едно от най-красивите на младостта. Но много скоро това не останало в тайна. След няколко месеца всички научили, че в нея расте нов живот. Семейството ù не могло да приеме факта, че ще има дете без да се е задомила. А въпреки родовите закони, момичето искало да задържи детето. Старата майка опитала какво ли не, за да премахне рожбата, но не успяла...
Един следобед Иглика, така се казвала любимата на овчаря, решила да го посети. За да не отиде с празни ръце, поискала да му направи питка. Като отворила стария шкаф на сайвана, оттам изскочила една змия. Уплашила се и избягала в къщата. Не след дълго дошъл и денят, в който трябвало да роди. Странно лошо предчувствие измъчвало сърцето ù. Нещо щяло да се случи. Но какво можела да направи тя? Освен да се опита да забрави тези мисли. Сигурно много се е мъчила, защото след раждането издъхнала. Никой не искал да погледне детето, след като открили, че има белези и кожа на змия. Явно все пак прокобата на старата майка застигнала невръстното момиченце.
 Сега повече от всичко тя искала да изхвърли това дете. За нея то ù носело само срам пред хората - рожбата на овчаря, който отнел честта на дъщеря ù.
Още на следващата утрин взела момиченцето и отишла на реката. "Какъвто му е късмета" - казала тя и го оставила на брега. Тръгнала си без да се обърне, дори и за миг. Но се оказало, че това дете все пак имало късмет. Не след дълго една стара вдовица чула неутешимия детски плач. Смилила се над невръстното създание и решила да го отгледа в старата си къща насред гората. Какво друго ù оставяло да направи, освен да го приеме за свое.
Когато момичето навършило дванадесет, загубило и единствения си близък човек, който имало - жената, която го отгледала. Било му много тежко, с времето се опитала да преглътне загубата.
Годините си летели, момичето неусетно се превърнало в девойка. Тя знаела, че е различна и не искала да се появява в селото. Който и да я видел, би се уплашил от вида ù.
Една късна вечер в старата къща дошъл един пътник, бил болен, гладен и отчаян. Момичето решило да му помогне. Така той останал в къщата ù. Тя се грижила за него. Неусетно се привързала. Ранната загуба на единствения човек  бил ù близък, я накарала да го обикне още повече като приятел.
Веднъж, както обикновено, тя слагала вечерята на масата, когато той ù промълвил: "Колко ужасно изглеждаш...Страх ме е да те погледна в лицето. Как е могло да се родиш такава!"
"Изчезвай от тук, тогава! Не искам повече да те виждам никога!" - изкрещяла през сълзи тя.
Човекът си тръгнал, а бедното и наказано сякаш от съдбата момиче останало само. От този ден тя се озлобила към хората, знаейки, че не ще я приемат и прогонва всеки, който намира къщата ù... насред гората.
Дядо Стоил въздъхна тежко и замлъкна. Толкова бе разказът. Не знаех какво да мисля. Но от този ден ми остана един от мъдрите уроци в живота. Трябва да имаме сърце да приемаме и по-различните от нас, защото всеки изгражда и носи в себе си един красив свят по своему.