Изръмжах и продължих след него. Изравнихме се.
- Накъде биеш? – попитах аз. Той спря и ме погледна право в очите.
- Бия натам, че знаеш твърде малко за следователската работа, Наташенка – отговори той и посочи един балкон точно над нас. – Тук живееше Игор Егоров. Бяхме колеги, точно когато постъпих на работа в отдела.
- Не ми казвай, него са го убили бандити – допълних аз саркастично.
Глухарьов се опули насреща ми. После се намръщи и ме погледна много лошо. Все едно съм осквернила паметта на въпросното ченге и на всичкото отгоре съм навлязла в личното му пространстно.
- Не съм ти чела мислите, просто беше твърде прозрачно. И сега какво? Ще ми кажеш, че ти си този, който пази района от тях, това ли? – уточних аз.
- Нищо подобно – възрази той и ме погледна много строго. - Игор го убиха, но не бандити, а продажни ченгета. Опитал се да им попречи на далаверите, те го предупредили, веднъж, два пъти, три пъти. Дали му пари, а той не само, че не ги взел, а дори им повдигнал обвинение, че и в Прокуратурата го внесъл. На четвъртия път го причакали пред дома му. Пребили го до смърт с метални пръти. Дори майка му не могла да го познае в моргата. Погребаха го в затворен ковчег.
Глухарьов гледаше някъде нагоре към балкона, докато говореше. Все едно изобщо не беше тук, а се беше върнал назад във времето. Или беше перфектен актьор, или наистина му беше жал за онзи човек. Погледнах през Сумрака – учудващо, но наистина му беше жал. Само че още не схващах какво иска да ми каже.
- Накъде биеш? – повторих въпроса си аз.
Глухарьов ме погледна отново и този път в очите му имаше предупреждение.
- Бия натам, че на мен можеш да викаш, колкото си искаш, но ако се опиташ да пречиш на някой друг, може да си изпатиш – отговори той сериозно. – Това тук не ти е вашият Патрул.
- Ти наистина ли си мислиш, че... – започнах аз и ме напуши смях.
- Да, наистина – ехидно отговори той. – Защото има много опасни хора навсякъде, дори в милицията. Може би най-вече там.
- Това предупреждение ли беше или заплаха? – отвърнах му аз със същия тон. – Ти да не си един от тях?
- Предупреждение е. Но не, не съм и не искам да имам нищо общо с подобни хора. Но не искам да пострадаш от простотия.
- Ха-ха! – изсмях се аз с глас. – Аз съм Различна, забрави ли? Никой човек не може да ме...
- Теб те простреляха, помниш ли? – отбеляза той. – Също като човек. Дори по-глупаво от повечето хора. Не си неуязвима, не го забравяй.
- По погрешка, беше случайност – опитах се да се измъкна аз.
- Знаеш ли колко хора са загинали по случайност? – притисна ме той. Погледна нагоре към балкона. – Може и да съм боклук в твоите очи, не ми пука. Просто не искам да пострадаш – той удари с юмрук по бетона на входа на блока.
Започвах сериозно да се чудя какво се случва – една част от мен искаше да му повярва, да останем пак приятели (ако изобщо бяхме такива), но друга искаше просто да му фрасне един прав десен. Глухарьов се опря на стената и загледа нагоре, към онзи балкон. Това почваше сериозно да ме изнервя. Никога не съм обичала лицемерието.
- Защо ми говориш всичко това?
- За да ти обясня, че има неща, за които трябва да се научиш да си затваряш очите – отговори ми той без да ме поглежда. – Защото не може винаги всичко да е по правилата. Не и при нас. Който се опитва да вкара другите в рамки и настъпи погрешните хора, свършва като бедния Игор. Просто такава е системата – или се учиш да плуваш по течението, или се давиш в някой водовъртеж.
- Значи, да кажем, че си се научил да плуваш по течението, така ли? – присвих очи аз. Той кимна.
- Нещо такова. Да вървим.
Тръгнахме обратно към отдела. И двамата мълчахме – май на никого не му се говореше. #
- Може би на теб ти е по-лесно да си крайна. Светлина и Мрак, винаги виждаш кога те лъжат. Затова и не можеш да приемеш някои неща. – обади се Глухарьов след малко.
- Мислиш, че е лесно винаги да виждаш истината? – попитах аз, докато се взирах в междублоковите градинки пред нас. – Това е проклятие, Серьожа, няма нищо хубаво. Всичко, което пише в приказките – ние не можем да го правим, не и свободно когато ни скимне. Имаме много повече отговорности и забрани, отколкото нещо хубаво. Знам, че не мога да променя всички. Отдавна съм Различна, достатъчно отдавна. Просто понякога ти се ще да повярваш, дори ти се иска да повярваш на красивата лъжа, само защото е красива. Но не можеш, защото в Сумрака лъжи няма. Всичко е такова, каквото е. Сто пъти бих предпочела понякога да не виждам, че ме лъжат, да не виждам лицемерието, да не виждам алчността и похотта, фалшивите усмивки. Затова не гледам, поне без да ми се налага. Само новаците се забавляват с това.
Той вървеше до мен и слушаше, моят партньор-човек. Не знам доколко ме разбираше, но поне слушаше. Вървеше до мен с ръце в джобовете и слушаше.
- Да си Различен изглежда прекрасно отстрани – живееш много дълго, не боледуваш от нищо, нищетата и крадците или пък убийците вече не са проблем за теб, можеш да правиш разни фокуси... – продължих аз. - Обаче е страхотно само на първо време – след това идват отговорностите и ограниченията и всичко отива по дяволите. Наистина понякога ми се иска да мога да съм човек, поне за малко. Да се радвам с цяло гърло, да се смея, да вярвам на нелепиците на околните, да завързвам приятелства, да се насвяткам на първи май... Но на плещите ми тежи твърде много – просто не мога да си го позволя. Сумракът те белязва завинаги.
Млъкнах – опитвах се да си излея душата пред продажното ченге, което беше мой партньор в мисия, която не ми говореше почти нищо, защото не можех да вляза в главите на Великите. Защо изобщо му казвах всичко това? Реших, че е време да си държа езика зад зъбите. За всеки случай.
Глухарьов не ми отговори – не мисля, че имаше какво. Аз, от друга страна, бях раздвоена – дали да повярвам на брътвежите му за безопастността в следователската работа или просто да продължа да го мразя, задето е продажно ченге. От една страна, бях ходила в дома му, знаех, че не живее особено охолно и виждах как работи – но от друга стояха хората, които изнудваше. Вярно, те сами му носеха пари и вероятно такава е практиката, но дали това е редно? Не можех по този начин. Не исках... В крайна сметка, основната мисия на Различните, поне на Светлите, е да пазят хората от самите тях. Тъмните, те са по-рационални – тяхната цел в живота е да си го живеят с кеф. Точно сега обаче, в мен говореше Светлата сила.
Пъхнах ръце в джобовете на униформеното сако – денят беше доста топъл, но все пак беше още пролет, така че не ми беше кой знае колко топло. Обаче хич не бих си го признала – не исках помощ от него (а бях напълно сигурна какво ще направи).
- След две пресечки сме в отдела и ще се стоплиш с горещ чай – отговори той. – Потърпи малко.
- Ти как?! – заекнах аз.
Той не би могъл да прочете мислите ми, а бях сигурна, че зъбите ми не тракат, че да вижда колко ми е студено. Не го бях преценила добре. Глухарьов ми се усмихна.
- Да кажем, че и на мен ми е хладновато – той спря и ме дръпна в един вход. – Виж сега, ако ще сме на нож през останалата част от съвместната ни работа, казвай отсега.
Избегнах погледа му. Не знаех какво точно да кажа.
- Хайде, казвай – подкани ме той и започна да кръстосва тясното пространство под козирката на входа. Вратата беше отворена, странно защо.
- Да си нося ли бронежилетка под униформата утре или да я оставя на Денис? – попита той, а очите му се смееха.
Ах, глупави хора, помислих си аз. Ако искам да те убия, бронежилетката няма да те спаси, човеко. Но не знам дали искам, ето това е проблемът. Изобщо не ми беше ясно какво искам в момента. Ако бяхме мъже, щеше да ни е много по-лесно – сбиваме се, чупим си но някоя и друга кост и после заедно промиваме раните с водка. Но не бяхме...
- Не знам – отговорих след малко. – Дори не знам какво да те правя. Беше лошо да вземаш пари, да знаеш!
- Права си – отговори той, извади плика с парите и го пусна в една пощенска кутия. – Сега ще има ли мир?
Гледах го и не вярвах на очите си. Той наистина ли пусна парите в пощенската кутия?!
- Кккакво направи? – заекнах аз.
Толкова ми беше странно, че приличаше на сцена от евтин филм. Продажното ченге се разкайва и прави неочакван подарък на нищонеподозиращи хора, които пък много се нуждаят от тези пари. Да бе, да.
- Отиди на очен лекар – измърмори той и тръгна да излиза от входа.
Хукнах след него. Знаех, че вътре в плика има много пари – беше доста дебел. Не разбирах само защо направи подобен жест. За да ме накара да спра да го мразя? Едва ли. Съмнявах се, че изобщо му пука за моето мнение по въпроса, тогава защо?
- Защо го направи? – попитах аз отново.
- Помниш ли Игор, за когото ти говорих преди малко? – аз кимнах. – Е, това е блокът, в който живеят вдовицата му и дъщерите му. Тук се преместиха след смъртта му. Днес е годишнина от смъртта му, затова те доведох.
- А парите защо? – не разбирах аз.
- Защото, когато той загина, се зарекохме, всички от отдела, които го познавахме, че нищо няма да липсва на семейството му. Че ще им помагаме, каквото и да стане и с каквото можем.
- И това са го направили дори и продажните ченгета? – не вярвах аз.
- Всички, които го познаваха – повтори той без да обръща внимание на сарказма ми. – От тогава, ако някой получи рушвет на тази дата, парите отиват в тази пощенска кутия. Днес, когато ми се развика, ми напомни за него. И се сетих, че тези пари всъщност не са мои.
- А защо си мислиш, че вдовицата няма да изхвърли тези пари? След като мъжът й са го убили продажни ченгета? – попитах аз. – И получава пари точно на тази дата? Може да реши, че някое от тези ченгета изкупва гузната си съвест.
- Какво ще прави с тях си е нейна работа – поклати глава той. – Ние правим онова, което трябва. Както виждаш, животът не е само черно и бяло, Светла.
Тръпки ме побиха при това обръщение и се заковах на място. На Глухарьов му трябваха няколко секунди, докато установи, че не вървя до него. Той спря, обърна се и ме изгледа.
- Какво ти е? Бледа си – той се върна и се озова до мен, май очакваше всеки момент да се строполя в несвяст.
- Светла... – повторих аз. – Онзи също ме нарече така...
- Кой? – не схвана той.
- Онзи, огледалният маг.
- Нали си го убила. Всичко е наред – делово ми припомни той.
Прав беше. Тръснах глава и го погледнах през Сумрака. Трябваше, ТРЯБВАШЕ да разбера дали ме е излъгал за парите, или ги е пуснал в произволна пощенска кутия само за да ме баламоса. Претърсих аурата му за съжаление или алчност, но в конкретния момент не намерих нищо. Май наистина беше искрен. Тогава защо не ми каза веднага?!
- Защо не ми каза веднага за кого са парите? – попитах аз направо.
- Защото бях забравил какъв ден е днес – обясни той и ми направи знак да го последвам. – Докато ти не ми се развика, бях забравил.
- Нали осъзнаваш, че не ти вярвам съвсем на брътвежите? – попитах го аз.
Той ме погледна в очите – откровено, ако беше Различен, щях да кажа, че сваля всички бариери, та да погледна в душата му. Ние понякога правим така, когато се чувстваме много засегнати от нечии обвинения. Различните по начало не лъжат, много, те просто премълчават.
- Ти си Различна, сама провери – процеди през зъби той. – Няма да се оправдавам повече. Това е.
Така ме гледа втренчено няколко секунди, аз се възползвах от момента да го сканирам наново – не, не ме лъжеше, и после тръгна обратно към отдела без да провери дали го следвам. Затичах след него – не можех да се меря с гигантските му крачки.
- Извинявай! – дръпнах го за ръкава да спре.
Той спря и погледна раздразнено надолу. Точно като в първия ден от съвместната ни работа.
- Какво, да не би да не съм вече продажно ченге? – сарказмът беше осезаем.
- Пак си продажно ченге – тупнах го по ръката аз. – Просто май започвам да разбирам – преди да се е обадил, вдигнах ръка – Това обаче не означава, че одобрявам вземането на подкупи.
- Ако беше излязла да пушиш, когато ти казах, нямаше да водим този разговор – уточни той.
Ама защо всички си мислят, че ще правя точно каквото ми наредят?! Ама че глупост! Омръзна ми да работя със самонадеяни мъже, които си мислят, че тупаникът решава всичко. Как ли ги търпеше Зимина? Трябва да я питам някой път.
- Ти забрави ли, че не пуша? – напушваше ме сериозен смях.
- Тогава следващият път, когато се опитвам по моя си начин да влея ум в главата на някой подобен кретен, отиди при оперативните, или в стаята за разпити, но се измети от кабинета ми, става ли? – попита той, все още раздразнен.
- Хубаво! – троснах се аз.
- Знаеш ли, те всички изглеждат много свити и жални, когато са сгазили лука – продължи той. – Да ги видиш обаче колко са наперени като извършват престъплението...
Вървеше с ръце в джобовете, както върви човек, който се чувства напълно сигурен в онова, което е и в онова, което може. Бих казала дори прекалено. Но от друга страна – той беше милиционер в униформа, който кръстосва района, за който отговаря в работно време.
- Ти какво, да не кажеш, че ги наказваш финансово, след като законът не може? – изсмях се аз.
- Нещо такова. Хората са алчни, Наташа. Като им бръкнеш в джоба, ще се позамислят какво ще направят следващия път. Така всички са доволни – той ме погледна и се поправи: - Е, може би почти всички.
Извървяхме мълчаливо последната част от пътя до отдела. На портала дори не ни провериха – познаваха Глухарьов, така че нямаше и нужда. През целия път си мислех – дали наистина знам за хората толкова, колкото ми се иска? Или колкото трябва? Дали наистина не живея в свят на илюзии, който няма нищо общо с реалността, както беше казал той? Дали наистина не се налагаше да си свия перките, за да не направя някоя беля някъде. Какво знаех всъщност аз за хората, истинските хора, а не малкото си познати-хора?
Нямах време да разсъждавам много по този въпрос, тъй като пред кабинета на Глухарьов пак имаше навалица. Ама какво, само ние ли бяхме на работа в този ден?! Лошото в случая беше друго – че сред тълпата хора имаше един Различен. Когото изобщо не исках да виждам отново. Глухарьов също го позна.
© Бистра Стоименова Todos los derechos reservados