Наближаваше полунощ, а от стаята в края на коридора се чуваха само писъците на жена, придружени от умореният тон на окуражаващата акушерка. Върху мъничък черен диван седеше мъж на не повече от двадесет и седем години, строен и не много висок, косата му къса и тъмна, лицето слабо и бледо. Лактите му дълбоко заровени в колената, завършващи в широко разтворени длани, нежно обхващащи леко приведената му глава. Погледът му се бе спрял върху прозорецът срещу него, като в рамка съдържащ цъфнала овошка обляна в сребърната светлина на щедрата луна, достигнала своят апогей. Но очите бях застинали в поза една, невъзприемаща есенцията на реалността, отворени но непотребни разкриваха наличието на съзнание разположено в различно измерение. Душата му бе там, в дъното на коридора, където е неговият живот и новата причина за неговото съществуване. Относителността на времето беше разчупена от рязкото отваряне на врата, от която се показа жена в сива престилка с проблясващи капчици пот по челото, подканя ...