Наближаваше полунощ, а от стаята в края на коридора се чуваха само писъците на жена, придружени от умореният тон на окуражаващата акушерка. Върху мъничък черен диван седеше мъж на не повече от двадесет и седем години, строен и не много висок, косата му къса и тъмна, лицето слабо и бледо. Лактите му дълбоко заровени в колената, завършващи в широко разтворени длани, нежно обхващащи леко приведената му глава. Погледът му се бе спрял върху прозорецът срещу него, като в рамка съдържащ цъфнала овошка обляна в сребърната светлина на щедрата луна, достигнала своят апогей. Но очите бях застинали в поза една, невъзприемаща есенцията на реалността, отворени но непотребни разкриваха наличието на съзнание разположено в различно измерение. Душата му бе там, в дъното на коридора, където е неговият живот и новата причина за неговото съществуване. Относителността на времето беше разчупена от рязкото отваряне на врата, от която се показа жена в сива престилка с проблясващи капчици пот по челото, подканяща мъжът да влезе в стаята където всичко се беше вече случило. „Момче е!!“ безсилно, но тържествено процеди жената разляла се в болничното легло, с плахо изражение вперено в нейният любим, а на гърдите и се открояваше, в снежнобели пелени, розово лице с извити устни в най-искрената и неподправена усмивка, сякаш съзнаващо че е получило най-големият подарък на този свят, а именно - живот. Вече в контрол над своите емоции ,малко засрамен мъжът попита„ Нормално ли е за новородените да са постоянно така усмихнати и изобщо да не плачат ?!“, “ Не е прецедент ,но е изключително рядко бебетата да загатват за характера си с такова държание още в самото начало ,от това което виждам вие сте една късметлийска двойка “– засмя се акушерката.
  Единственото което се чуваше беше синхронът на две сърца, единственото осезание беше лекото реене в течната обграждаща го среда, единственото усещане беше огромният прилив на енергия тласкащ го към активната сфера на живота, там където зависимостта от другите намалява в обратна пропорционалност спрямо изминалото време. Краят осветяващ началото ,изходът превръщащ се във вход, бе символиката с която Тихомир напусна гостоприемството на майчината си утроба и изпълни дробовете си за първи път в този нов и непонятен за него свят. Тъма беше около него, хлад се впи в меката му кожа, неясни комбинации от звуци и възгласи достигаха до неговите уши, всичко беше странно и неясно, объркващо и безпокоящо. Но над всички дразнители се открояваше, майчиният му глас, кадифен и кротък като песен водеща го към спокойствие и утеха.
  Семейство Добровееви имаха двуетажна къща в среден по размер провинционален град. Дворът им бе разделен равномерно от алея, която в своят край съдържаше изкусно направена миниатюра на световната карта, като всеки един от различните камъни изграждащи я бяха гости от всички краища на земята. От лявата страна на пътеката се намираше огромен дъб, впечатляващ не само със своите размери, но също и с това че клоните бяха израснали във формация наподобяваща корона. В срещуположната страна се извисяваше стройна беседка от черно полирано дърво, а зад нея цветна градина – малка и спретната, даряваща очите с насладата на нейната спретнатост и естетика. Тихомир живееше в среда на умерени възгледи с баща археолог и майка художничка. Никога не му бяха натрапвани възгледи относно :политика, религия, социални норми, етика,  морал и други пристрастия или убеждения. Още в ранна възраст успя да проговори, това му постижения беше толкова впечатляващо, колкото и огромното любопитство, което малчуганът показваше към всичко и всички. „Какво е лъв?, Как се стига до звездите?, Защо слънцето се скрива вечер?, Кога расте ябълката?, От какво е направена къщата?, Колко са паветата на площада?, Кой движи облаците?, От къде идва морето?„ . Неспирната канонада от въпроси се бе превърнала в нормално ежедневие на семейството. Нямайки нищо, той имаше всичко. Рядко в домът на семейство Добровеевски можеше да се намерят обичайните играчки подобаващи на къща с малко дете, липсваха топките, конструкторите, количките, влакчета и подобните на тях детски развлечения. Всичко което беше необходимо на необичайното момче бяха чифт отворени очи и неизмеримото му въображение. Това по което най-много си приличаше със своите връстници беше умопомрачителното влечение към сладките изделия. У дома си той винаги имаше хладилник пълен с шоколад и всевъзможни сладоледи, шкафове отрупани с разнообразни бисквити и вафли, не трябва да се пропуска и специалната витрина приютила в себе си самият връх на сладкарството. Наличието в такъв мащаб  както и тяхната достъпност бяха умишлено предоставени от неговите родители. Условията за легитимна употреба на сладките блага бяха две: конкретни периоди разпределени равномерно в годишният календар и извоюването на правото да се потопи в захарният свят, чрез изпълнението на дадени задачи и поръчения. Неизбежно бе нарушаването на установените правила. След такова провинение следваха хладно равнодушие и осезателно игнориране. Колкото и тежко да беше от липсата на внимание, не можеше да се сравнява с разочарованието, което излъчваха родителските очи. Точно това разочарование бе трамплинът на който неговата воля, успя да достигне космически висини. Беше се установила границата между това което се полага на човек и достъпната алчност. Телевизорът - капан и магнит за детското съзнание, само колко беше той противен на Тихомир. Да прекараш час или повече, концентрирал съзнанието си в привидно хаотично движещи се рисувани същества, с груб и повърхностен поглед върху света0, съпроводено с безвкусен хумор, го караше да потреперва от отвращение. Разбира се манипулативната кутия не беше част от интериора на семейство Добровееви. Често децата от улицата организираха най-различни игри и забавления, с които преминаваше по-голямата част от тяхното всекидневие. Тихомир беше част от тези игри, но много бързо губеше интерес и отново се връщаше към любимото си занимание– разгадаването на загадки, които сам си възлагаше в своя ум. Бавно връзката му със съседските деца започна да отслабва, не поради умишленото желание за отчуждение, а поради все по-остро изразяващата се липса на допирни точки и общи интереси. В никакъв случай не може да се каже, че момчето се превръщаше в антисоциален субект, по-скоро околните не успяваха да грабнат вниманието му или да разпалят интересът му. Другите малчугани нямаха идея, как може някой да предпочете да прекара своят ден в парка озъртайки се във всички посоки, заглеждайки се с такъв интерес в най-обикновени неща, като шипков храст или хралупа на катерици, вместо да играе футбол преди обяд и видео игри в горещият следобед. Голяма беше и разликата в отношенията на децата към всички по-малки от тях животинки, пример са няколкото бездомни котки живеещи в квартала. Децата са пословични със своята невинност и равняващата се по размери жестокост. Точно тези котки винаги ставаха отдушник на тази насъбрала се жестокост в детските сърца. Редовното замерване с камъни,  ритане и всевъзможни методи за нанасяне на болка, се бяха превърнали в навик за децата, редовен колкото ежедневната им закуска. От своя страна Тихомир беше единственото момче при което котките ходеха без никакъв страх, а напротив дори с чувство за сигурност. Беше му пределно ясно, че той също е носител на тези разрушителни пориви, но силната му воля обгърнала ръката на неговото съзнание, успяваха да създадат буфер, който не само го предпазваше от влиянието на тези емоции, но го открояваше като пълният контраст на неговите връстници. Неведнъж трябваше да влиза в пререкания със своите съседи, относно тяхното отношение спрямо беззащитните животни. Това беше поредната хладна вълна, която засилваше разстоянието между него и тях. Добрината и състраданието тежки ръждясали отживелици приютили се в сърцето му, щяха да се превърнат в плаващ пясък – колкото повече навлизаше в тях, толкова повече щеше да затъва. Всички започнаха да изграждат бариера, която за Тихомир си остана непонятна, защото той никога не би постъпил по такъв начин, дори и с хора, които не намира за особени интересни, все пак бе възпитан в толерантност и уважение към другите, а и неговата природа и отношение към околните беше вече поела по този път на разбиране и уважение към различните от него. Това беше началото на несгодите с които неговата наивност щеше да го запознава все по-често. В училище поддържаше контакти, но не можеше да се твърди че има приятели. Липсата на общи интереси, завистта към неговия интелект и най-вече склонността му винаги да казва това което мисли, го пращаха на светлинни години от идеалът за един истински приятел, който тогава доминираше в представите на младото поколение. Липсата на близки другари, не хвърли тъмна отсенка върху душата на Тихомир, защото нивото му на самоуважение бе достигнало предел, който възрастни индивиди не биха смятали че е възможен, а и беше напълно наясно с това че собствената му компания е напълно достатъчна да прекарва пълноценно своето време, а терминът „Скука“ беше нещо което бе срещал само в тълковният речник, практическата употреба на тази дума му бе абсолютно непозната. Не успявайки да го дари с приятел, училището успя да направи своята компенсация с това че разкри пред Тихомир бъдещата му страст - чуждите езици. Във всеки един език, според него, се съдържаше скрито послание за хората, които го говорят. Духът на дадена култура преплетен с нейният език в хомогенна идилия, бавно дисоциирана с всяка нова научена дума. Така учейки чужди езици, той учеше за хората. Колкото повече научаваше, толкова повече се увеличаваха загадките и мистериите, толкова повече се изостряше и желанието му да разбере различните модели в човешкото поведение.
  Времето летеше, а нашият герой започна да се превръща в строен млад юноша. Атлетичното му телосложение, беше неосъзнатата му защита към „насилниците“, които винаги търсеха нови жертви срещу които да излеят пороят си от агресия, разкриващ доминиращото им място в йерархията на тамошната социална среда. Не веднъж се бе случвало да застраши себе си с цел да предпази дете, малтретирано от хулиганите. Изходът винаги беше един и сън – нарастващ неприязън от страна на агресорите и явното безразличие от страна на жертвата. Това никога не го обиждаше, защото чувството му за справедливост го караше да действа по този начин, това беше според него правилното нещо да се направи, не зависимо от последствията. Детските игри и забавления вече бяха в миналото, сега вечерите бяха по-интересната част от денонощието, защото идваше ред на флиртуването с момичетата, тийнейджърството, бушуващите хормони, преоткриването, любовта, първата целувки - транзитната епоха между дете и възрастен. Тихомир не толкова подвластен на природните импулси, предпочиташе да прекарва вечерите си лежейки на покрива у дома в няколко часово съзерцаване на звездите, любувайки се на колективната красота, която техните плеяди създаваха. „Ето го пак е на покрива, заблеян в небето като заблудена светулка. Трябва да си луд, за да предпочиташ да лежиш на покрива от колкото да излизаш на лов за мацки. Наистина странна птица ще си остане той с това негово необяснимо държание“. Такива и други по-остри и хапливи коментари получаваше нашият герой, но ожесточеността на словесната офанзива се равняваше по сила на неговото търпение и толерантност, защото той вече беше няколко години пред своите връстници, неговият ум гледаше далеч напред, докато нападките бяха като заглъхващо ехо далеч зад него.
  Когато навърши пълнолетие, Тихомир бе сполетян от огромно нещастие. Неговата майка се спомина, давайки му универсалният урок на вселената, че нищо не трябва да се приема за даденост и че не трябва да се осланяме на поговорката„оценяваш едно нещо, чак тогава когато го изгубиш“, въпреки че времето прекарано с неговата майка бе напълно пълноценно, той все още имаше чувства не споделени, въпроси не зададени и думи не изречени. Това събитие го накара да погледне към заобикалящият го свят с още по-голямо уважение и внимание от когато и да е било. Както всеки влак го очаква нова дестинация и спирка, така и Тихомир трябваше да направи крачката напред, отдалечаваща го от родният дом, поемайки по неизвестността на отреденият му път. Няколко големи промени трябваше да настъпят. Въпреки, че имаше понятие от образователните системи, университетът му се стори напълно различно място, там той съзря част от своите разбирания и качества по-ясно изразени от колкото в моралната теснота на старото училище. Работата беше допълнително разширение на социалните контакти, което до сега за него бе непознато. Не загубил истинската си същност, Тихомир продължаваше да бъде онова любопитно момче, но вече в тялото на млад мъж, с доста повече опит за гърба си. Но независимо от това, той продължаваше да бъде като свободен електрон. Не че вървеше срещу определеният социален ред, което предразполагаше неговото изключване от колектива, а по-скоро той вървеше по-външната периферия на социално приетото държание в посока противоположна на центърът. Все по осезателно започваше безличната сянка на обществото да затъмнява слънчевите му дни. Беразличие и хлад в университетът, агресия и нападки в работата, се усилваха многократно заради неговата „странност ", нещо което той не можеше да проуемее, защото бе човек, който познава себе си, иска да бъде себе си и не робува на маски, позволяващи му да отключи вратите на дадени социални кръгове, в които той не изгаряше да бъде част от. Наум му беше дошло една пословица която бе чул от негов познат„По-добре да си от изключващото мнозинство, отколкото да си от изключеното малцинство“.В тово слово той съзираше само страх, лицемерие и цинизъм. Поредният ден бе минал, еднакъв като този преди него, еднакъв като този идващ утре. Тихомир беше попаднал в капанът на сивият кръг, манифестиращ себе си до най-малкият детайл в плашеща идентичност.
  На път за дома, в него се засили чувството, че е наблюдаван и следен, усещане което преди никога не е изпитвал. Забързавайки крачка, след всеки завой направен от него, беше сянката следила го през целият му живот, но сега беше по-явна и напориста. Нов завой ,покачващ се пулс, догонващата сянка си провираше пътят с ускорено темпо. Но това не беше единственото, което направи впечатление на Тихомир, спирайки се за секунда вдигайки глава нагоре той забеляза, как друга сянка си преправя път по покривите на сградите сбити една до друга. Настрани беше същата сцена, трета и четвърта пълзяха към него с тромави движения. Преследващите го отзад вече се бяха умножили по брой, без да губи време, бързото му темпо премина в бяг. Уплахата и адреналина го бяха заслепили, което му попречи да осъзнае, че единствената сянка започнала преследването вече беше наред с дузина други, криволичейки борейки се за баланс да достигнат целта си. Многобройните пресечки и завои, този път му се сториха безкрайни. Объркан от пулсиращият вакум в главата си Тихомир успя да обърка посоката към дома и се озова в улица без изход. Сега пред него стоеше високата стена с графит на ангел свел глава с едно откъснато крило, нарисуван с черен спрей, а зад него и над него вече забавили ход се приближаваха сенките. Заобикаляйки го с едва доловими движения и зловещи съскания, те успяха да затворят перфектен кръг около него, поставяйки го в центърът на тяхната злокобна жажда. “Какво искате от мен? Какво съм ви направил?“ запита в пристъп на ужас Тихомир. Тежкото мълчание последвало думите му не беше нарушено. Изпълнил дробовете си с кислород, героят се опита със силата на цялата си воля и тленна мощ да пробие плътният кръг около него, но беше брутално отблъснат отново към центъра му. Втори опит все същото, трети опит интензитетът на сенчестата бариера се засили, всеки следващ опит бе съпровождан с по-силна и по-силна болка, докато накрая силите се изпариха от Тихомир, като кубче лед в пустиня. Там долу на земята с премряло сърце и борба за въздух, за миг му се стори, че върху всяка отделна сянка започват да изплуват лица, лица познати от досегашният му живот. Ето ги момчетата, които вършеха жестокости срещу котките в квартала, ето ги побойниците от училище, тук са състудентите от университета, накрая се материализираха и лицата на колегите му от работа, но това не беше най-странното, което се случи. Всяка една от сенките започна да се слива със съседната до нея, намалявайки постоянно, докато не се стигна до една единствена такава, тяло с размер подобен на Тихомир, с празно изражение и бели очи злокобно контрастиращи с тъмният ѝ нюанс, краят на ръцете стърчащи кръвожадно остри нокти, гърдите конвулсивно свиващи се в странен синхрон с тези на падналият мъж. За миг вселената спря своят ход. Тишината за нашият герой бе остър лък пронизващ изтънялата струна на разпадаща се цигулка. Клепачите му се спуснаха като котва търсеща дъното на дълбокият океан в очакване на неизбежността. Стотната в която очите се вече бяха скрили, чудовището отсреща не издържа и излезе от пасивният си транс. С животинска ярост се нахвърли към беззащитният мъж, разкъсвайки първо ризата му изобличавайки голата му гръд, там с кръвожадна прецизност започна да врязава дълбоките си нокти, изписвайки думата„странен", след това беше лявата ръка, там дерящите като шило нокти издълбаха„справедливост“, последва дясната ръка-„чест“, левият крак–„сила" , десният крак–„знание“ , на гърбът „великодушие“, а за финал липсата на плът върху челото зовеше„различен". След като привърши с касапското си деяние, звярът хвана изстиващото тяло и го захвърли към стената. След ударът с тухлената преграда, полу-живият Тихомир бе застанал на колене с опряно чело до главата на графитения ангел, като парцалена кукла декорирана с пупурна боя. Кръвта от челото му се стичаше бавно по стената, сякаш черният ангел се бе разплакал.

                                                                     ЕПИЛОГ

На около стотина километра от града се намираше скромна къща, разположена в гъста иглолистна гора. В малък офис беше разположена широка дървена плоскост, закрепена за стената посредством няколко гвоздея. На нея бяха симетрично разположени поредица от снимки в дървени рамки. Една от тях беше на млад мъж с окървавено тяло опрян в стена с изрисуван ангел върху нея. Към тази снимка се просегна набръчкана от годините ръка, с белег наподобяващ думата„чест“, няколко сълзи се загониха по браздите на извитата кожа, завършвайки своят поход до върхът на показалецът галещ снимката. В дясно от нея се намираше статия изрязана от вестник гласяща„ Лусифър Бейн предотвратява катастрофален световен конфликт със своята „Теория на социалната реконструкция„. Под плоскостта със снимките бе разположено компактно бюро с няколко книги и огромна тетрадка озаглавена ръкописно „Теория на социалната реконструкция“ - автор Тихомир Добровеевски. С долепени устни, почти като шепот през сълзи старецът изрече„ПРОЩАВАМ ВИ!„