13 nov 2008, 16:58
Разминаване
841
0
0
5 мин за четене
РАЗМИНАВАНЕ
трета част
- Все някой трябваше да се сети за другия - продължи с игрива лукавост невъзмутимият тембър на гласа му. - Няколко пъти звънях у вас, но те нямаше - каза той, за да изкупи вината си.
После се облегна с въздишка на стола и започна да я гледа внимателно, като се стараеше усърдно да контролира реакциите и изражението на лицето си.
Момичето усети дълбинния хлад, идващ от прикритото равнодушие, което се таеше в думите му и отново се впусна в размисли, но после, осъзнала скрития им смисъл, мълчаливо поклати глава в учудване. "Защо човек понякога търси всевъзможни паравани, зад които да се скрие от простите закони на човечността?" - разсъждаваше тя. Знаеше, че всичко това е една празна игра на думи - пошли фойерверки, планини от вкаменели брътвежи. И почувствала се ужасно угнетена от отчайващия песимизъм на своите мисли, тя почти осезаемо долови, нейде в тихите подводия на сърцето си някакъв тих подтик, който я теглеше устремено към пропастта. Тя ставаше все по-широка и все по-страхотна като раззинала се кръвожадна паст на див звяр и в нейното, изпълнено с полюсни противоречия съзнание, растеше все по-невъзможното и желание, което не бе в състояние да превъзмогне и с гигантски скок да премине над пропастта. Може би цял живот се бе стремяла с жертвена обреченост към недрата и, но странно защо тя винаги губеше своите очертания в душата и. И вместо да настъпи безредие в мислите и, преизпълнени с интензивни преживявания, неусетно изплува иззад кръгозора на сърцето и странно и дълбоко спокойствие, затова, че е до него. И повлечена от любовния унес тя почти забрави да прикрие проявената си слабост с маската на досадната предпазливост и евтината насмешка. Отново бе нарушен в нея самоконтролът, безсилен да се справи с тъмния неспокоен рев на първичния инстинкт, на кръвта, която блъскаше в слепоочията. Тя мълчеше. В един миг и се струваше, че въздухът в стаята е крайно недостатъчен, за да диша свободно. Мъжът отсреща продължаваше да я гледа с хладно себелюбие, ликувайки с дива страст, че и е причинил страдание. Съвсем неусетно запита:
- Къде смяташ да прекараш зимата? В Пампорово, Боровец или Витоша?
Момичето бавно излезе от унеса, погледна с вял и разсеян поглед, на който мъжът устоя с великодушно прозрение, и отвърна без всякакво желание:
- Спокойствието на Витоша ми действа подтискащо. Тишината има особен вкус - натрапчива и непоносима.
- Аз пък си мислех, че обичаш да се усамотяваш необезпокоявана от никого - отвърна мъжът и леко присви очите си.
Момичето не отговори. То като че ли знаеше, че мъжът отсреща не разбира, че човек може да върши най-обичайни неща и въпреки това да страда. Че в душата и стои като взрив енергията на неудовлетворението, на една мечта по съвършенството, зарядът на един миражен свят, който тревожи сънищата и я прави болезнено чувствителна към всяка несправедливост, към всеки неискрен жест. Само очите и ту заблестяваха, ту потъмняваха на фона на бледото и лице.
- Защо си така унила и мрачна? Би трябвало да си щастлива - каза с укор той.
"Щастие - помисли си момичето. Той нарича това щастие, това да те тласкат хиляди тъмни крила в бездънната пукнатина на задъханото желание. Тя въздъхна и си спомни за ехото в гората - как бавно и полека отзвучава то. Накрая се чува като молещ зов. След това като стон, като хленч. Сетне като въздишка умира върху някой дъб. Така тя усещаше този далечен зов. Сетне дъхът на тихата въздишка стана вятър зъл.
Със съмнителна откровеност мъжът отново продължи:
- Струва ли си да се подтискаш? Понякога осезаемо усещам духовната си близост с теб. И аз нямах самочувствие. Живеех по инерция. Но животът ме научи да се боря. Да давам отпор на подлостта и коварството с равнодушие, недоверие и неприязън. Аз ценя всичко в теб и смятам, че нямаш недостатъци. Или поне още не съм ги забелязал.
- Но...- прекъсна го внезапно момичето, чувствайки, че проиграва, - имам усещането, че между нас двамата се е промъкнал някакъв звяр, който не ни дава възможност да бъдем достатъчно искрени и естествени един към друг.
- Не си права - възрази мъжът, - аз съм напълно откровен с теб. Държа се спокойно и съм такъв, какъвто съм.
Момичето с изумление почувства как кръвта отново започва да кипи в жилите и и старите рани да се разтварят и болезнено да кървят. Черна бура се зараждаше в глъбините на душата и и стихийно помиташе по пътя си всички укрепления и барикади на вътрешната самодисциплина. Изведнъж и се стори, че невъзможното придобива реален облик. Та човек трябва да умее да вярва в чудесата на любовта. Глупости, но човек трябва да живее понякога в тези недомислици, а не с делничното безразличие и апатия. Иначе какво би останало от човешките чувства? Само една изпепелена уморена старица.
- Трябва да си тръгвам. Друг път ще поговорим - каза бързо, почти на себе си той и отегчително въздъхна като излезе така внезапно, както бе се появил.
Наоколо продължаваше пиянската вакханлия на шумната компания, но тя вече не ги чуваше. Сълзи на слабост и на ярост я задушаваха. Тя не им пречеше и те браздяха на воля поруменялото и от възбуда лице. Лесно е да поклатиш глава и да кажеш, че си разумен тогава, когато най-малко можеш да повлияеш на себе си.
Момичето устремено се втурна към изхода.
От кого бягаш? От себе си ли? Или от мъжа, който вече си отиде?
В ушите и като някаква ужасяваща истина още звучаха пресолените му думи. То знаеше, че няма да я потърси нито утре, нито след седмица, че ще се прави на невинен, на филантроп, който с щедрост е подарил няколко мига на едно самотно момиче, за да освежи ежедневието си. То бе сигурно, че той изнемогва в любовен транс с някоя от многобройните си обожателки и сигурно не скучаеше. Вървеше и плачеше неизмеримо безчувствена. Само някакъв неистов порив задавено викаше: "Не..." в последна отчаяна съпротива.
Единствено едва мъждукащите звезди продължаваха да гледат безучастно със студените си стъклени очи. И в бледата и мъртва светлина на луната , като че ли плачеше без глас, а в нейното сияние се вливаше последното дихание на безвъзвратно умиращата надежда.
КРАЙ
трета част
- Все някой трябваше да се сети за другия - продължи с игрива лукавост невъзмутимият тембър на гласа му. - Няколко пъти звънях у вас, но те нямаше - каза той, за да изкупи вината си.
После се облегна с въздишка на стола и започна да я гледа внимателно, като се стараеше усърдно да контролира реакциите и изражението на лицето си.
Момичето усети дълбинния хлад, идващ от прикритото равнодушие, което се таеше в думите му и отново се впусна в размисли, но после, осъзнала скрития им смисъл, мълчаливо поклати глава в учудване. "Защо човек понякога търси всевъзможни паравани, зад които да се скрие от простите закони на човечността?" - разсъждаваше тя. Знаеше, че всичко това е една празна игра на думи - пошли фойерверки, планини от вкаменели брътвежи. И почувствала се ужасно угнетена от отчайващия песимизъм на своите мисли, тя почти осезаемо долови, нейде в тихите подводия на сърцето си някакъв тих подтик, който я теглеше устремено към пропастта. Тя ставаше все по-широка и все по-страхотна като раззинала се кръвожадна паст на див звяр и в нейното, изпълнено с полюсни противоречия съзнание, растеше все по-невъзможното и желание, което не бе в състояние да превъзмогне и с гигантски скок да премине над пропастта. Може би цял живот се бе стремяла с жертвена обреченост към недрата и, но странно защо тя винаги губеше своите очертания в душата и. И вместо да настъпи безредие в мислите и, преизпълнени с интензивни преживявания, неусетно изплува иззад кръгозора на сърцето и странно и дълбоко спокойствие, затова, че е до него. И повлечена от любовния унес тя почти забрави да прикрие проявената си слабост с маската на досадната предпазливост и евтината насмешка. Отново бе нарушен в нея самоконтролът, безсилен да се справи с тъмния неспокоен рев на първичния инстинкт, на кръвта, която блъскаше в слепоочията. Тя мълчеше. В един миг и се струваше, че въздухът в стаята е крайно недостатъчен, за да диша свободно. Мъжът отсреща продължаваше да я гледа с хладно себелюбие, ликувайки с дива страст, че и е причинил страдание. Съвсем неусетно запита:
- Къде смяташ да прекараш зимата? В Пампорово, Боровец или Витоша?
Момичето бавно излезе от унеса, погледна с вял и разсеян поглед, на който мъжът устоя с великодушно прозрение, и отвърна без всякакво желание:
- Спокойствието на Витоша ми действа подтискащо. Тишината има особен вкус - натрапчива и непоносима.
- Аз пък си мислех, че обичаш да се усамотяваш необезпокоявана от никого - отвърна мъжът и леко присви очите си.
Момичето не отговори. То като че ли знаеше, че мъжът отсреща не разбира, че човек може да върши най-обичайни неща и въпреки това да страда. Че в душата и стои като взрив енергията на неудовлетворението, на една мечта по съвършенството, зарядът на един миражен свят, който тревожи сънищата и я прави болезнено чувствителна към всяка несправедливост, към всеки неискрен жест. Само очите и ту заблестяваха, ту потъмняваха на фона на бледото и лице.
- Защо си така унила и мрачна? Би трябвало да си щастлива - каза с укор той.
"Щастие - помисли си момичето. Той нарича това щастие, това да те тласкат хиляди тъмни крила в бездънната пукнатина на задъханото желание. Тя въздъхна и си спомни за ехото в гората - как бавно и полека отзвучава то. Накрая се чува като молещ зов. След това като стон, като хленч. Сетне като въздишка умира върху някой дъб. Така тя усещаше този далечен зов. Сетне дъхът на тихата въздишка стана вятър зъл.
Със съмнителна откровеност мъжът отново продължи:
- Струва ли си да се подтискаш? Понякога осезаемо усещам духовната си близост с теб. И аз нямах самочувствие. Живеех по инерция. Но животът ме научи да се боря. Да давам отпор на подлостта и коварството с равнодушие, недоверие и неприязън. Аз ценя всичко в теб и смятам, че нямаш недостатъци. Или поне още не съм ги забелязал.
- Но...- прекъсна го внезапно момичето, чувствайки, че проиграва, - имам усещането, че между нас двамата се е промъкнал някакъв звяр, който не ни дава възможност да бъдем достатъчно искрени и естествени един към друг.
- Не си права - възрази мъжът, - аз съм напълно откровен с теб. Държа се спокойно и съм такъв, какъвто съм.
Момичето с изумление почувства как кръвта отново започва да кипи в жилите и и старите рани да се разтварят и болезнено да кървят. Черна бура се зараждаше в глъбините на душата и и стихийно помиташе по пътя си всички укрепления и барикади на вътрешната самодисциплина. Изведнъж и се стори, че невъзможното придобива реален облик. Та човек трябва да умее да вярва в чудесата на любовта. Глупости, но човек трябва да живее понякога в тези недомислици, а не с делничното безразличие и апатия. Иначе какво би останало от човешките чувства? Само една изпепелена уморена старица.
- Трябва да си тръгвам. Друг път ще поговорим - каза бързо, почти на себе си той и отегчително въздъхна като излезе така внезапно, както бе се появил.
Наоколо продължаваше пиянската вакханлия на шумната компания, но тя вече не ги чуваше. Сълзи на слабост и на ярост я задушаваха. Тя не им пречеше и те браздяха на воля поруменялото и от възбуда лице. Лесно е да поклатиш глава и да кажеш, че си разумен тогава, когато най-малко можеш да повлияеш на себе си.
Момичето устремено се втурна към изхода.
От кого бягаш? От себе си ли? Или от мъжа, който вече си отиде?
В ушите и като някаква ужасяваща истина още звучаха пресолените му думи. То знаеше, че няма да я потърси нито утре, нито след седмица, че ще се прави на невинен, на филантроп, който с щедрост е подарил няколко мига на едно самотно момиче, за да освежи ежедневието си. То бе сигурно, че той изнемогва в любовен транс с някоя от многобройните си обожателки и сигурно не скучаеше. Вървеше и плачеше неизмеримо безчувствена. Само някакъв неистов порив задавено викаше: "Не..." в последна отчаяна съпротива.
Единствено едва мъждукащите звезди продължаваха да гледат безучастно със студените си стъклени очи. И в бледата и мъртва светлина на луната , като че ли плачеше без глас, а в нейното сияние се вливаше последното дихание на безвъзвратно умиращата надежда.
КРАЙ
© Дияна Иванова Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
