Днес просто ще седна и ще размишлявам... за няколко неща които някак си ме накараха да се замисля какво правя, какъв човек съм, защо не съм по-добър и защо някак си съм малко по-встрани от стереотипа, наречен нормален съвременен човек.

Първото, което ме  накара да се замисля, бе едно скайп настроение на едно момиче, на което страшно много държа, но с което вече почти не си пиша или говоря, за което точен отговор естествено не мога да дам, а и не се наемам да дам. Та относно настроението, което бе написала „Как може да ти липсва нещо, което не си имал„ реших да не ù пиша тогава, просто защото не исках да стигнем до спор, защото в повечето случаи сме на различни мнения по дадени теми и често от това кой прав, кой крив, се караме. Естествено, че може да ти липсва, дори да е предмет, даден човек или мечета. Може би точно това е нещото, което ти трябва, за да се чувстваш пълен, пълноценен или най-малкото ще те стимулира в добрия случай, ако не ще те кара да си нещастен, тъжен. В живота е така - едни получават точно това, което искат с лекота, други с доста усилия, а някои никога не го достигат, но това е животът и ние сме в него, както обича да се изказва един приятел „Животът продължава”, да, така е, с нас или без нас той продължава, дали ще постигнеш всичко, което си планувал в малкото си дневниче или не, животът ще отмине и ти дори няма да разбереш преди да е станало прекалено късно. Според мен трябва в един момент да се запитаме това, което искаме, реално ли е, постижимо ли е, или ще си остане мечта... не ме разбирайте погрешно, мечтите са хубаво нещо, пък и какво ще остане на един човек, ако отнемем мечтите му, но понякога трябва да гледаме в реалността и да приемем за даденост това, което имаме, а не да мечтаем за недостижимото, да оценим това, което имаме и това, което сме постигнали, а не това, което е трябвало или трябва да се направи някак си. Защото ако не го направим, рано или късно ще почнем да се самосъжаляваме, да се мразим и да губим вяра в себе си... някой ще каже, че това не е така, може би е прав... той не е такъв типаж. Хора различни, мисленето - също, макар и да си прилича в повечето случаи, но всеки е строго индивидуален, неповторим. Та идва и следният въпрос  - ами ако си го имал, но просто не си го забелязал, че е било около теб и ти си го изпуснал? Ако през цялото това време е трябвало само да кажеш или да направиш незначителен жест, а ти не си го направил, значи ли, че не си го имал? Значи ли, че не трябва да опиташ отново да го намериш или пък да тъжиш?

Другото, над което искам да поразмишлявам върху няколко сентенции за  приятелството... „Когато приятелите престанат да бъдат честни един към друг, целият свят загубва част от красотата си” и „Единственото нещо, в което цял свят вярва и е обединен, е приятелството”

Точно така е, в тези две сентенции мисля, че е събрано толкова много истинност, че другото е просто излишно, когато намериш приятели, с които да прекарваш времето си да се забавляваш, а споделяш и радостните, и тъжните моменти, светът около теб е прекрасен, красив, дори и прекрасен. В днешно време обаче истинските приятели са прекалено малко на брой, мисля дори, че винаги е било така и идва един момент, в който започват да се цепят, отделят заради нови запознанства и да се водят от мнението на новите си приятели, което показва едно... те не са ти истински приятели, а приятели по взаимен интерес, да, става кофти наистина, някой, който си го смятал за приятел, да почне да те отбягва, да спре да те търси, а когато те види, да усещаш дори лицемерничеството  заради промененото мнение спрямо теб, но както по-горе казах, това е животът, но това е и избора на хората, понякога те забравят хората, които ги обичат и подкрепят и ги заменят заради интереси, а понякога просто заради неразбирателство за нещо дребно или заради премълчаване, малко са и истинските приятели, които биха те подкрепили, дори когато грешиш.

И другото, което скоро ми казаха лично на мен с цел да ме обидят „какво ми играеш компютърни игри, да не си бебе" и коментарите после на шупнене „къф  е олигофрен, виси пред компа, ми играе някви игри”

Тук ще си позволя се впусна в малко по-подробно разяснение... за компютърните игри няма възрастова граница (изключваме игрите, които имат възрастова забрана де :D ). Първо трябва да се вгледаме в самия процес на правене... изисква много пари, идеи, хора, време и реализация, също и много безсънни нощи, за да се направи качествен продукт, хората, които правят игрите, не са някакви бебета, те са художници, дизайнери, програмисти и т.н, имат семейства и личен живот, както някои казват какъв личен живот може да имат такива хора... за да направиш нещо, което ще го играят милиони хора и да донесе колосални приходи, значи имаш нещо специално в теб, нещо, което те прави различен и това дразни хората, които не разбират това. Тук идва и моментът на потребителите, които се делят на две - просто за релакса и геймърите. Релаксарите, както аз им казвам, са хора, които отвреме на време не са пристрастени към игрите, те могат и без тях и често злобеят спрямо по-добрите от тях - геймърите. А геймърите - това са хора, може да се каже и като мен, макар да прекарвам вече по около 4 часа за игра на ден спрямо минали години по 16 часа. От своя страна геймърите се делят на 2 части - професионалисти и аматьори. Професионалистите ги дават по телевизията и изкарват пари от това, а аматьорите просто се доказват и се мъчат да станат професионалисти.  Много хора сега ще си помислят - тоя е пристрастен и ще го отрече, не, така е, аз наистина съм „наркоман”,  в Япония вече е регистрирано като наркомания, но да, започнах от малък да играя с цел да избягам от реалността, да ида и да бъда добрият герой, който спасява света, сега играя игри, които малко хора биха разбрали, но пък много харесват филми, които от своя страна са пълни с насили и хорър елементи... странно, нали - и в игрите ги има и ти си главният герой и от теб зависи какво ще стане. Сега съм на 20 и някой като чуе, тоя ми играе игри и мнението се променя... не ми пука, даже ми е забавно като чуя такива хора...  ако си мислят, че само глупаците и олигофрените, както се изразяват,  могат само да  играят игри, жестоко грешат. В повечето игри се налага да използваш сивото вещество най-вече в стратегиите и куестовите игри. В стратегията трябва за кратко време да отгатнеш и да приложиш противодействие, едва ли някой глупак ще успее да го стори.

Ако трябва да се друсам, да карам пиян в 2 часа посред нощ и да слушам  чалга до дупка,  за да се впиша в групата - не, мерси, предпочитам да нямам „личен живот”, да си играя, да стана професионалист, да си бачкам на двете работи, които в момента работя, да излезна с малкото ми приятели, които останаха и да бъда с човека, който обичам. Мисля, че така ще прекарам живота си доста по-стойностно и ще бъда един по-добър човек. Да, естествено, ще се старая да се развивам във всички насоки да се науча да правя все повече и повече щастливи хората около мен!