Размисли и страсти

Мама му стара, това, интернета, ша излезе голяма работа.

Вчера ма абстрахира едно 20 годишно маце. Едно такова сладинко, веселяче и като гука, гука по скипе… пу да не му е уроки… Като се замислих в късния следобед, това 20 годишните били опасна работа. Не случайно вечер в кръчмата Теньо, като го избий на философия след третата ракия, започва умно да мисли на глас:

- По лесно се разваля 20 годишна връзка, отколкото връзка с 20 годишна…

Може и прав да е, хайванина му с хайванин, защото това малечкото, като си провлачи ония ти ми хубави крачета в един от тея сайтовити за опознаване и като ме напъплиха ени мисли за моми (нема а са пуашите, аз така викам на сите женоря, без значение булки ли са или девици), компютъра ми взе да дава фира. Викам си - че съм див, див съм, ама откъде се взеха толкова много изведнъж и те ли подивяха…

Една като скокна:

– Аз – вика - тебе те познавам! Казвай си веднага или…

Запрати ме в размисъл и не ù мигна окото. Ако кажа:

 – Не е вярно – няма да ми повярва.

Ако ù кажа:

- Познаваш ме – ще пита - от къде?

А сега де… Едно време, беше още Татовото, изпаднах в подобна дилема. Арестуваха ме на гара Подуене. Чаках влака за Тутракан. Пишехме си неколко години с едно гадже (те сега младите не знаят, ама тогава ногу се котираше – напиши на непознато другарче), ама с онея мейли, дето ги товареха в чувале и пътуваха по неколко дни еднопосочно. Както и да е, най-после решихме да се видим на рождения ù ден, които беше същата вечер, чакам си аз трена с букет в ръка, а в дървения куфар (дето ми го сковаха за казармата) щастливо очакваха пътуването кутия шоколадови бонбони „Победа” до бутилка коняк „Екстра”  и изведнъж в чакалнята нахълтаха милиционере:

- Всички паспорти и билети за проверка!

Извадих си паспорта, партийния билет, ловно-рибарския билет, а бе - де що имаше билети в мен, се ги наизвадих и ги подавам, ама ловно-рибарския най-отгоре:

- Ти с кого се подиграваш, бе? – развика се единият и в този момент изобщо не беше мил, а направо ционер.

- Нали билети искате? – учудено със съвсем мек тон опитах да поддържам дискусията – Тук са всичките…

Докато обясня и белезниците щракнаха. Вкараха ме в една душегубка (така викаха на патрулките, пригодени за арестанти) и - хоп в районното. А там проблем:

- От София ли си?

- От София…

- А защо тук пише, че си от Карлуково?

- Там съм роден.

- Печатът на софийската регистрация ти е размазан. Защо?

- Не съм го слагал аз?

- Пешо, – обръща се разпитващия към някакъв бабаит – я се обади в

Карлуково нямат ли някой избягал?

Затвориха ме в една стая и ми образуваха размисъл, дълъг размисъл. На другия ден ме пускат, проверката минала в моя полза. Все още не се отърсил от размисъл, чувам:

- И друг път да не правиш така!

- Как? – питам съвсем културно и мекият ми глас погали няколко от нахалните мухи, кацнали на бюрото.

- Ти си знаеш! Няма да ти обяснявам.

- Добре – измънквам с последни сили, вземам си документите и излизам на улицата, където по сценарий отново трябва да изпадна в размисъл, защото рожденият ден беше минал, а неколкогодишната платоническа любов изписа с едри букви модния финален надпис от филмите с Жан Маре – FIN.

Извинете, гледали ли сте скоро филми с Жан Маре?