Поглеждам през прозореца. Като че ли съм наказан цял живот да си спомням за всички щастливи мигове от жалкия си живот. Затворен в собственото си съзнание, проумявам всъщност всички онези малки нещица, които са ме правили щастлив човек. А горчивата истина, която никога няма да мога да преглътна и за която цял живот ще съжалявам е, че не успях да ги оценя. Защо навремето не се спрях да погледам дръвчето, което растеше като новородено бебе пред очите ми, защо не постоях да се насладя на изгрева, който като че ли се цупеше заради тази моя постъпка и отронваше по няколко капчици дъжд? Винаги бързах. За къде? Бързах да хвана влака към Щастието. Но сега разбирам, че съм го изпуснал... 
   Сега, когато съм заможен бизнесмен, разбирам колко много неща са минали през мен.... Да, през мен - идваха и си отиваха като алкохолът, който поглъщам всеки ден с целта да възвърна усмивката на изтощеното ми от умора лице. Не успях да задържа нищо. Вярно - колко мадами минаха през ръцете ми, колко коли и къщи. Но нищо не остана в сърцето и душата. Опустошени са напълно. Празни като бутилката уиски, стояща на масата пред мен. Спомени... Нямам такива от тридесет години. Чувства... усещанията са еднотипни... Навремето баща ми казваше, че сме създадени, за да оставим нещо след себе си и да бъдем щастливи. Щастлив ли съм? Фалшивата усмивка крие нерадостите ми за пред клиентите, но когато остана сам, тя потъва в забрава. Може би някога бях щастлив. Ще ме попитате: „ Защо не остана такъв? ”. Защото се стремях към повече. Амбиции, цели, мечти... наречете го както искате. Алчността се проявява под много наименования. Дали съм помогнал на някого? Единствено на себе си. Забравих родители, приятели, минало... Единствени приятели ми бяха парите и алкохолът. Парите ми даваха власт, а алкохолът- забрава. Срамувах се от баща си- все пак той беше обикновен работник. Майка ми беше чистачка- не можех да се появя пред колегите с тях под ръка. Ненавиждах баща си, защото ми отказа, когато го попитах дали иска да работи с мен. Каза, че бил щастлив и без да има огромни печалби. Ха - щастлив! Как може човек да е щастлив, когато няма пари?! Поне така разсъждавах допреди 15 години... След това започнах да му завиждам. Имаше всичко, от което се нуждае. А аз - аз нямах нищо. И все още нямам нищо, освен кучето ми Роби. Чистокръвен дог - трябваха ми доста връзки, за да се уредя с него. Но и той скоро ще ме напусне. Както правят всички. И пак ще остана сам. Вече нямам роднини - повечето починаха, нямам и приятели - нормално, не съм се чувал с тях от тридесет години. По последна информация всички си имат семейства. Наскоро видях Чарли - караше някакъв ръждясал микробус, беше по шорти и скъсана тениска, но нямаше нещастие в очите му. С него бяха и жена му, и двете му дъщери. Същински съкровища! Цялото си богатство бих дал да съм на негово място. Отидох, за да го поздравя. Предложих му работа при мен, но той отказа. Каза, че бил щастлив с това, което има. Попитах го: „Но какво имаш? Нямаш власт, нито пари - като те гледам с този микробус, сигурно и наема не можеш да си платиш.” Той се усмихна и отговори: „Имам семейство, истински приятели и истински живот. Всеки ден сядам на терасата, вдъхвам миризмата на тревата, за да усетя диханието на земята и се наслаждавам на галещото ме с лъчите си слънце. Водя спокоен и щастлив живот и оставих нещо след себе си. Повече от това не ми трябва.” Замислям се върху думите му и се питам дали това е всъщност щастието, към което се стремим? Ако да, защо тогава всички вървим към неговата противоположност? Да, лакомията е една човешка черта, която трудно се пренебрегва. Жалко, че чак сега осъзнавам какво съм спечелил и какво съм загубил. Ако го знаех отпреди, щях да стана работник. 
   Слизам по стълбите и се запътвам към терасата. Отварям вратата и сядам на стола. Вдишвам дълбоко и поглеждам към галещото ме с лъчите си слънце...