Поглеждам през прозореца. Като че ли съм наказан цял живот да си спомням за всички щастливи мигове от жалкия си живот. Затворен в собственото си съзнание, проумявам всъщност всички онези малки нещица, които са ме правили щастлив човек. А горчивата истина, която никога няма да мога да преглътна и за която цял живот ще съжалявам е, че не успях да ги оценя. Защо навремето не се спрях да погледам дръвчето, което растеше като новородено бебе пред очите ми, защо не постоях да се насладя на изгрева, който като че ли се цупеше заради тази моя постъпка и отронваше по няколко капчици дъжд? Винаги бързах. За къде? Бързах да хвана влака към Щастието. Но сега разбирам, че съм го изпуснал...
Сега, когато съм заможен бизнесмен, разбирам колко много неща са минали през мен.... Да, през мен - идваха и си отиваха като алкохолът, който поглъщам всеки ден с целта да възвърна усмивката на изтощеното ми от умора лице. Не успях да задържа нищо. Вярно - колко мадами минаха през ръцете ми, колко коли и къщи. Н ...