Искам да пиша. Искам да пиша сега. Не знам защо искам да пиша. Просто искам. Ей така. Искам да пиша за нещото, което не мога да забравя. За нещото, което не мога да изживея и да разбера напълно. Защото моето време е такова, че да не се случва нищо голямо.
Да. Казвам го днес. В следизборния ден. Нищо няма да се промени. Колкото и да ми се иска.
Но аз, всъщност, не искам да пиша за това. Не само, че не разбирам, но и не искам да разбирам от политика. Искам да пиша за обединението в един празник на свободния дух, на волните млади умове, неограничени от правила и норми. Искам да пиша за юлското утро.
Искам да пиша за общият подем, изпълнил милиони същества в един- едничък слънчев лъч. Искам да пиша за онова юлско утро, възвеличено от певеца и превърнато от твореца в традиция. Защото те така се създават.
Да. Искам да пиша. Искам да пиша и за това как пях Wind of Change с още... 20 000 души. Искам да пиша за това, как нещо толкова простичко и обикновено като една песен ме накара да се почувствам в небесата. Искам да пиша за това, как за музиката годините спират да текат и времето няма значение.
Искам да пиша за изкуството и за това, което ни прави хора, а не просто разумни животни. Искам да пиша, а не знам какво да кажа. Искам да изкрещя към Каварненския стадион „Благодаря ти!!!!”, а съм вече на стотици километри от него. И цялата ми благодарност се отля в онази единствена целувка, в която съединих устни и душа с онази далечна земя, в която за пореден път изпитах онзи устрем, за който говорех по-горе.
Искам да пиша. Но сякаш няма какво да кажа. Нали аз съм една, ти си друг, а пък той - съвсем различен. И защо аз да вменявам впечатления и емоции, когато аз съм просто едно момиче? Още дете. Още непознало истинност и лъжовност.
Искам да пиша и за още хиляди неща. За всичките гадини в главата ми, които не ме оставят да спя нощем. И за всички чернилки в белотата на декемврийския сняг.
Искам да пиша за смога над София, който ни трови ден след ден.
Искам да пиша за връзката с природата.
Искам да пиша за сексуалната революция и за люляците покрай пътя.
Искам да пиша за любовта и безбожието.
Искам да пиша за фанатизма.
Искам и още безброй много неща. Но днес времето е стотинки, от които зависи нечие оцеляване, нечий хляб. Нечия човечност.
Ето.
Написах. Вече мога да спя спокойна. В… някое следващо юлско утро пак ще гледам към слънцето и ще съжалявам, че сме такива жалки хората. Че не сме като слънцето. Че ни е страх да сме себе си.
Да. Ще спя спокойна. Но... първо цигара и тежък сивкав дим над почти вдигналата се нощ над София. Над моята мръсна, гадна и противна София. В която разбрах коя съм…
Хубаво е да кажа в следизборния ден, че силно се надявам най-после да я изчистят. Никак не ми се ще да изпомрем я от някоя нова чума, я от някоя друга идиотщина, поради нечия немарливост и демагогия. Мда. Мда. Всички дават големи обещания… да видим какви ще ги свършат пък тия умници. И най-накрая да вземат да вдигнат на крака тази наша прекрасна “европейска” България, вместо само да се опитват да я натъпчат все по-надълбоко в ямата.
Но това е само моят скептицизъм. Да не си разпростирам така мислите, че на някой ще му докривее…
В свободна страна живеем, все пак… нали?!…
06.07.2009г., София
© Метафора Todos los derechos reservados