Отречи се, отречи се, ОТРЕЧИ СЕ!… – крещеше ужасяващ и непознат глас.
Ана скочи в леглото и дори след като се събуди, думите изпълваха съзнанието й. Откакто се помнеше сънуваше един и същи сън, сън който прекъсваше на едно и също място и оставаше в нея чувството за нещо недоизказано… нещо забравено. Това я различаваше от останалите хора, които се мъчеха да си спомнят какво са сънували, а тя… тя искаше да забрави. Понякога и през деня в главата й изплуваха отделни фрагменти от нещо така познато и в същото време така неуловимо. Тя отново затвори очи и се опита да се отпусне.
Отречи се, отречи се, ОТРЕЧИ СЕ!…
Тя отново скочи, разтреперана от ужас и, й се стори, че някой го прошепна в ухото й, дори можеше да усети раздвижването на въздуха по врата си. Тръпки полазиха по гръбнака й, и тя инстинктивно стисна в юмрук разпятието, което беше на шията й. Разпятие, което беше с нея, откакто се помнеше и, което й даваше един почти познат уют. Спомените й започваха от сиропиталището. Никога не праз ...