Отречи се, отречи се, ОТРЕЧИ СЕ!… – крещеше ужасяващ и непознат глас.

Ана скочи в леглото и дори след като се събуди, думите изпълваха съзнанието й. Откакто се помнеше сънуваше един и същи сън, сън който прекъсваше на едно и също място и оставаше в нея чувството за нещо недоизказано… нещо забравено. Това я различаваше от останалите хора, които се мъчеха да си спомнят какво са сънували, а тя… тя искаше да забрави. Понякога и през деня в главата й изплуваха отделни фрагменти от нещо така познато и в същото време така неуловимо. Тя отново затвори очи и се опита да се отпусне.

Отречи се, отречи се, ОТРЕЧИ СЕ!…

Тя отново скочи, разтреперана от ужас и, й се стори, че някой го прошепна в ухото й, дори можеше да усети раздвижването на въздуха по врата си. Тръпки полазиха по гръбнака й, и тя инстинктивно стисна в юмрук разпятието, което беше на шията й. Разпятие, което беше с нея, откакто се помнеше и, което й даваше един почти познат уют. Спомените й започваха от сиропиталището. Никога не празнуваше рожден ден, защото не помнеше нищо от времето преди да я намерят, но тя и не искаше. Бяха й разказали, че са я открили свита на топка в ствола на едно дърво боса и премръзнала. Полумъртва. Започнала да говори повече от година след това, като в началото издавала звуци, следвани от срички. Минало много време, преди да започне да разговаря нормално. Изглеждаше 3-4 годишна, но никой не знаеше на колко е всъщност. Нищо не си спомняше, никой не я познаваше. През годините се опитваше да не мисли за странните сънища и усещания, които имаше – почти 20 години минаха, а те не я напускаха. Изпитваше почти непрекъсната тревожност и нещо зловещо се мъчеше да разкъса завесата в съзнанието й. Вече толкова години почти всяка нощ й се присънваше едно и също нещо – отново и отново. Сънуваше, че бяга от нещо, а около нея има мрак и прокрадващи се в мрака сенки. Сънуваше луната – ярка и зловеща, която преобразяваше сенките на дърветата в адски създания, които караха сърцето й да препуска почти невъзможно бързо за човек. Бягаше от нещо… ужасно, познато, но не можеше да си спомни какво е. Сънят от тази нощ беше различен и това едновременно я плашеше и привличаше. Не знаеше защо. Стената се пропукваше. Виждаше се мъничка и незначителна пред голям огън, а до него няколко жени се бяха събрали в кръг около нещо, което тя не можеше да види. Те повтаряха едни и същи думи монотонно, като дяволска молитва.  

Отречи се, отречи се, ОТРЕЧИ СЕ!…

Усещаше с всяка клетка на тялото си, че се случва нещо ужасяващо и непоправимо, но беше застинала от страх и дори не можеше да помръдне. От кръга се отдели една жена и когато огънят освети лицето й, Ана изпищя ужасена от видяното. Очите на жената бяха почти изцяло бели, а зъбите й бяха оголени зловещо. Тя тръгна към обезумялото от страх дете и ръката се насочи към мястото, на което биеше сърцето му, но се допря до разпятието, което висеше на врата на Ана. Пронизителният писък, който издаде вещицата, още отекваше в съзнанието й. Тя гледаше, как пръстите на съществото започнаха да светят, а после и да горят. Огънят обхвана ръката, след това и тялото й, и накрая от нея остана купчина перлено-сива пепел.

Изведнъж стана много тихо и тя осъзна, че дяволския напев беше спрял. Без да поглежда назад побягна и се стопи в нощта...

В този момент сънят й се промени– беше огряна от слънце, а около нея цареше спокойствие. Усещаше топлина в гърдите си – явно това чувство се наричаше щастие. За жалост в реалния й живот това чувство все още беше непознато за нея. Имаше някого с нея, държеше я за ръка. После в съня се появи красива млада жена, която се смееше, а смехът й се лееше като песен. Ана чувстваше сигурност и любов. Изневиделица, като черен облак, надвисна страхът. Лицето на жената се изкриви от ужас. Ана я видя надвесена над нея, а устните й шептяха настойчиво:

Запомни!..Трябва да запомниш!

Ана впери поглед в тавана, и мислите бясно се блъскаха в главата й. Чувството, че крачка я дели от нещо, което е с огромно значение за нея, не я напускаше.

Трябваше да разбере.

Беше чакала достатъчно. Отметна завивката и скочи от леглото. Хвърли малко дрехи в една раница и час по-късно вече седеше във влака, и се опитваше да вкара в някакъв ред мислите си. Беше решила да отиде в сиропиталището, в което беше настанена, веднага след като я бяха открили в гората. Място, от което пазеше неприятни спомени – лепкавия страх, който я заливаше нощем, твърдото легло и мръсния прозорец срещу леглото, към който не смееше да погледне, защото усещаше, че нещо се спотайва в мрака и я наблюдава. В тези моменти се свиваше на топка и стискаше разпятието, което беше на врата й с такава сила, че много често разраняваше пръстчетата си, а когато сънят идваше, неминуемо я връщаше в онази нощ и тя се будеше с писъци…

Отречи се, отречи се, ОТРЕЧИ СЕ!…

Стресна се – явно монотонното потракване на влака я беше унесло. Загледа се в размитите картини пред мръсното стъкло и се запита защо беше чакала толкова дълго. През годините упорито се опитваше да не мисли за това, като по този начин се надяваше, че сънищата ще спрат. Но тя знаеше, че това е невъзможно. В това сиропиталище престоят й беше едва месец, а от там насетне я бяха местили в още няколко, но и спомените й от там бяха заключени в тъмното чекмедже. Надяваше се да се пази някаква документация и да успее да намери нишката, от която историята ще се разплете. Това я караше да изпитва леден страх, но някак знаеше, че не трябва да отлага повече. Колкото повече се приближаваше към мястото, напрежението растеше. Инстинктивно докосна разпятието, с което не се разделяше и пред очите й, като в сцена от прожекция на стар филм, премина червенокосата жена от съня . Гледаше я с тревожни, тъжни очи, сякаш я молеше за нещо. После видението се разнесе като мъгла, разкъсана от слънчевите лъчи. От вцепенението я изкара внезапната болка – металният кръст на шията й се беше нагрял и почти изгаряше кожата под него.

Какво се случва с мен?!... Дали полудявам?

Тя се огледа и разбра, че явно другите пътници не са видели нищо, защото не реагираха. Нямаше време да разсъждава над видяното, влакът спря на нейната гара и тя боязливо стъпи на перона. Спомняше си гарата. От тук я бяха отвели в следващия дом за сираци. Поредният. Помнеше облекчението, което изпитваше, докато влака се отдалечаваше. Облекчение, че напуска сиропиталището или, че се отдалечава от тази местност? Все още не знаеше отговора, все още.

Когато мрачната сграда на сиропиталището се издигна гневно пред нея, в главата на Ана мигновено нахлуха нови усещания – червени коси, в които се отразяваше слънцето… топлина и щастие… и отново слънцето бе скрито от тъмния облак, и отново в нея се впиха тревожните очи на жената от съня.

Ана пое въздух и бутна тежката дървена врата. Влезе и се огледа предпазливо, не знаеше защо. Нищо не се беше променило – студеният каменен под, мрачните портрети по стените и тежките плюшени завеси, които спираха светлината.

– Мога ли да ви помогна с нещо? Ана се обърна по посоката на гласа. Пред нея стоеше възрастна жена с напълно бели коси, прибрани в стегнат кок.

– Здравейте! Казвам се Ана Браун. Преди години за известен период съм била настанена тук. Искам информация за този период. Можете ли да ми помогнете?

– Ана Браун… – жената сбръчка вежди и притвори очи. – Звучи ми познато. Нека да намерим досието Ви, но съм сигурна, че имаше някаква… история с това име.

Двете жени слязоха в подземието, където се помещаваше архивът. Помещението беше препълнено с кутии с досиета, съдби, подредени по азбучен ред. Някои купчини стигаха почти до тавана. Колко много човешки съдби бяха затворени в тези кутии… Възрастната жена уверено се запъти към другия край на помещението, където влагата и мухълът бяха превърнали купчините с кутии в черни, дрипави кули.

– Ето досиетата от тази година! – служителката победоносно вдигна над главата си разкривената черна кутия.

Ана усещаше пулса в гърлото си и внезапно изпита желание да се обърне и да побегне – също както в онзи сън. Страхуваше се от тази кутия, от тайните в нея, погребани в тази дупка толкова години. Жената прекрати нейните терзания, като рязко отвори кутията и след няколко секунди досието беше в ръцете й, които трепереха неудържимо. 

Запомни!..Трябва да запомниш!

Пое дълбоко въздух, поне колкото можеше при цялата влага и мухъл, взе кутията и погледът й пробяга по размазаните редове.

АНА СТЮЪРТ БРАУН РОДИТЕЛИ: НЕИЗВЕСТНИ?

Открита в безпомощно състояние в околностите на Грийн Лот.

Приета на 05.10.1995г.

Прехвърлена в „Дом за медико-социални грижи за деца” – Нюкасъл на 11.11.1995г.

Здравословно състояние: Посттравматичното стресово разстройство

Ана въздъхна почти облекчено, но в този момент погледът й беше привлечен от въпросителния знак, който стоеше на втория ред. Тя затвори папката и от нея изпадна нещо. Беше изрезка от вестник:

…На 2-ри октомври в района на Грийн Лот, беше открито тялото на млада жена, която бе идентифицирана като Тамара Браун. Установени са следи от насилствена смърт. Следователите разследват възможността, намереното преди няколко дена в района на Грийн Лот дете да е свързано с убитата жена… си спомни двамата полицаи, които стояха до нейното легло. Те говореха, но тя не ги чуваше. Не искаше да ги чува.

– Ана Браун! Сетих се откъде те помня! – гласът на възрастната жена рязко я изкара от спомена. – Ти беше детето, което бяха намерили в гората, а майка ти… Много съжалявам, мила! Така и не откриха убиеца. Горката жена… явно е била нападната от психопат. Такава ужасна смърт! Имала си невероятен късмет да се измъкнеш жива… – Тази жена… майка ми… какво се е случило? Знаете ли подробности?

– Не знам как да ти го кажа, мила… Намерили са я с изтръгнато сърце. Със сигурност е била жертва на чудовище, психопат…

Ана вече не чуваше… спомни си тревожните, умоляващи очи на жената, която смущаваше съня й. Това беше нейната майка!

Отново усети топлината на разпятието на гърдите си, топлина напомняща милувка. Какво беше забравила? Очевидно беше, че нейната майка се опитваше да й припомни нещо.

– Как мога да стигна до Грийн Лот?

– След час има автобус, а самото градче е на около два часа от тук.

– Благодаря Ви, госпожо!

– Нека Господ ти помага, мило дете!

Час по-късно тя вече пътуваше към своето минало, а падането на нощта я правеше неспокойна. Не знаеше какво ще прави, като пристигне. Не можеше да си събере мислите, а умората, която изпитваше беше по-силна от нея. Вече беше минало полунощ, когато автобусът влезе в градчето. Слезе и с облекчение забеляза на около стотина метра сграда с разкривени неонови реклами, изписващи думата МОТЕЛ. Сгуши се в тънкото си яке, когато есенният вятър я покоси като с бръснач и с бързи крачки се запъти към входа. Съненият рецепционист я погледна сърдито и грубо хвърли ключа на стаята. Тя се оказа истинска дупка с малко легло с твърд матрак и два стола, а на прозореца нямаше дори перде, но на Ана не й трябваше друго, защото умората я смазваше. Хвърли се върху леглото с дрехите, сви се на топка и почти веднага потъна в дълбок сън .

- Ана, събуди се… Ана, Ана. АНА…!

С мъка отвори тежките си, като олово клепачи. Явно отново сънуваше. В стаята беше станало необичайно светло и първоначално тя си помисли, че утрото е настъпило. Погледна към прозореца и видя, че източникът на светлината не е слънцето. От там я наблюдаваше майка й... Ана стана и излезе от сградата. Беше точно преди разсъмване. Видя сиянието, излъчвано от видението и го последва, без да осъзнава какво прави. Когато първите слънчеви лъчи пробиваха мрака, тя беше стигнала пред сградата на църква. Видението беше изчезнало, но тя усещаше, че в църквата щеше да намери отговори. Бутна масивната врата с усилие и влезе. Седна на последната пейка и се вгледа в статуята на разпнатия Христос. Погледът му я галеше и тя почувства лекота и сигурност…

– Госпожице?…Госпожице!… Събудете се!

Отвори очи и не можа да се ориентира, къде се намира. После си спомни – мотела, видението…

– Добре ли сте, госпожице? – над нея се беше надвесил висок и строен мъж с гъсти прошарени коси и с монашески одежди.

– Заспала съм…

– Мога ли да ви помогна с нещо? Няма ли къде да отседнете?

– Настаних се в един мотел снощи. Но, да, можете да ми помогнете. Събирам информация за една жена. Жена, която е живяла в Грийн Лот и е била убита. Тамара Браун...

Ана спря, защото видя, какво въздействие имаха думите й над него. Лицето на свещеника буквално се сгърчи и той отстъпи крачка назад. Той се вгледа в лицето й, и очите му се замъглиха. Той се свлече на пейката и прошепна:

– Знаех, че един ден това ще се случи и въпреки това не знам откъде да започна. Трябваше да се досетя, че си ти… имаш очите на майка си.

– Познавали сте майка ми? Наистина ли? Разкажете ми! Сънувам тази жена почти непрекъснато, дори мислех, че се побърквам, а напоследък, дори когато съм будна, я виждам…

– Казва ли ти нещо?

– Да запомня…трябвало е да запомня нещо. Разкажете ми за майка ми. Всичко е толкова объркано! Знаете ли нещо за убийството?

– Когато се е случило, не съм бил тук. Тогава още не бях свещеник. Но нека да започна от началото. – Възрастният мъж кършеше пръсти от вълнение. Протегна ръка и я погали по бузата. – Приличаш на нея. Толкова години минаха! – Изведнъж тревога нахлу в очите му. – Тук не си в безопасност! Страхувам се да не те открият.

– Кой да ме открие? Нищо не разбирам!

– Да, ти не знаеш. Не знам как да започна... Не знам и как ще приемеш всичко това, защото наистина е шокиращо. Ще чуеш неща, които са меко казано странни и искам да си подготвена за това. Ще разбереш и защо се наложи да постъпя така.

Свещеникът хвана ръцете й в своите и започна:

– Първо искам да ти разкажа една история. История за две души от два свята, които намериха любовта. Любов по-силна от предразсъдъците, от смъртта дори. Жената в тази история беше отдадена на Сатаната, тя беше неговото зло оръжие. Майка й е била вещица, баба й също и тя просто беше продължила традицията да отдаде душата си на мрака. Но въпреки това, в нейното сърце беше останало зрънце светлина. Зрънце, което мъжът успя да съзре и да напои с любовта си. Той й показа пътя към доброто, пътя към любовта и към Бог и тя загърби мрака. Но злите сили не бяха доволни от тази измяна. Тя знаеше, че няма да я оставят, но не я беше страх за нея самата, а за мъничкото момиченце, което се беше родило от любовта, както и за човека, с когото се врече пред Бог.

– Кой е този човек? – Ана вече знаеше отговора, но искаше да го чуе и от него. Сълзите, които сдържаше досега, потекоха.

– Аз, мило дете! През всички тези години не съм спирал да мисля за теб. Молех се на Бог да те пази и да бди над теб. Когато се прибрах от Лондон, бях смазан. Не можех да си простя, че съм ви оставил сами в този ужас. Не смеех да те потърся, защото не знаех дали няма да предизвикам отново нещо страшно. Но нека отново да започна отначало. По това време учех в Лондон и рядко се прибирах тук. Срещнах я случайно, както се разхождах из града. Направи ми впечатление, защото се движеше като сянка. Сянка с прекрасни червени къдрици. Попитах човека, с когото бях, дали я познава а той каза: – Това е вещицата Тамара. В Грийн Лот хората знаеха, че Тамара е отдадена на Сатаната. Никой не говореше с нея и никой не посещаваше малката къщичка, която се намираше в края на гората, почти извън града. Хората я виждаха, само когато й се налагаше да пазарува. Но нещо ме привлече в нея и следващия път, когато я срещнах, я спрях. Тя се държеше като притисната котка, но в студения поглед успях да съзра нещо, което ме накара да се влюбя в нея с цялата си душа. Започнах да чакам петъците, когато тя отиваше на пазар, за да я видя отново. Един ден тя се съгласи да се разходим и от тук насетне започнахме да се виждаме всеки ден. Говорех с нея за Бог. За силата на любовта му. За неговата закрила. В началото, когато заговорех за това, тя запушваше ушите си с ръце и не искаше да чува. Беше израсла с мисълта, че Бог е враг и трябва да е вярна на Лукавия. Постепенно тя започна да се отпуска, да мисли, да разсъждава и сравнява. Един ден ми призна, че е започнала да усеща топло чувство, което я е изплашило. Обясних, че това се нарича любов… Тя реши да загърби тъмнината и да приеме Бог! Нейното кръщение стана в същия ден, в който с нея се врекохме в брачен съюз. Няколко месеца по-късно се появи ти. Всичко беше прекрасно и щастието ни бе пълно. И тогава дойде гарванът. Носеше в човката си кесийка, в която Тамара откри някакви предмети. Видях страха в очите й. Каза ми, че трябва да се махнем от града, и то бързо. На следващия ден заминах за Лондон, за да подсигуря дом, в който да заживеем. Когато се прибрах, тя беше вече мъртва. Погребах я в крипта, извън гробищата, защото хората не искаха тялото й да се полага редом с телата на техните покойници. Не посмях да те потърся, защото имах опасения, че така мога да ти навредя. Да им покажа пътя към теб… отдадох живота си на Бог, защото така се чувствах по-близо до нея, както и до теб и всеки ден отправям молитви към него – да опрости греховете й, да даде мир на душата й, но усещам, че нейният дух не е преминал в отвъдното. Знам, че и сега е тук. Често я усещам около мен…

– И аз винаги съм имала чувството, че има нещо около мен. Усещах присъствие, дори когато бях будна. – Ана по навик докосна разпятието, което висеше на гърдите й.

– Как то се озова при теб? – Възрастният човек го гледаше втренчено.

– Нямам престава. Имам го откакто се помня. Понякога имам чувството, че е живо същество. Дава ми някаква сила и усещането, че не съм сама. Когато бях малка и се страхувах, то беше моята опора. – В отговор на това разпятието започна да излъчва бледа светлина.

– Вече не си сама, дете мое! Аз мисля, че то е ключът към истината. Тамара иска да ни каже нещо. Трябва да разберем какво.

– Искам да видя къде е положена майка ми.

– Мястото е отдалечено. Притеснявам се. В последните няколко дни имам чувството, че някой ме наблюдава. Сигурно знаят, че си тук. – Свещеникът притеснено погледна към прозорците, на които няколко накацали гарвана бяха вперили малките си зли очички в тях.

– Кои „те”?

– Съществата, които убиха Тамара. Слугите на Лукавия… Тя ми беше разказвала, че гарваните са техни вестоносци.

– Това което ми казвате, ми звучи нереално. Не мисля, че някой би посмял да ме нападне. Все пак е светло… Да тръгваме! Нещо ме тегли към това .

Свещеникът примирено отпусна ръце и отправи взор към статуята на разпнатия Христос.

– Пази детето ми, Господи! – прошепна той и двамата излязоха от църквата…

Двамата тръгнаха към гробищата, всеки потънал в своите мисли. Ана мислеше, за това, колко неща беше разбрала само за едно денонощие. Вече не беше сама. Баща й беше с нея. Всичко беше толкова объркано, но чувството, че трябва да изпълни забравената заръка, надделяваше над всичко. Усещаше, че нещо я води към мястото, където беше положена майка й. Свещеникът с безпокойство наблюдаваше черните облаци, които покриха слънцето и с всяка крачка страхът му нарастваше. Лошо предчувствие пулсираше в гърлото му и той се оглеждаше притеснено. Когато морето от надгробни плочи се откри пред тях, небето вече беше почерняло изцяло и в далечината се чуваха първите тътени на гръмотевиците. Ана се обърна с питащи очи към него и той посочи с ръка обвитата в бръшлян малка каменна крипта, която се намираше на двадесетина метра от гробищата. Пътеката към нея беше обрасла с бодливи храсти, които дърпаха дрехите им, все едно искаха да ги спрат. Ана усети топлина и погледна разпятието, което излъчваше все по-силна светлина. В този момент пред тях падна гръм, който озари земята с електрическа светлина. Тя инстинктивно затвори очи, а когато ги отвори разбра, че не са сами. Пред тях стоеше жена, която ги гледаше като вълчица своята плячка. Тя заговори с дрезгав, дразнещ глас: – Я виж тииии… копелето на Тамара решило да я пусне. Наистина ли мислеше, че ние ще допуснем това? Тя получи своето наказание и докато свят светува, душата й ще броди между двата свята. Никога няма да допуснем тя да отиде при своя любим Бог. Щом не пожела да се отрече от него и предаде нашия свят, нека душата й се гърчи! И ти ще я последваш! – Вещицата протегна ръка към нея, но в този момент пред нея падна гъста мъгла, която я покри изцяло. Един глас прошепна в ухото на вцепенената от страх млада жена: – Бързай, Ана! Влез в криптата… Тя се затича, но някаква сила я отблъсна назад и тя падна. Когато отвори очи, пред лицето си видя очи, които носеха всички злини на света. Вещицата протегна ръката към нея и в този момент свещеникът се хвърли на гърба й. С едно движение тя го изхвърли като парцалена кукла и той се строполи на земята. Съществото отново се надвеси над Ана с ръка протегната към гърдите й. Устните на вещицата бяха разтегнати в зловеща усмивка и гласът й излезе стържещ, като триещ се метал. Около тях падаха мълнии и заваля проливен дъжд. – Ще изтръгна сърцето ти, и ще го прибера до това на майка ти. Душата ти ще броди и никога няма да намери покой...никога, никога, НИКОГА-А-А…

Ана затвори очи и изведнъж всичко забравено нахлу в главата й. Тя си спомни! Видя майка си надвесена над нея, как слага разпятието на врата й. – Запомни детето ми – скоро ще се случи нещо лошо с мен. Ще изчезна, но не напълно. Част от мен ще бъде в него… – Пръстите на майка й погалиха металния кръст. – Никога не го сваляй! Направила съм необходимото то да те пази… и запомни – тялото ми ще умре, но душата ми е в разпятието. Изчакай да мине малко време и ела там, където са ме положили. Само това! Запомни, Ана! Запомни. Не сваляй разпятието! В него е силата ми, душата ми и любовта ми!

Младата жена отвори очи и видя вещицата надвесена над нея, и готова да я убие. Хвана разпятието и с всички сили го заби в сърцето на съществото. Писъкът й разцепи тишината, и в един миг дори светкавиците затихнаха, и дъждът спря. От мястото на пробождането започна да пълзи светлина, която завладя цялото гърчещо се тяло, после изведнъж пламна, избухна и стана на пепел, която се посипа като черен, зловещ сняг върху белите надгробни плочи. Ана стана и се спусна към баща си, който лежеше неподвижно, като захвърлена кукла. – Татко! Добре ли си? ТАТКО! От тялото на свещеника се отрони едва доловима въздишка.

Беше жив! Ана скочи и се огледа. Не знаеше дали някоя друга вещица няма да ги нападне в гръб. Трябваше да влезе в криптата. Затича се и с рамо блъсна тежката метална врата, която с трясък се отвори. Вътре имаше каменна маса с почти изгнил ковчег върху нея. Тя бързо свали разпятието, постави на ковчега и в този момент малката крипта бе озарена от ярка светлина, идваща от ковчега, насочена към небето – беше като път към слънцето. Лицето на нейната майка се яви в светлината и в нейните очи вече нямаше тревога, а щастие. Видението се издигна по светлата пътека, обърна се и я погледна за последно и се стопи. Беше освободена…

*** – Мамо, мамо, може ли да ми разкажеш приказка? Моля те, мамо! Ана погали малкото си момиченце и с престорено страшен глас изръмжа:

– За вещици и вампири ли?

– Да-а-а…. – Детето ококори сините си очички и зачака.

– Имало едно време една добра вещица. Казвала се Тамара…