Казват, че момчетата приличали на майките си. Нестор приличаше на хубавата Деспина само по сините очи и пъргавата походка. Растеше бързо, стана висок и едър и отрано пролича дивото му семе. Започна здравата да бие децата още щом проходи. В детската градина редовно стоеше наказан – с вдигнати ръце до стената или на колене върху царевични зърна. Нищо не го смиряваше – изтърпяваше си стоически наказанието и пак налиташе на бой. Деспина хапеше устни и по родителски срещи едва се сдържаше да не заплаче – изчакваше търпеливо да нахвалят другите деца, нейния Нестор го оставяха за накрая. Стоеше там с наведена глава и сълзите ù напираха, петимна беше да чуе нещо хубаво и за своето чедо. Но орисията ù беше да бере срамове и да преглъща сълзи... както преглъщаше булката на любовника ù. Черния редовно я биеше, пиян, а понякога, като се влошеше времето и не можеха с Деспина да се срещнат навън, си изкарваше всичкия бяс на клетата си стопанка. Цялото село я жалеше, но никой не смееше да се намеси – Черния беше наплашил всичко живо с бесния си характер. Тръгнеше ли из село, жените се прилепяха до плетовете, едвам смънкваха едно „Добър ден“ и бързаха да избягат. Мъжете го гледаха както се гледа зло куче – в кръчмата никой не сядаше при него, вардеха се и да не си тръгват заедно, че пиянството му глави цепеше и трошеше кокали. Понякога се случваше Черния да срещне Нестор. Момчето вървеше срещу него, без да стори път, навело бичи врат и с юмруци в джобове. Баща и син се гледаха като зли песове, готови за бой и се разминаваха без да се поздравят. Приличаха си – синът не знаеше какво е „Добър ден“, бащата и да го чуеше, не отвръщаше... да бяха други, кръвта щеше да се обади, да прихлопа я бащино, я синовно сърце – техните не трепваха от нищо.
Нестор изкара осми клас само защото на учителите омръзнаха дивотиите и побоищата му. Писаха му тройки по всичко и го пуснаха да става разбойник – такова бъдеще му предричаха. Деспина и Стойко напразно се мъчеха да го запишат я в гимназия, я в техникум – Нестор се пънеше като инатливо магаре и ръмжеше: „Не ща да уча!“. Ясно им беше, че ако продължи да се мотае, може наистина и разбойник да стане, и го натириха да работи. Момчето изкара два дни като пастир на крави, един ден в свинефермата и две нощи като пазач на стопанския двор. Беше мързелив и устат, лесно кибритясваше и отвсякъде го гонеха. Често го виждаха да се мотае край тракторите и камионите, започна да помага на механиците, подаваше ключове и болтове, сменяше гуми и неусетно изучи машините. Един ден се реши на отчаяна стъпка – подкара без разрешение трактора и направи няколко обиколки. Съдбата му бе решена – трактори, комбайни и камиони му станаха неслучилите се училищни другари. Изпратиха го на курсове. В ученето го нямаше никакъв, но като видяха с каква лекота се справя с машинариите, инструкторите го шляпваха по врата със симпатия и му завъртваха по някоя четворка. В деня, в който завърши, видяха Нестор за пръв път да се смее и да си свирука. Влезе в кабинета на председателя на ТКЗС-то и изрева победоносно:
- Готово! Изкарах, назначавайте ме!
Така съдбата си направи зловеща шега с поостарелите любовници – Нестор попадна в бригадата на родния си баща, също тракторист и комбайнер, и Черния осъмна с вързани ръце. Години наред тракторът беше закрилял него и Деспина, все намираха къде да се срещат, той ореше и жънеше като луд, караше направо през нивите и я намираше да го чака в някои драки или в неоъжнатите царевици. Сега Нестор вървеше като кученце след Черния, питаше го за всяко нещо и не му оставяше минутка свободна. Слезеше ли от трактора и се запътеше нанякъде, момчето на секундата се озоваваше до него и го сръгваше с лакът: „Бат Чернико, сега какво ще правим?“. Черния стискаше юмруци и псуваше наум – Деспина чакаше на другия край на нивата, но момчето не се отлепяше от него. Тя препускаше като сърна по черните пътища в броените минути на обедната почивка – другите шивачки не мръдваха от стола, изкарваха по още една норма на обяд, а на нея сякаш пари не ù трябваха. Точно в 12 скачаше, нахлузваше галошите и хукваше към някоя нива. За срещите им знаеше цялото село, но отдавна бяха омръзнали на всички, одумваха ги само ако нямаха с какво да си чешат езиците.
Машините лека-полека сближиха баща и син така, както децата сближават скараните си родители. На обяд сядаха да ядат заедно, момчето не беше свидливо и все канеше Черния да опита от майчините му гозби. Той охотно хапваше и на душичката му сякаш мед капеше – след всеки залък вдигаше глава към момчето: „Ей, голяма работа е майка ти, да знайш! Да имах и аз една такава жена...“ а младото, с чистата си душа на юноша, не виждаше скрития смисъл в думите и се смееше широко: „Що бе, бат Чернико, че тя и буля Люца хубаво готви!“. Нестор пропуши, започна да му харесва и ракията. Вкъщи майка му и баща му не сръбваха капка, но Черния започна често да го кани в кръчмата да се почерпят и най-сетне си намери другар за масата, на която и досега никой не сядаше. Заседяваха се да си приказват, най-вече за машините, селските клюки не ги блазнеха, за тях си имаше предостатъчно хора.
Една вечер Черния пак го помъкна към кръчмата. Цял ден бяха орали и бяха каталясали, на Нестор му се спеше, беше прегладнял, но Черния настояваше: „Само за по една ракия, бе заек, и веднага си тръгваме!“. Седнаха и си намериха приказка. От съседните маси никой не ги поглеждаше, но влезе Миньо Пора – пиян и весел, беше се наквасил някъде в селото и идваше да си дотъкми грамажа, не налееше ли в миризливия си търбух половинка, не можеше да заспи.
- Глей, глей, баща и син как хубаво си хортуват! - и се спря до тях.
- Миньо, върви си по пътя! - изръмжа Черния. Пора тъкмо се беше развеселил, закачаше му се с някого и не се помести.
- А, бе Несторе, кой плаща – баща ти или ти?
Нестор се разсъни. Какви ги приказва тоя селски пияница и миризливец, имам си баща, таман си ми е добър и свестен, каза си момчето и се надигна от стола.
- Бат Миньо, не ме закачай, че лесно ми пада пердето! - Пора стоеше пред него и се хилеше пиянски с разкривена уста. Нестор замахна и с един удар го събори. Пора се надигна и викна злобно:
- Я не ме блъскай, бе копеле мръсно, син на уруспия!
На Нестор падна пред очите не перде, ами цяла плюшена завеса, скочи и го зарита с все сила: „Ти на майка ми ли ще викаш уруспия, бе Пор миризлив, а, на майка ми ли?“ Главата на Пора издрънча силно в мозайката и той притихна, само десният му крак потръпна два-три пъти. В кръчмата изведнъж настана страшен хаос, мъжете викаха, едни тичаха навън, други – да вдигат пияния от пода, събаряха се столове, падаха чаши. Черния помъкна момчето навън, прескочиха някакъв плет и той му извика ниско: „Несторе, бягай!“
Нестор с няколко скока се намери пред къщата, блъсна вратата и изрева:
- Мамоооо!
Деспина дотича боса и по нощница, след нея – Стойко по наполеонки. Стояха втрещени насред стаята, а момчето им изхриптя:
- Мамо, убих човек, в кръчмата убих Миньо Пора! - родителите му онемяха. - Приказваше едни лоши работи за теб и за бат Чернико...
Първа се опомни Деспина. Отърча в стаята и се върна с нещо, увито в парцали.
- Несторе, бягай! Това са всичките пари, дето имаме, бягай към границата! - мъжът ù изплака силно, а момчето се сгърчи. - Бягай, синко, докато повикат милицията от Силистра, ще си стигнал румънската граница!
Нестор пое вързопчето и вече на вратата, се обърна:
- Мамо, нали не е вярно това, дето го разправя оня?
- Бягай, синко, бягаааай! - виеше се като змия Деспина. - Хванат ли те, ще те пратят в Белене или на бесило, бягааай!
И Нестор, едничкото ù дете, обичният ù син, нейната мъка и радост, потъна в студената нощ. Завинаги. В стаята изведнъж стана много студено, отвън кучетата се мятаха подивели на синджирите и лаеха бясно. След два часа дойдоха милиционерите да арестуват Нестор. На Стойко му беше прилошало, лежеше на миндера и се държеше за сърцето. Деспина не отговаряше на никакви въпроси, нито помръдна от стола, на който беше седнала, още по нощница. Затискаше с две ръце ушите си и повтаряше само: „Оставете ме, оставете ме! Искам да умра!“
С Черния повече не се срещнаха. Той видимо рухна, удари го на пиене и падна на дъното. От тракторите го уволниха и повече никой не го взе на работа. Отдавна беше уморил от бой и тормоз стопанката си, децата му се разбягаха по градищата и всяка вечер той си лягаше сам в студената къща. Ял ли е, пил ли е, болен ли е или здрав – никой не го потърсваше...
Деспина остаря за една нощ. Като нямаше вече кого да обича, вкопчи се с все сила в Стойко, трепереше му като на малко дете. Ставаше в тъмно да му направи закуска, кладеше печката до среднощ, да не му е студено, докато спи. Той заспиваше рано, с чистата си душа и понякога плачеше насън. Деспина се подпираше на три възглавници и по цели нощи му плетеше чорапи и фланели. Рядко успяваше да заспи. Като го чуеше да приплаква в съня си, го милваше както някога, когато легна за първи път при него и повтаряше: „Майка ти я няма, аз съм Деспина, сега аз съм ти майка и баща“...
© Кети Рашева Todos los derechos reservados