Отворих очи в странна тишина. Часовникът не беше звънял. а аз бях будна?! Е, да! Неделя е! Няма да ходя в холдинга. Обещах на майка си да остана вкъщи и да подредя мазето. 
      Денят обещаваше да бъде хубав. Късна есен е, ала слънцето се бе подало, усмихвайки се весело на света. Дърветата смирено се бяха попривели, а вятърът усмирен, не ги закачаше.
      Скочих от леглото, втурнах се в банята и се заиграх с веселите струйки вода, които се изсипаха върху ми. Запяха, а песента се разнесе из цялата къща, помилва цветята в саксиите на мама, заигра със завесите на отвореният прозорец, мушна се в кафеварката и двете запяха дует. Хареса ми тази покана. Облякох се набързо и се втурнах в кухнята. Веселите майчини очи ме посрещнаха, ръцете ѝ се отделиха от мивката и се втурнаха в косата ми.
        - Хайде, поспаланке, денят се преполови! - бутна ме на стола и стовари пред мен препълнена чиния със сутрешни лакомства.
        - Помощ, помощ - развиках се смутена от видяното, и майчиният смях се смеси с моите престорено възмутени възгледи.
         Милата ми майчица не бе ме виждала така близо два месеца. Имах много работа а тя стоеше сама в къщи сред саксиите си и малкият Фоби - палавият сиамски котарак. Сетих се за обещанието си да почистя мазето. Когато баща ми беше жив, то беше светая светих за него. След смъртта му рядко влизахме там.
        Изпих си кафето, хрупайки вкусотиите на мама, уговорихме обяда и аз тръгнах за мазето. Целунах майчицата си и някакъв странен смут облъхна сърцето ми. Майка се вгледа в очите ми, целуна ме по челото и с нежност погали косите ми.
       - Хайде, скъпа, не се разделяме завинаги. Най-много час ще бъдеш долу.
        Излязох, завих вляво и се спуснах по няколкото стъпала, а Фоби, котаракът ни се оплете в краката ми. Извиках го да се върне вкъщи, но той се направи на ни чул, ни разбрал. Оставих го да ме последва, отваряйки желязната врата на мазето. Когато я постави навремето, баща ми доволен каза:
       - Сега е като херметически затворен блиндаж. Имам вода и храна достатъчно да изкарам месеци, без да ме достигне никой и нищо.
         По-късно този ден разбрах колко истински бяха тези думи. Отворих вратата и натиснах електрическият ключ. Заля ме матова светлина.  Вътре всичко бе по старому, ала по прашно и по разбъркано. Мазето бе голямо и баща ми го беше разделил на сектори. Всичко беше подредено сякаш татко след малко ще се върне. Повали го рано диабетът, открадвайки от майка ми опората ѝ за старини, а от мен дядото на внуците, които исках да имам....някога. 
      Запретнах ръкави и се захванах с работа. Пипах нещата, които последен бе държал татко и почувствах странна тъга. Беше онзи странен смут, който ме обхвана преди да дойда тук. Сякаш нещо ме обграждаше, късайки връзките на живота в който бях. Не исках да се поддавам на тези предчувствия. Приключих с работата. Имаше още време до обяд а и мама щеше да ми позвъни когато е готова. Пуснах стария грамофон и за моя изненада той все още работеше. Понесоха се звуците на "Малка нощна музика". Седнах на татковият фотьойл с мъркащият до мен Фоби и съм заспала. Когато се събудих бях замаяна и нямах представа нито къде се намирам, нито колко е часът. Беше необходимо почти четвърт час, за да дойде всичко на мястото си. В мазето нямаше часовник. Погледнах телефонна, но странно, часовникът го нямаше. 
       Отворих тежката желязна врата и ме лъхна странна миризма, неопределима, непозната. 
       Влязох в къщи, но мама я нямаше и не се виждаше никъде. Яденето - готово, печката - угасена. Телевизорът работеше, но видях празно студио, без хора. Само дрехи и предмети се виждаха. Близо до прозореца, там където обикновенно заставаше майка ми, видях дрехите, които носеше сутринта. Те стояха на земята, сякаш майка ми се беше изнизала от тях.
       Изнизала? Как? Какво? В дух ли се беше превърнала? О, Боже! Полудявам ли? Ужасена се изправих и изплашеният ми поглед се втурна през прозореца към улицата, за да се ужася още повече. Вън не се виждаше нито човек, нито животно. Колите бяха спрели на различни места по уличното платно сякаш паркирани. 
      Слънцето също се беше спряло малко преди апогея си. Облаци не съществуваха, вятър не се усещаше. Тръгнах като сомнамбул навън. Дрехите! Дрехите бяха навсякъде изоставени по същият начин както ги видях у дома. Приличаха на окапали шушулки на какавиди от които пеперудите бяха излетели. Дрехи по седалките на колите... в автобуса... само дрехи.
       О, Боже! Сънувам ли? Не може да виждам това, което е пред мен! Ужас ме обзе! Цялото ми тяло настръхна! Нито един човек! Нито едно животно! Само аз ли съм останала? Аз, сама в този невероятен свят на дрехи!? Като в битак! Ха...ха! Елате! Елате да си изберете кой каквито дрехи иска! Хайде народееее. Насам! Насам!  
       Стичащите се по лицето ми сълзи ме осъзнаха. Сама съм! Сама! Всички магазини бяха отворени! Ресторантите също! Всичко имах! Каквото си поискам! Само да протегна ръка. Бижута, скъпоценности, коли... каквото си поискам. Всичко за което си мечтаех сега го имам!
Аз съм най-красивата!
Аз съм най-умната! Най богатата! Аз съм царица! 
     Захвърлих всичко. Имах нужда само от един отговор. Нещо се мярна през прозорците. Това ме озадачи. Значи не съм сама? Излязох навън. Но това не бяха птици. Бяха летящи същества, изваяни от светлина. Приличаха на мен, но имаха крила... големи крила. 
Какво става? Да, да аз нали сега съм царица? Значи това са ми поданиците. Крилати... Само, че коя съм аз? не, не съм царица! Коя съм? 
Да! Да! Аз съм Ева! Ева! Ева! А тези там? Ангели? Наистина са ангели. Кой казва? 
     Стояха, по скоро висяха на една дистанция, която не се променяше. Излязох от двореца и тръгнах към тях, но те пак си оставаха на същото разстояние! Спрях се седнах на земята. Беше топла. Слънцето все там си стоеше. Времето беше спряло. Когато исках спях и когато исках се събуждах. Храна имаше навсякъде. Вода също. Седях и наблюдавах ангелите. Все на същото разстояние от мен, но едно спокойствие на талази ме обгръщаше сякаш бях бебе в майчината утроба. Вече не се безпокоях за нищо. Знаех, че решението е взето и то беше добро. 
     Самотата беше непоносима. Самота ли? Аз не бях вече сама. Имаше ангели около мен. Кой ли ги е изпратил? Баба казваше, че ангелите са Божии служители. Погледнах ги и ми се стори, че разстоянието се беше намалило. Баба ме възпита да вярвам в Бог, но за мен беше нещо като приказка на детството ми. Пак погледнах към белите същества и отново ми се стори, че разстоянието между нас се беше намалило. Сякаш всеки път, когато мислех за Бог ставаше това. Хрумна ми нешо. Изправих се и почнах молитвата, която баба ме беше научила. Не бях я казвала отдавна и не бях сигурна, че я помня, но ще опитам.
     При всеки изговор на молитвата ангелите се приближаваха. Когато казах Амин, ме обградиха, поеха ме на крилете се и ме понесоха. Земята се отдалечаваше докато изчезна съвсем. 
      Поставиха ме внимателно на твърда почва и се загубиха. Огледах се. бях в чудна градина. Какво ли нямаше в нея. Имаше и различни животни, които веднага ме наобиколиха. Нито аз, нито те изпитвахме страх. 
       Всичко беше прекрасно.  Пред мен се изправи някой... като мен, но от бяла светлина като ангелите... без криле...
     - Харесва ли ти тук?
     - Да... много... 
     - Но нещо не е достатъчно ли?
     - Да! Сама съм. Няма друг като мен.
     - Наистина ли искаш друг като теб? Помисли си!
      - Да! Господи, моля те! Дай ми друг като мен!
      - Добре! Ще заспиш за малко и когато се събудиш, другият ще бъде до теб.
   Спокойна полегнах на меката трева, сигурна, че това е последният ми самотен сън.
   Бог ме погали по лицето и една сладка дрямка ме обзе и аз се гмурнах в нея със сигурността, че в края ѝ ще намеря началото на новият свят!