Здравей Ник,

Годината е 2019-та. Жива съм. Така започва и една песен на Кристиан: „Здравей, татко! Годината е 2005-та. Жив съм.“ Написа я на осемнадесет.

Когато ти ни напусна, той беше току-що проходило бебе. Първата разбираема дума, която изрече беше: „тати“. Помниш ли?  Много исках това. А „мама“... можеше да чуя и по-късно. Спомняш ли си онази вечер, когато изкрещях: „Ник, нашето бебе проходи!“ Ти се появи на вратата на стаята, а Крис направи още две плахи крачки и протегна ръчички да го гушна.  Тогава беше на десет месеца. Бързаше да проходи и да проговори, за да те зарадва. Може би усещаше, че времето, което ни е било отредено да сме заедно изтича. Месец по-късно доктор Федър ти беше казал: „ Е, Никола!“ –  с ударение на последната сричка, както французите произнасят Николай,  – „Оттук - нататък може би... с нетрадиционна медицина, може би... със силна воля... Имаш малък син и съпруга, които много те обичат! Но, за съжаление нашата химиотерапия вече не дава ефект. Няма смисъл да се лъжем. С твое съгласие ще я спрем.“ – Ти се беше съгласил  и бе попитал колко месеца живот ти остава след това. „Два-три.“ – беше отговорил докторът, пожелавайки ти кураж. В трудни моменти французите не изразяват съжаление, а просто казват „Бон кураж! “. В деня, в който ти си отиде, аз се опитах да обясня на Крис, че оттук-насетне ще бъдем двамата, че и ти и лекарите и аз и той сме направили всичко, което е било възможно да бъде направено, за да живееш и да бъдем заедно, но понякога нещата не зависят от усилията на хората. И тогава казваме само една дума. Съдба! Обясних му, че си на едно по-добро място, нали така се успокояват децата, откъдето ще ни виждаш и затова не трябва да те разочароваме. Ние няма да можем да те виждаме, но ще усещаме присъствието ти. Той прие нещата и никога не попита няма ли да се върнеш оттам, където си. Имаше един случай обаче... Крис беше леко настинал и кашляше, та трябваше да пие сироп за кашлица, който детската лекарка му беше изписала, за да оздравее. Мисля, че е бил на три години. След като без никакви възражения погълна тъмнокафявия сироп от лъжичката, която му поднесох, той ме погледна изпитателно и попита със строг глас: „А, ти на моя тати сети ли се да му даваш от този сиоп?“ – пропускаше „р“, защото все още не можеше да го изрича, но и без „р-то“ беше съвсем ясно в какво ме обвинява. Онемях. Не можех да повярвам. Питаше ме дали аз съм се била сетила да дам сироп за кашлица на неговия баща. Все едно аз бях никоя. За него и за неговия баща. Поех дълбоко въздух и започнах да разказвам, че баща му се е лекувал при най-добрите лекари и че те са му давали най-добрите лекарства, но болестта се е оказала неизлечима и че за съжаление има такива болести. И все пак лекарите бяха успели да отдалечат края, така че баща му го беше видял да проходи и да проговори. И беше благодарен за това. Крис продължаваше да ме гледа изпитателно и в очакване. И не, не съм му давала от този сироп за кашлица, защото не е имал кашлица. Той сбърчи вежди и каза: „Добе.“ –  Върна се при играчките си. Строеше нещо с Лего конструктора. Попитах го съучастнически къща ли прави, а той ми каза, че прави болница, но в неговата болница, никой нямало „да умиа“, защото била вълшебна.

Половин година след случката със сиропа, на Бъдни вечер се прибрах доста късно. Бях се обадила на майка ми, която се грижеше за детето през деня, че след работа ще пазарувам за празниците и може би ще закъснея. Всъщност останах в офиса след като повечето колеги си бяха тръгнали още към два следобеда. Извадих всички преписки, по които имаше нещо да се довършва, нещо да се мисли, нещо да се прави... каквото ще да е. Не исках да свършва този ден. Започваха празници: Бъдни вечер, Коледа... Нова Година. И това ме плашеше. Струваше ми се, че празниците демонстрираха липсата ти по един натрапливо нагъл начин. Много години бях посрещала празниците само с теб. Знаеш, че рядко се събирахме с приятели. Шантава връзка! Та тогава, късно следобеда, портиерът дойде да ме помоли, ако можело вече да напусна, защото щял да запечатва помещенията. Навън снежинките лудуваха безгрижно в празничен танц. От открехнатите врати и прозорци на украсените домове долитаха коледни песни. Притъмняваше. Беше приказна привечер! И толкова тъжна! Сълзите размазваха грима ми, който бях сложила за самочувствие и уж, за да не плача. Не, не можеше така да ме види детето. Реших да отида до най-хубавите магазини в София и да купя на Крис най-страхотните играчки и коледни лакомства. Това ме ободри. Поне два часа се мотах по магазините, но имах някаква цел, която ми помагаше да се залъгвам. Всъщност, бях купила коледните подаръци още отпреди седмица и тези щяха да бъдат екстри. Няма лошо. Малко повечко подаръци нямаше да навредят. Представях си ококорените очета на Крис. Как ще ахне? Изкарвах добри пари. Вярно с много бачкане, но нямаше значение. Беше страхотно, че ги има. Купувах настървено. Напълних една торба с покупки и вече трябваше да хващам трамвая за вкъщи. Беше излязъл вятър и снегът навяваше преспи по тротоарите. Снежинките боцкаха лицето ми с ледени иглички. В такова време беше най-добре да си стоиш вкъщи, на топло. Затичах се към идващата петица на колелото зад Съдебната палата, но в последния момент реших да тръгна пеш. Ясно беше какво всъщност правя. Отлагах срещата си с Бъдни вечер, първият от поредицата празнични дни. Но вече нямаше накъде. Трябваше да се прибирам. Детето ме чакаше и кой знае какво си мислеше. Бях стигнала Руски паметник и тръгнах по локалната алея. В далечината разпознах силуета на Витоша и това като че ли ме пробуди от унеса, в който почти несъзнателно бях извършила толкова много действия. Вперила поглед в очертанията на планината ускорих крачка. Трябваше да си събера акъла и като се прибера в къщи да приличам на човек. Бях преполовила алеята, когато телевизионната кула на Витоша лумна в червено като небесен маяк, а светлините на Копитото заблещукаха като малко съзвездие. Алеята стана по-приветлива. Натиснах звънеца на входната врата за вкъщи и запристъпвах виновно от крак на крак, докато чаках да се отвори. Кога беше станало осем? Хората вече подреждаха празничната трапеза за Бъдни вечер, а аз бях скитала из града като бездомник. Защо бях оставила детето да ме чака? Що за майка бях? Страдах за умрелия си мъж, шляейки се по улиците с размазан от сълзите грим. А то ме чакаше с баба си. Какво да прави? Добре, че бях накупила играчки и лакомства. И дано да го зарадвам. Така се надявах... „Айде бе, маме! Къде беше?“ – посрещна ме Крис, протягайки ръце за прегръдка. Отворих торбата насред коридора и казах, че съм му купувала, ето, тези страхотни подаръци. Затова бях закъсняла. И дано да му харесат. Очаквах Крис да плесне с ръце от радост, да възкликне „Аууу!“ и да се зарови в играчките. После да разкъса пликчетата на коледните бисквити и да захапе огромния шоколад. „Маме, престани вече!“ –  отсече с повелителен тон втренчил в мен оня изпитателен поглед, както когато ме бе попитал дали съм се сетила да дам сироп за кашлица на неговия тати  – „Престани вече! Пак си плакала за Ник. Като едно бебе си, маме. Погледни се в огледалото! Само се погледни на какво приличаш! Ами разбери най-после, че той е заминал далеч, далеч... и е оставил мен, за да се грижа за теб.“ –  Опитах се да се усмихна, но не ми се получи. На кого бяха тези думи? На това малко дете? Или някой му ги изпращаше? Предложих да отидем в хола, да изсипем торбата по средата и да разгледаме подаръците. Беше ми много важно да ги хареса. Казах му, че искам да стане някакво коледно чудо и той да е много щастлив. Ама много! Гушнах го и го понесох на ръце. „Аз и сега съм си щастлив, маме!“ – поклати утвърдително глава Крис и разпери артистично длани, когато го оставих по средата на хола. – „За теб не знам.“ – Домъкнах торбата с подаръците от коридора, но Крис отказа да ги види. Разгледа ги чак на следващия ден и ги подреди при другите си играчки. Онази вечер, онази Бъдни вечер, той поиска от мен да му обещая, че повече няма да плача за Ник. Може би вече си мислеше за теб не само като за негов баща, но и като за съпруга на майка му и че като те нарича Ник, думите му имат по-голяма тежест. Обещах. И гледах да спазвам обещанието, за да не го разочаровам. Защото, нали аз го бях учила, че обещанията трябва да се спазват.

Месец преди въпросната Бъдни вечер от Берлин бе задухал вятърът на промяната, за който пееха Скорпионс в едноименната си песен и който, не е за вярване, но бе съборил Берлинската стена. И сега бушуваше по цяла Централна и Източна Европа. На 10-ти ноември осемдесет и девета политическите промени се случиха и у нас. По-малко от две години, откакто ти си отиде. Никой от нашето поколение не вярваше, че това изобщо може да се случи някога. Участвах в писането на нови закони, които касаеха моята работа в здравеопазването. Беше вълнуващо! Бурни времена с огромни очаквания и надежди! И... разочарования! Наложи се да изпълнявам един от реституционните закони, по силата, на който държавното предприятие, в което работех, трябваше да върне близо петдесет магазинни помещения от централна София на техните собственици, отнети им принудително след установяване на комунистическата власт през четиридесет и четвърта. Работата ме обсеби. Само професионализъм не стигаше. Искаше се и силна психика. Трябваше да прекратявам трудовите договори на хората, които работеха във въпросните обекти. Беше болезнен процес. Голямо изпитание. Тези, които предявяваха реституционните си претенции се държаха така, сякаш аз съм им отнела някога собствеността на имотите, а онези, които трябваше да бъдат уволнени, повечето, от които ми бяха близки, толкова години бях работила с тях, гледаха на мен като на предател. Моята работа изискаше просто да изпълнявам закона. Тогава, след един драматичен въвод във владение на реституиран имот, на Витошка случайно видях табела на ателие за пробиване на уши за обици. Интересно как в критични моменти човек е склонен да върши щуротии, вярвайки в техния чудодеен ефект. Пробих си ушите и си окачих дълги, тип испански обици, които да подрънкват при всяко движение на главата. И това много ми помогна. Когато в кабинета ми влизаха по четирима-петима наследници на собственика, от когото някога е бил отнет имота, придружени и от адвокат с императивното искане да си получат собствеността в срок до три дни, тръсвах леко глава, обиците звънваха, усмихвах се, преговорите започваха спокойно и приключваха с разумен резултат. Когато обаче Крис забеляза какво съм направила много се разсърди. Била съм му обещала, не си спомнях кога, че ще нося обици само с клипсове и никога няма да си пробивам ушите, и сега се оказваше, че не съм си спазила обещанието. Очевидно се опитваше да контролира външния ми вид и съвсем скоро щях да разбера защо. Едва успях да го убедя, че щом се разрешат проблемите ми в работата ще спра да нося тези обици и ушите ми ще зараснат. Но преди това се извиних за неспазеното обещание. Така трябваше.

Както знаеш, в ранна детска възраст момчетата обикновено изявяват желание да се оженят за майките си, когато пораснат и изпитват скрита ревност към бащите. Може би бях идеализирала твоя образ, а и защото те нямаше в реалността, ревност към бащата не можеше да има, но това като че ли правеше още по-безпрепятствен пътя към женитбата с майката в мое лице. Като се има предвид и убеждението на Крис, че именно, ти си го бил оставил да се грижи за мен, нещата ставаха сериозни...“ „Мамо, не мога да разбера, защо като порасна ще трябва да се оженя за чужда жена, а не за теб? Какво ще ни пречи?“ – Крис беше на четири години и половина, когато ми зададе този въпрос. Отговорих, че не могат да се сключват бракове между роднини съгласно законите на държавата. Така безапелационно трябваше да отговори един юрист. „А защо не може?“ – продължи да упорства той. – „Защото, децата на такива родители ще бъдат изроди. – заключих уверена, че с това темата е напълно изчерпана. Тогава той заяви, че вместо деца ще имаме ферма с животни: коне, кучета, костенурки... каквото си поискаме. Повиших тон, защото започнах да се изнервям и казах твърдо, че законите не разрешават и това. Крис ме погледна много умолително и попита дали пък нямало да мога да ги променя тези закони докато той порасне, нали това ми била работата. Казах „не“, защото законите трябва да са такива. А когато той порасне ще си намери добро и хубаво момиче, за което ще се ожени. По това време аз ще съм вече много възрастна и ще съм баба на неговите деца. „Никога няма да си много възрастна и няма да си баба!“ – тропна сърдито с крак. Опитах се да го успокоя, че има много време до тогава и че когато порасне няма да мисли като сега. Ще си намери момиче, което ще обича. Такъв е законът на живота.

Преди две години Крис сключи граждански брак с момичето, което обича, а в началото на тази им се роди син. Благовест. Роди се в месеца и на датата, на която ти ни напусна преди тридесет и една години. Според закона на живота.

Крис получи добро образование и си намери добра работа, която харесва. А как се развиха при мен нещата ли? Не се омъжих повторно. Не, не е някаква саможертва. Нещо, което да съм си наложила в името на детето или в твоя памет. Просто не съм си помисляла за втори брак, въпреки че ти, самият ми беше казал, че ако се случи това, което се случи: „Ти си се жени, Мая... и си уреждай живота, но ако може, този, малкият... никой да не го осиновява.“ Разбира се, че никой нямаше да го осиновява, ако се стигнеше до там. Но, така и не се стигна. Бях си измислила нещо като тест. Ако срещна човек, който да мога да представя на Крис, и да мога да му кажа, че някога съм обичала баща му, но сега обичам, ето, този човек... та, ако това се беше случило, може би, бих се замислила и за евентуален брак. Но такъв човек не се появи. А и как можеше да се появи? Сравнението с теб щеше да бъде неизбежно, така че, за да издържи това сравнение, въпросният трябваше да има известно превъзходство. Само тогава бих го разпознала. Разбирах напълно, че ако бях мъж, едва ли бих поискал да имам нещо общо с жена като мен, която има подобни, абнормни претенции. Но така повеляваше сърцето ми. А то знае най-добре, нали?

Докато Кристиан беше тийнейджър пътувахме доста в чужбина. И той и аз имахме приятели, но предпочитахме да сме двамата. Това познато ли ти е отнякъде? Исках да му покажа най-хубавите градове в Европа. През деветдесет и седма, след като бях работила и в министерство и в адвокатска кантора, за мой голям късмет ме поканиха на работа в частна компания с клонове по целия свят и възнаграждението, което получавах ни даваше възможност да живеем добре, а също и да плащам таксите за колеж и университет. Благодарна съм за всичко.

Това е горе-долу най-важното. Съвсем накратко. А, щях да забравя. Една нощ, те сънувах. И друг път се е случвало, разбира се, но този сън беше много ярък, всичко беше като наяве. Като съвсем истинско. Беше лятна нощ. Имаше пълнолуние. Ти влезе през отворената врата на терасата, а аз изтичах до стаята на Крис и му извиках: „Баща ти е дошъл, събуди се! Бързо! Бързо! Хванах го за ръка и двамата дотичахме в моята стая, където ти ни чакаше. Никакви думи. Прегърнахме се тримата. Някакво сияние от бледосиня, сребриста светлина ни обгърна. Тишина. Цялостност. Съвършенство. Щастие! Миг-два-три... После всичко изчезна.

Мисля си, че може би написах това ретроспективно писмо повече заради себе си. Защото... как да го получиш? А ако наистина си на едно по-добро място, откъдето ни виждаш, както бях обяснила на сина ни, когато беше малък, тогава защо да ти пиша? "Добра логика!" – би казал ти. Всъщност, колкото и да се бори човек със суетността, все по нещо остава. Така е при живите хора. Никой не е съвършен. Годината е 2019-та. Жива съм.