5 sept 2013, 21:34
Роднинска услуга
8 мин за четене
Споделям тази история, не за да търся съчувствие. Нито пък имам нужда да предизвикам нечий присмех и болезнен сарказъм. Тя сама по себе си беше съвсем достатъчна да разтърси мъжкото ми его като мокро коте, да срине дълго градения ми имидж на безгрешен мачо и да превърне напращялото ми мъжко самочувствие в купчинка горчива самоирония.
След случилото се не мога да се погледна в огледалото, без да си помисля какъв жалък нещастник съм, щом съм допуснал подобно нещо. Винаги съм знаел как да подходя към една жена, за да вляза... под кожата ù, не съм имал засечка откакто започнах да ги забелязвам. А мога дори да кажа, че те ме забелязаха много преди това - защото има какво да забележат. Възможно ли е една дама, независимо от възрастта, статута и социалното си положение, да не обърне внимание на расов мъжки екземпляр с размерите на млад бог и чара на екшън герой? Едва ли, ще отговорите вие. Възможно е, обаче ще ви отговоря аз, единствено и само ако тази дама има някакви сериозни проблеми.
Само че това бих го твърдял преди въпросната случка. Сега нямам очи за подобно твърдение. Да - живота ми се дели на "преди" и "след" и разликата е видима с просто око.
Много по-лесно щеше да бъде, ако можех да хвърля цялата вина за случилото се върху нея. Имам предвид момичето, която се нанесе на квартира в съседния апартамент и заради което стана всичко. Момиче като момиче, сега като се замисля, дори не беше нещо особено. След мен са тичали къде по-лъскави красавици, сексапилни, освободени... Просто неудържими, същински пожар!
А тя едва ме поглеждаше изпод мигли, бегло някак, и с половин уста ме поздравяваше, сякаш съм оня досаден дядка от петия етаж, домоуправителят. Сега като си помисля, много е възможно точно това да ме е амбицирало. Защото ние мъжете сме с такава психика - и най-голямата хубавица да е, ако ти се мотае наоколо непрекъснато почва да омръзва. Особено ако вземе, че ти заприказва и за любов...
Не мога да отрека, че е чаровна, истината е, че направо ме превзе с усмивката си. Веднъж да ми се усмихне и денят ми грейваше. А когато се случваше да не я видя ми беше сиво и чоглаво... нямах настроение за нищо. И не ми вървеше, това е. Може и да си го внушавах, но тя се беше превърнала в нещо като талисман за мен. Или казано с други думи, здравата бях хлътнал по нея, а дори не си давах сметка до каква степен съм си изгубил ума. Разбираемо - за първи път ми се случваше такова нещо.
Разбирах, че в нея има нещо различно от другите, но нямах идея как да стигна до сърцето й. Очевидния ми мъжки чар тук изобщо не действаше, за това бях принуден да импровизирам. Ухажвах я като срамежлив ученик. Ухажвах я като напорист плейбой. Ухажвах я като скромен интелигент. Е, това последното като че ли най-малко ми се отдаваше... Може и да съм минал покрай интелигентите, ама чак пък да съм скромен... Както и да е - не кълвеше на нищо.
Докато един ден...
Ако един ден учените открият, че жените са извънземни създания, чиято основна мисия е да всяват смут, паника и абсолютно недоумение у нас, мъжете, изобщо няма да се учудя. Фактите са си факти - звъннах ù да ù поискам захар за кафето, уж ми свършила, а спечелих покана за кафе. Ей тъй, без много приказки, точно когато вече почти не очаквах. А аз дори не пия кафето със захар, предпочитам го горчиво, но за да не се изложа пред нея му сипах две лъжички.
Не си спомням обаче нито вкуса му, нито пък за какво си говорехме. Слушах я без да чувам друго, освен нежната музика на гласа ù, на фона на фината й фигура и милото личице. Усмихваше ми се, край мен се лееше божествения аромат на лекия й парфюм, който така добре познавах, целият бях изпълнен с нея. Мислех, че не ми трябва нищо друго, за да съм щастлив, но когато си тръгвах тя ме целуна. Е, това ме довърши. А едва докосна устните ми...
Аз, великият опитен разбивач на женски сърца, бях сразен и буквално зашеметен от една съвсем невинна, почти дружеска целувка. Изгубил звук и картина, все пак дълбоко някъде, вероятно на аварийно захранване, една мисъл просветна като сигнална лампа - "Не бързай!" Колкото и цялата ми зажадняла мъжка същност да жадуваше за нея, съзнавах, че ще бъде твърде грубо и направо варварско, ако се поддам веднага на инстинктите си. Така се боях да не я изплаша!
Но чудото се беше случило. Трябваха ми дни, за да осъзная, че тя най-сетне ме забелязва, и това, което вижда, очевидно ù харесва. После ми трябваше и още време за да проумея, че няма нищо против това харесване да се задълбочи по начин, който би очаровал и двама ни. Чак когато бях напълно сигурен в това ù предложих да споделим красивите си чувства в нейния или моят дом - където ще се чувства по-комфортно.
За съжаление нямаше да стане веднага. Същата вечер заминавала на море с приятели за "Не повече от няколко дни, скъпи", но на мен ми стана криво. Море, приятели, свалки... нима щях да я загубя още преди да сме се докоснали? Огорчението ми вероятно е било твърде очевидно, защото тя ласкаво погали лицето ми и ме увери, че дните ще минат преди да се усетим. А после ми пъхна в ръката ключ от апартамента си:
- За да съм сигурна, че ще ме чакаш, скъпи - измърка ми гальовно, сгушена някъде под брадичката ми.
- И цял живот, ако трябва! - изтърсих първото докопано клише, понеже точно в този момент мисловната ми дейност бе блокирала, за сметка на друга, която обаче трябваше послушно да подтисна.
Ясно е, че тя ми липсваше страшно много. На няколко пъти едва се сдържах да не ù позвъня, но не си го позволих. Боях се да не приеме това като досадна проява на влюбен ревнивец, който си позволява да контролира живота и забавленията й. Тя също не ме потърси. Чак ми идеше да разбия проклетия телефон, задето не звъни с нейния сигнал...
Както и да е, като се прибирах една вечер съвсем случайно видях, че в апартамента ù свети. Даже си помислих, че ми се е привидяло, защото когато погледнах отново вече беше тъмно. По-точно - полутъмно, защото от спалнята леко прозираше бледа светлина.
Това развихри въображението ми, измислих си цял сценарий. Искала е да ме изненада, за това не ми се е обадила кога точно ще се прибере. Може би дори е искала да разбере дали през това време аз не се забавлявам с някоя друга. Ах, малка хитруша такава! И аз обичам изненадите, така че имам една за теб, мое дяволче!
Реших да не звъня, а да използвам ключа, който ми беше дала. Хрумна ми, че може и за това да ми го е дала - за да не се налага да ме кани. Подготвих се старателно за тази отдавна чакана нощ, нищо, че всичко в мен тръпнеше от нетърпение. После съвсем тихо отключих и се промъкнах към спалнята, където вече беше тъмно. Бях превъзбуден, имах усещането, че въздуха около мен е зареден с електричество и главозамайващи ухания (май леко бях прекалил с парфюма).
Едва привикналите ми с тъмнината очи трудно, но осезаемо различиха очертанията на тялото в леглото и аз не се поколебах да се плъзна до него, предвкусвайки насладата. Зарових лице в уханните ù къдри, а ръцете ми леко започнаха вълнуващ танц по влудяващата коприна на плътта ù. Тя промърмори нещо тихо и гърлено, после се раздвижи, и аз реших, че ще се обърне към мен и ще притисне жадно тялото си в моето. Не го направи, изглежда се предаваше изцяло в мои ръце, предпочитайки да бъде кротка и пасивна. Това съвсем не ми попречи да я любя с цялата си отдаденост, непроявявана досега и учудваща и самия мен с красотата на новите си усещания. Прошепнах ù думи, които преди избягвах като опарен, и си правех оглушки когато ги чувах. Не исках много. Само малко от нейната нежност.
Вместо това обаче един остър и много твърд лакът почти ми изкара черния дроб и всичкия въздух, и преди да мога да реагирам на тази неочаквана "ласка", непознато груб женски глас ми нареди да престана и да отивам оттатък. Защото прекалявам с глупостите и хъркам като звяр.
Ако бях запазил самообладание и ако изобщо можех да мисля в момент като този, трябваше да се измъкна по същия начин, по който се бях появил. Обаче аз замръзнах като хипнотизирана от змия безпомощна мишка, в мига преди да бъде налапана.
Тя продължи да нарежда нещо, и вече явно съвсем разсънена светна нощната лампа. В този момент осъзнах и почувствах съвсем ясно какво е да искаш земята да се отвори.
Насреща ми се блещеше чорлава възпълна жена попрехвърлила средната възраст, с кисело изражение на лицето, което, щом ме зърна, се превърна в кошмарна комбинация от изумление и силен стрес. Ако тя беше в стрес, то аз бях в нещо много повече. И кой знае докога щях да лежа там като една безмозъчна карикатура на пълното отчаяние, ако тя не беше предизвикала същински катаклизъм с истеричните си вопли. Някакъв мустакат здравеняк се появи от съседната стая, затюхка се и той, и чак когато просто нямах друг избор освен да събера в ръце съсипаните останки от себе си, разбрах горчивата истина. Е, поне отчасти. Цялата я разбрах доста по-късно,след един безкрайно тягостен разговор с прибралата се вече моя...бивша голяма любов. Едва ли е нужно да споменавам, че беше подробно запозната с фактите, и, логично, беше напълно потресена. Почти колкото аз самия.
Стана ясно, че преди да замине дала другия ключ на леля си - двамата с мъжа ù били поканени на някаква сватба, та да не се охарчват за хотел...
Просто роднинска услуга.
След случилото се не мога да се погледна в огледалото, без да си помисля какъв жалък нещастник съм, щом съм допуснал подобно нещо. Винаги съм знаел как да подходя към една жена, за да вляза... под кожата ù, не съм имал засечка откакто започнах да ги забелязвам. А мога дори да кажа, че те ме забелязаха много преди това - защото има какво да забележат. Възможно ли е една дама, независимо от възрастта, статута и социалното си положение, да не обърне внимание на расов мъжки екземпляр с размерите на млад бог и чара на екшън герой? Едва ли, ще отговорите вие. Възможно е, обаче ще ви отговоря аз, единствено и само ако тази дама има някакви сериозни проблеми.
Само че това бих го твърдял преди въпросната случка. Сега нямам очи за подобно твърдение. Да - живота ми се дели на "преди" и "след" и разликата е видима с просто око.
Много по-лесно щеше да бъде, ако можех да хвърля цялата вина за случилото се върху нея. Имам предвид момичето, която се нанесе на квартира в съседния апартамент и заради което стана всичко. Момиче като момиче, сега като се замисля, дори не беше нещо особено. След мен са тичали къде по-лъскави красавици, сексапилни, освободени... Просто неудържими, същински пожар!
А тя едва ме поглеждаше изпод мигли, бегло някак, и с половин уста ме поздравяваше, сякаш съм оня досаден дядка от петия етаж, домоуправителят. Сега като си помисля, много е възможно точно това да ме е амбицирало. Защото ние мъжете сме с такава психика - и най-голямата хубавица да е, ако ти се мотае наоколо непрекъснато почва да омръзва. Особено ако вземе, че ти заприказва и за любов...
Не мога да отрека, че е чаровна, истината е, че направо ме превзе с усмивката си. Веднъж да ми се усмихне и денят ми грейваше. А когато се случваше да не я видя ми беше сиво и чоглаво... нямах настроение за нищо. И не ми вървеше, това е. Може и да си го внушавах, но тя се беше превърнала в нещо като талисман за мен. Или казано с други думи, здравата бях хлътнал по нея, а дори не си давах сметка до каква степен съм си изгубил ума. Разбираемо - за първи път ми се случваше такова нещо.
Разбирах, че в нея има нещо различно от другите, но нямах идея как да стигна до сърцето й. Очевидния ми мъжки чар тук изобщо не действаше, за това бях принуден да импровизирам. Ухажвах я като срамежлив ученик. Ухажвах я като напорист плейбой. Ухажвах я като скромен интелигент. Е, това последното като че ли най-малко ми се отдаваше... Може и да съм минал покрай интелигентите, ама чак пък да съм скромен... Както и да е - не кълвеше на нищо.
Докато един ден...
Ако един ден учените открият, че жените са извънземни създания, чиято основна мисия е да всяват смут, паника и абсолютно недоумение у нас, мъжете, изобщо няма да се учудя. Фактите са си факти - звъннах ù да ù поискам захар за кафето, уж ми свършила, а спечелих покана за кафе. Ей тъй, без много приказки, точно когато вече почти не очаквах. А аз дори не пия кафето със захар, предпочитам го горчиво, но за да не се изложа пред нея му сипах две лъжички.
Не си спомням обаче нито вкуса му, нито пък за какво си говорехме. Слушах я без да чувам друго, освен нежната музика на гласа ù, на фона на фината й фигура и милото личице. Усмихваше ми се, край мен се лееше божествения аромат на лекия й парфюм, който така добре познавах, целият бях изпълнен с нея. Мислех, че не ми трябва нищо друго, за да съм щастлив, но когато си тръгвах тя ме целуна. Е, това ме довърши. А едва докосна устните ми...
Аз, великият опитен разбивач на женски сърца, бях сразен и буквално зашеметен от една съвсем невинна, почти дружеска целувка. Изгубил звук и картина, все пак дълбоко някъде, вероятно на аварийно захранване, една мисъл просветна като сигнална лампа - "Не бързай!" Колкото и цялата ми зажадняла мъжка същност да жадуваше за нея, съзнавах, че ще бъде твърде грубо и направо варварско, ако се поддам веднага на инстинктите си. Така се боях да не я изплаша!
Но чудото се беше случило. Трябваха ми дни, за да осъзная, че тя най-сетне ме забелязва, и това, което вижда, очевидно ù харесва. После ми трябваше и още време за да проумея, че няма нищо против това харесване да се задълбочи по начин, който би очаровал и двама ни. Чак когато бях напълно сигурен в това ù предложих да споделим красивите си чувства в нейния или моят дом - където ще се чувства по-комфортно.
За съжаление нямаше да стане веднага. Същата вечер заминавала на море с приятели за "Не повече от няколко дни, скъпи", но на мен ми стана криво. Море, приятели, свалки... нима щях да я загубя още преди да сме се докоснали? Огорчението ми вероятно е било твърде очевидно, защото тя ласкаво погали лицето ми и ме увери, че дните ще минат преди да се усетим. А после ми пъхна в ръката ключ от апартамента си:
- За да съм сигурна, че ще ме чакаш, скъпи - измърка ми гальовно, сгушена някъде под брадичката ми.
- И цял живот, ако трябва! - изтърсих първото докопано клише, понеже точно в този момент мисловната ми дейност бе блокирала, за сметка на друга, която обаче трябваше послушно да подтисна.
Ясно е, че тя ми липсваше страшно много. На няколко пъти едва се сдържах да не ù позвъня, но не си го позволих. Боях се да не приеме това като досадна проява на влюбен ревнивец, който си позволява да контролира живота и забавленията й. Тя също не ме потърси. Чак ми идеше да разбия проклетия телефон, задето не звъни с нейния сигнал...
Както и да е, като се прибирах една вечер съвсем случайно видях, че в апартамента ù свети. Даже си помислих, че ми се е привидяло, защото когато погледнах отново вече беше тъмно. По-точно - полутъмно, защото от спалнята леко прозираше бледа светлина.
Това развихри въображението ми, измислих си цял сценарий. Искала е да ме изненада, за това не ми се е обадила кога точно ще се прибере. Може би дори е искала да разбере дали през това време аз не се забавлявам с някоя друга. Ах, малка хитруша такава! И аз обичам изненадите, така че имам една за теб, мое дяволче!
Реших да не звъня, а да използвам ключа, който ми беше дала. Хрумна ми, че може и за това да ми го е дала - за да не се налага да ме кани. Подготвих се старателно за тази отдавна чакана нощ, нищо, че всичко в мен тръпнеше от нетърпение. После съвсем тихо отключих и се промъкнах към спалнята, където вече беше тъмно. Бях превъзбуден, имах усещането, че въздуха около мен е зареден с електричество и главозамайващи ухания (май леко бях прекалил с парфюма).
Едва привикналите ми с тъмнината очи трудно, но осезаемо различиха очертанията на тялото в леглото и аз не се поколебах да се плъзна до него, предвкусвайки насладата. Зарових лице в уханните ù къдри, а ръцете ми леко започнаха вълнуващ танц по влудяващата коприна на плътта ù. Тя промърмори нещо тихо и гърлено, после се раздвижи, и аз реших, че ще се обърне към мен и ще притисне жадно тялото си в моето. Не го направи, изглежда се предаваше изцяло в мои ръце, предпочитайки да бъде кротка и пасивна. Това съвсем не ми попречи да я любя с цялата си отдаденост, непроявявана досега и учудваща и самия мен с красотата на новите си усещания. Прошепнах ù думи, които преди избягвах като опарен, и си правех оглушки когато ги чувах. Не исках много. Само малко от нейната нежност.
Вместо това обаче един остър и много твърд лакът почти ми изкара черния дроб и всичкия въздух, и преди да мога да реагирам на тази неочаквана "ласка", непознато груб женски глас ми нареди да престана и да отивам оттатък. Защото прекалявам с глупостите и хъркам като звяр.
Ако бях запазил самообладание и ако изобщо можех да мисля в момент като този, трябваше да се измъкна по същия начин, по който се бях появил. Обаче аз замръзнах като хипнотизирана от змия безпомощна мишка, в мига преди да бъде налапана.
Тя продължи да нарежда нещо, и вече явно съвсем разсънена светна нощната лампа. В този момент осъзнах и почувствах съвсем ясно какво е да искаш земята да се отвори.
Насреща ми се блещеше чорлава възпълна жена попрехвърлила средната възраст, с кисело изражение на лицето, което, щом ме зърна, се превърна в кошмарна комбинация от изумление и силен стрес. Ако тя беше в стрес, то аз бях в нещо много повече. И кой знае докога щях да лежа там като една безмозъчна карикатура на пълното отчаяние, ако тя не беше предизвикала същински катаклизъм с истеричните си вопли. Някакъв мустакат здравеняк се появи от съседната стая, затюхка се и той, и чак когато просто нямах друг избор освен да събера в ръце съсипаните останки от себе си, разбрах горчивата истина. Е, поне отчасти. Цялата я разбрах доста по-късно,след един безкрайно тягостен разговор с прибралата се вече моя...бивша голяма любов. Едва ли е нужно да споменавам, че беше подробно запозната с фактите, и, логично, беше напълно потресена. Почти колкото аз самия.
Стана ясно, че преди да замине дала другия ключ на леля си - двамата с мъжа ù били поканени на някаква сватба, та да не се охарчват за хотел...
Просто роднинска услуга.
© Христина Мачикян Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
-
Един прочит за един разказ будещ усмивки. Едно браво за един текст с точен и балансиран глас. Един доволен читател с много: Поздравления!
-
Горкият карък!
-
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
