Вързвам въдици за попчета. Ние, въдичарите на Бургаския мостик, въпреки че виждаме, как рибарите с многото мрежи, от януари до средата на април, обират едрите лихнуси и стронгили, не се отказваме от своята слука. Каквото е останало, за нас е. Предимно дребни и средни попчета, а понякога и някое по-едро.
Правя бримката за поредната кукичка и в мен изплува споменът за вуйчо ми Тошо, който ме е учил на това умение. Страстен рибар от малък, за което е получавал „строго педагогическо въздействие” от майка си, нашата баба Мара. Живеехме в един двор в Коджакафалийската махала. Аз и брат ми Стефан живеехме с децата на вуйчо Тошо и вуйна Златка - Чанито и Танчето, като едно семейство. Спойката бяха дядо Вълчан и баба Мара.
Веднъж вуйчо Тошо ми обеща, да ме води за риба. Баща ми Христо беше ловджия и нямаше как да ходя с него. Но риболовът е достъпен и за деца. Условието беше да съм готов да стана рано, по тъмно. Кога и как съм заспал в уречения ден, един Господ знае. Но по едно време чух потропване по прозореца и гласа на вуйчо Тошо: „Косе, хайде…”. Часът беше 03.15 сабахлен. Честен кръст – помня го.
Скочих, облякох се набързо, трескаво взех торбичката с водата и закуската приготвена от мама Донка и излязох на двора. Вуйчо ме чакаше с такъмите, прикрепени към неговата „Мифа”. Излязохме на незабравимата улица „Царибродска” 19. Аз се настаних на рамката на Мифата и вуйчо натисна педалите. Първата ни цел беше ъгълът на стадион „Черноморец”. От там въдичарите си купуваха скарида за ем. Купихме си и ние, и продължихме през квартал „Комлука”, както разбрах после, към „Ченгене скеле”. Пътят в града беше паваж и доста ме друсаше на рамката на колелото, но очакваното риболовно приключение беше над всичко.
Малко след разсъмване бяхме на мостика на Ченгене скеле”. За първи път посещавах това място. Сега, като си помисля ми се вижда невероятно. Разстоянието от къщи до Ченгенето е около16-18 километра и още толкова на обратния път. Изминато с багаж, почти тинейжър на рамката?! Как се забравя това?! Ех, вуйчо…! Защо ли ме стегна гърлото?
На риболовът не му провървя този ден, но в мен остана спомен, който ми напомня за голямата любов на вуйчото към племенника си. Все пак на връщане късметът ни проработи. Вуйчо Тошо спря на стария мост на „Пода”. Слязохме под моста и той хвърли въдиците в мътната вода на „Мандренското езеро”. И ето ти слука. Прътът рязко се огъна, вуйчо ми плавно го потегли и след малко над водата кръшно се замята една може би 40 сантиметрова сулка, по рибарската метрична система. Като сложа времето, което е минало от тогава, има-няма 65 години, обяснението става напълно достоверно.
Голяма работа са вуйчовците! Аз ги имах четирима: Стефан – електротехник, Иван – технолог по солта, Янаки – обущар, Тодор – шивач и леля Калинка – шивачка. Майстор до майстора, един от друг по-любвеобилни, израснали и възпитани в друго, в царско време. Толкова много любов! Моето родословно богатство! Велики Четвъртък е!
Константин Корадов 25.04.2019 г.
© Константин Корадов Todos los derechos reservados
Аз самия помня част от това, за което разказвате. С моя дядо Петър, който беше запален рибар, също съм ходил като дете на риболов. Той обаче беше вече на възраст, така че пеша, покрай стадион "Черноморец". и после някъде около "Славянка", имаше едни канали там...
А скаридата си я ловяхме с кепче, пак там
Това, за сулката...хареса ми размера, по рибарската метрична система, разбира се
В училище ни учеха, че сулката е бяла риба, като малка. Така, че 40 см са си добра слука
Поздрави, и благодаря, че ми напомнихте за старите времена, за част от родния ми град, Бургас.