Вързвам въдици за попчета. Ние, въдичарите на Бургаския мостик, въпреки че виждаме, как рибарите с многото мрежи, от януари до средата на април, обират едрите лихнуси и стронгили, не се отказваме от своята слука. Каквото е останало, за нас е. Предимно дребни и средни попчета, а понякога и някое по-едро.
Правя бримката за поредната кукичка и в мен изплува споменът за вуйчо ми Тошо, който ме е учил на това умение. Страстен рибар от малък, за което е получавал „строго педагогическо въздействие” от майка си, нашата баба Мара. Живеехме в един двор в Коджакафалийската махала. Аз и брат ми Стефан живеехме с децата на вуйчо Тошо и вуйна Златка - Чанито и Танчето, като едно семейство. Спойката бяха дядо Вълчан и баба Мара.
Веднъж вуйчо Тошо ми обеща, да ме води за риба. Баща ми Христо беше ловджия и нямаше как да ходя с него. Но риболовът е достъпен и за деца. Условието беше да съм готов да стана рано, по тъмно. Кога и как съм заспал в уречения ден, един Господ знае. Но по едно време чух потроп ...