***
Тиха пухена завивка като прашец падаше от небето. Неусетно се заснежаваха покривите на селските къщици, сливаха се в бяло дуварите и калните улички – всичко наоколо придобиваше нов облик и вид – чист и закачлив през деня и призрачно нереален привечер. Белотата бодеше очите, сърцето туптеше толкова шумно, живо и горещо, че на Емил му се искаше да изкрещи безгласно:” Спри, Спри, Спри!”
Въздухът омекна и вече не щипеше така, както преди да заситни снежният пух от намръщилото се виснало на места, като порутен покрив, сиво небе. Емил беше навил ръкавите на ризата, по която независимо от времето личаха избилите мокри петна от усилието. Ръцете му здраво стискаха сапа на брадвата, замахваха в незавършен кръг и стоварваха острието върху дръвника. Навсякъде летяха трески, чуваше се шумът от пукането на дървото на две, глухото тупване на двете вече разцепени половини в купа. „Жени! – ръмжеше в себе си Емил,- Ни с добро се водят, ни с въже се връзват!” Така му гореше жигеря*, че му идеше да го ...