Не е случайно това, че планината често се родее с женското начало и нежни приумици. Не са и просто така измислени онези легенди за силата, волята и непримиримостта на челяците, които са родени или притежават силата на туптящо планинско сърце.

   Гледаш ги - тихи, усмихнати, гостоприемно ти кимат с глава, приемат те в дома си, поставят те най-близко до домашното си огнище, принасят ти най-личните гозби, търпят дълго -дълго, а мислите им, уж хвърчат високо-високо... Но идва време, когато в едно женско сърце назрява мигът на промяната и онова стаеното и притискано дълго време вече е на капийката* да излезе. Жените са променящи се, неспирно подканяни от майката природа да се развиват, разцъфват и вкореняват – такава им е направията – да са дървото на живота в един род и да вкореняват традициите в къщата, да пазят споделеността, да сбират людете край огнището, да ги гостят с топлина, с взаимност, с подкрепа. Те често приличат на онова екзотично ми ти животно, на което  му казват хамелеон, поради способността му да се настройва цветово със заобикалящата го реалност. А и как иначе, като  в този свят им е отредена нерадостната грижа да бъдат везните, мерещи най-нежното и красивото, което може да притежава човека. За тези челяци, открили тайната на женското сърце и истинността на женската душа, не беше трудно да им роди акъла, че една жена търпи, но и на търпението му идва краят. Той - животът е постоянен кръговрат –никой не знае кога ще е началото и кога ще е краят, както коларското колело не знае като го създадат, кога ще да се счупи, но продължава да се върти, за да не излезе каруцата от пътя.

     Бъдни вечер е онова време за българите, което от векове се е превърнало не толкова в религиозен празник, колкото в светъл ден на семейството, на задругата, начин да се опази и възроди разровеното родово огнище, да се почетат най-близките и да се посее зрънцето „добра вяра” за идващата нова година. В дебрите на планината, там където традициите са най-дълбоко вкоренени и опазени посрещането на този християнски празник е като възраждането на всичко най-добро и като посрещането на ново поникналият житен клас вяра и засятото семе надежда в простоватите челяшките души.

    Просветляващата предколедна утрин откриваше пред погледа на хората ясното небе, дишащо в студеният кристален въздух, който задираше в скреж ноздрите и зачервяваше носовете на излезлите рано, още по тъмно селяни. По стара традиция за нощта преди Коледа беше нужно да се донесе „мълчана вода” и както всяка година Сийка беше излязла тихо с менците, за да напълни от близкото аязмо. Коричката от посипан снежец пукаше под моминските стъпала, хрускаше на места под по-силният натиск и се начупваше на бели шекерени стъкълца. Девойката напълни менците, прехвърли ги през рамо и бавно с внимателни стъпки се запъти  по друг път към дома. Трябваше да не говори и да не се завръща от там от където е дошла, за да е свята и чиста „мълчаната вода”. Докато пристъпваше по замръзналата земя, Сийка се опитваше да мисли с чисто сърце, с добри помисли, за да донесе надежда и добро в дома си през идната година. И все пак, онова, което я душеше, тревожеше и натъжаваше от Полазника насам, не и даваше мира вече четвърти ден, а и това с Яца калайджийката... Сама не знаеше какво да стори, как да живее оттук насетне. Къде да идеше?! Никого не знаеше в града, а и сама не искаше да е в тежест на братята си, които отиваха да работят напролет във фабриките. Но сама виждаше, че мор беше и за себе си и за родата нейното присъствие. Беше излязла по тъмно, рано да е и да не среща предишните си дружки – все лични моми – чисти като бяло платно - не щеше да черни мислите им със своя образ и грехота. „ Ручат, че всяко чудо било три деня, ма никой не ти казва, че няма пълно опрощение за туй, що си повярвал в чисто сърце и  любовни думи. – мислеше си тя, и веднага след това се разкайваше, – Прости ми Боже! Не ги наказвай тях, заради мен - грешницата. То се е видяло, че мира няма да видят родните ми, дорде съм по тази земя – ми вземи ми прати мор, та да живеят те светло и чисто, като младенци.” Още не довършила молитвата си, Сийка усети как се подхлъзва на заледеният път, закриви крак и кобилицата се изплъзна от вкочанените и пръсти. Тя стисна очи и се приготви да усети твърдата камениста студена пръст как жули гърба и,но не падна на твърдо и мокро, както сама мислеше, а на меко и топло, като живо. Две ръце я придържаха здраво за снагата, но нежно и леко, сякаш се страхуваха да не прекършат високата светлокоса  мома с живи бляскави очи. Сийка цялата се вкочани, затрепери и  щеше да каже нещо, ако една топла ръка не я спря, поставена върху устните. Тя познаваше този поглед, знаеше това лице и красящите го изсечени мъжки черти.

   Веселите очи на Ангел - Партиеца я гледаха сега и сякаш и казваха „Мълчи!” . Тя го послуша. В мълчание той я изправи и когато се увери, че всичко по нея е наред се надигна от земята, при което леко присви устни. Пролича си, че се беше натъртил, но и беше мокър от гърдите нагоре – косата му вдигаше пара, която се смесваше с изпаренията от дъха му. При подхлъзването „мълчаната вода” се беше изляла върху му. По средата на пътя, застанали един срещу друг – той жилав, строен, леко набит в торса и раменете – тя –висока с оплетена на дебела плитка светла пшенична коса, с топли наситени с жив блясък  очи. Сийка не знаеше какво да прави. Не беше проговорила, даже звук не беше издала - Ангел също. Партиецът се наведе, вдигна менците, хвана ги здраво заедно в едната си ръка и подаде мълчаливо кобилицата на Сийка. Тя несигурно я взе, следейки с очи като наплашено малко котенце от махленско куче, действията му. Той не чака, хвана я за лакътя и като сви на обратно я повърна към аязмото. Сийка вървеше до него като истукана и сякаш някаква магия не и даваше да  отдели очи от лицето му – мокро и зачервено, но сякаш одухотворено от някаква светлина. Напълниха отново съдовете. Той и помогна да ги закрепи на раменете си и тръгна след нея, като на места подпираше бакърите да не се разклатят много и да нарушат и така крехкото равновесие на девойката по заледената земя.

    Като представител на властта Анго, често посещаваше кръчмата на селото. Там се събираха всички мъже, там говореха, споделяха, пиеха и играеха на скамбил*. И макар Партиецът да беше чужд в селото, той беше свой по кръв. Родата му беше стара и от Средна Родопа планина. Дядо му беше известен майстор на гайди и още от малък го беше научил как се свири и как майсторски да усеща мелодията и играта на въздушната струя в мяха. Другият му дядо беше майстор на дръжки за ножове – от онези инкрустираните като икони и беше научил внукът си да разпознава добре закаленото и красиво изработено острие. Макар роден и израснал в града, Ангел беше закърмен с традициите на родопското село и в него биеше същото жилаво, но добро сърце, като на тези, които бяха и родени и пораснали в планината. Съдбата не му беше отредила да има голяма рода. Беше му останала само една баба, която го отгледа и нея той уважаваше много – тя му беше и майчица и баща. Самоука и мъдра, тя не „цепеше басма никому” и не се налагаше да е чела библиотеки от книги в читалището, че да знае къде е истинското на живота.

     - Топлите слова, чедо, са като светена вода за челяците, - лошите са като слана за душите и сърцата им – попарват всичко и го изсушават, като го правят по-черно и от най-черното, що има по тази земя. – му казваше често тя и не търсеше кусур у никого. За Старата Анговица безгрешни хора нямаше.

     - Тоз който не се е родил – сал той не е съгрешил,чедо! – говореше мъдро тя. – Ма, пак не мож бъде челяка твърд в тези си слова, щото все е Божия направия.

 В кръчмата Ангел беше научил всичко – и за меракът на калайджията и „колко пари” струва той, и каква е урсуз жена му, и как селяците възприемаха съгрешилите в стадото си. Но най-вече сам беше разбрал най-важното – сърцето щом те води, умът щом не те спира и душата търси същото – значи няма за маене, няма за мислене и покайване. Сийка беше отговорът на най-важното му  и това не беше, защото Ангел не беше заглеждал  градски моми – наконтени с шапки, красиви, богати - от хубави по – хубави.

     - Когато прогледнеш за най-страшното у един челяк, какво има да му търсиш кусура, чедо – всичко друго ще да е по- убаво и от твоето грозно. – спомни си той думите на баба си, когато ходи да я види преди няколко недели. – Ако можеш да живееш с твоите си грехове, какво мъчно има да приемеш чуждите, че да ги обикнеш даже, щото са точно на тоз, който се е забил дълбоко в душата ти и когото сам си поканил и настанил в сърцето и умът си?

    Толкова мъдрост имаше в тези и слова, че сам Анго се чувстваше гузен от това, че дори за миг бе възроптал срещу себе си и не си хващаше вяра дали истински жадува за Сийка или всичкото му беше само мъжко желание. И сега не му беше нужно даже да я гледа, че да я вижда, да е до нея, че да я чувства – тя беше -  и това е.

Двамата стигнаха без повече трудности до вратичката, но още преди Анго да се повърне по пътя познат глас го повика:

    - Що така бе, брате? Нима на Бъдник ще да не влезеш у дома, ще да не седнеш на мястото, което сам си отреди и сам за него тъжиш? – Думите на Емил бяха топли, пълни с искрена привързаност, с братски укор.Партиецът спря, обърна се и погледна право в очите на човекът, който сега беше разтворил вратата широко и се усмихваше, като че ли най-скъпото и близкото му беше насреща.

    - Сполай ти, брате, ма не ми е по сърце да тревожа, та…

   - Хайде, Анго да не се косим като чужди! – наведе главата си Емил и направи знак за подкана към двора на къщата. Кой би устоял, когато това, което сам искаше – там беше?

     От Полазника, та до вечерта на Бъдника всички жени в селото чистеха, горяха стари вехтории и ненужни дрипи. За вечерта на празника трябваше да е почистено. „Мълчаната вода”  я беше донесла Сийка и сега от сутринта кипеше живот в къщата. Славейка беше поставена в дървено кошче, преметнато с родопско покривало и само баба и Слава по често я наглеждаше. Емил заедно с другите мъже прекадяваха харманите. В стаята беше задушно и топло. Лицето на Анка се беше запотило и зачервило, но тя не спираше да поглежда под капака на гърнето, където бавно къкреше бобът с леща и зарзават. Тлъст шарланен слой се беше образувал най-отгоре и бълбукаше тежко, като издуваше постепенно балончета, които после се пукаха звучно. Младата жена усещаше, че скоро щеше да е нужно да го тръзне* от огъня и постави на керемидата – хем да стои топло, хем да не загаря. Паницата със зърното, свещта и орехите беше приготвена, а до нея бяха поставени още няколко пръчки восък. Не трябваше да гасне до сутринта светлика в къщата и всяка жена по ред щеше да варди да не се изпусне огъня. Ошафът беше сварен в канчето и захлупен, че да пусне аромата и вкуса си. Обредният хляб, омесен от царевично брашно кадеше с ароматната си пара под кърпата, а в него почиваше скрит златен пендар. Прекладникът* беше поставен пред огнището, готов за традиционното си палене. Анка бързаше, че двете със Сийка трябваше да отвият сладкият клин, сиропиран с медена вода и изпечен от предния ден, че да „узрее”. Пататникът беше завит под кърпата, клинът с тиква , зачервил витият си лик и изпълнил стаята със сладка миризма скоро щеше да бъде изваден от печката. Вечерта жените щяха да  наредят празничната трапеза с дванадесет гозби – колкото са месеците в годината, та да е пълна къщата. Задължително една пръстена паничка сол щеше да стои в средата, че да гони злите очи и да пази къщните. Туршийката с  накладени лукчета, краставички,кочани чорбаджийски пиперки и зеле беше отцедена от разсола, накълцана и поставена на вече постланата с шарена покривка голяма маса. Всичко, почти беше готово, а и се мръкваше вече. Двете млади жени занареждаха навитите като пукнали трендафили  сиропирани клинчета, че да се стига на масата. От работа Анка не беше забелязала, но сега сякаш усети ,че нещо става с нейната зълвичка. Сийка от заранта дума не беше обелила – вършеше, каквото трябва, но сякаш я нямаше там – телом да - духом – липсваше.  Анка също се замисли. Мъчно и беше за Сийка – искаше и се и това девойче да получи обич, че да се успокои сърцето и душичката и, но какво щеше да стане само Господ знаеше. Младата жена леко потрепери. Отвън се чу глъчка – мъжките гласове идеха от задния двор и скоро щяха да са до къщата.  Лека червенина изби по лицето и. Спомни си вечерта преди два дни, когато онази черна Яца беше нахлула и наплюла със злобната си уста семейството и. Тогава, изнурена от несправедливостите, които виждаше , а и сама чувстваше като женско и от мисли  и тревоги по бъдещето на детето си, Анка не можа да притърпи лошотията на калайджийката и за пръв път откакто се беше появила на този свят посегна да удари живо същество. А после…Ех, после! Старият сумтя, мърмори зачервен, ала  Емил не му даде да се разпростира. Набързо го стипцоса, поигра си с малката, нахрани я, приспа я. Накрая се опита да прегърне Анка. Тя самата не знаеше какво да стори – да му даде ли – да не му ли.

     - Стига Анке! Стига! – заруча и Емил, бавно, малко троснато, но вглеждайки се в лицето му – искрено и без гняв. – Знам, че не ме бива много и като те взех, не бях узрял за тебе. Ала стига ме мъчи! Душа не ми остана, сърце ми страда…И в приказките ме не бива – прост овчар съм ! Какво да сторя като школо не съм карал дълго, та подредено не ми иде. Свикнах, мъча се – добре да ви е, харно да сте. Мъж съм!Къде да ида да търся това, що иска тялото ми, ако ли не при тази, която ми е за цял живот?

    И някак след тези му слова, душата и сякаш се отпусна. Някак по мил и стана и по-хубав в очите и. Запрепуска нежното и женско сърце. А като заприказва вечер постелята – какво има да се сгадат* двама млади, че да се милват и да се радват един друг.

Стаята се изпълни с глъч. Мъжете изтупаха връхните си дрехи и ги окачиха, че да се стоплят. Всички се запътиха, че да седнат около масата. Сийка съвсем се смрази. Анго – Партиецът беше сред близките и. И той с другите беше ходил да кади, да върши традиции за Бъдника. Старият кротко приседна на мястото в страни от челото на масата.

      - На! Седни ти там, сине! По-младият си - ма си мъдър стопанин! – заговори той на Емил.

      - А, Бъдни вечер е – старите да си знаят омутя*! - отказа му Емил и приседна до другаря си Анго.

      Имаше нещо, що не се изричаше, но сякаш спояваше това мъжко сборище. И не само Анка усети това, но и останалите в къщата.” Трябва да е хубаво нещо, щом още не са се хванали за гушите!” – замисли се тя и постави чашите пред всеки един.

Следва...