***

    Хиляди са дните и нощите, които въртележката на живота издухва през съдбата на челяците. Но има и такива - чудни, някак омайващи, като че самодива те урочасва и преде тънка нишка от онова невидимото у човека. То не се съзираше с очите, отключваше се само чрез сърцето, изпяваше се мелодично от душата, като стара- престара забравена песен, повтаряна от уста на уста през вековете. В такива светли дни вярата, надеждата и любовта към ближния царуваха в хорските умове. Вярата да бъдеш по-добър и да ти се случва повече добро. Надеждата, че след най-тъмната нощ, винаги ще дойде утрото и то ще бъде още по-хубаво от онова, което е отминало. Любовта във всичките и проявления и нюанси на челяшката съдба.

   Една такава нощ, пълна с тайнството на прераждащата се душевност, бе Бъдни вечер. Дали небето се отваряше, дали душите у челяците протягаха безплътните си ръце и ги сплитаха в игриво, но тежко хоро - никой не знаеше, но в тази нощ камбанният звън на човешките сърца затрептяваше единно, като че ли всички камбанарии по земята зазвънтяваха в  мелодия, на която всеки откликваше. От страх Божи ли бе, от уважение  - или от прикрита надежда, която като зрънце се посяваше точно в този ден – хората ставаха по-добри. Даже онези, чиито сърца бяха безверни не смееха да отрекат, че някъде вътре у самата им същност, въздухът, самото време на този чуден момент ги караше да чувстват нещо ново, нещо по-леко…нещо хубаво и раздишващо всичката тежина.

    Намятали новите си катове, постегнали хутите* и препаските, жените се наредиха около масата . Не трябваше много, много да се става преди небето да се отвори, затова, докато всичко се нареди, мъжете имаха време и сили да изпият две канички пивко, руйно вино. Като се наредиха всички дванадесет гозби, Старата прикади над главите и вдигащите сладка омайна пара гозби. Общите съдове показваха и общата грижа - общата принадлежност към този дом и към тази рода. Само един беше този, който не беше наистина от семейството, но сякаш на мъжете не им правеше пишкал* това в светналите  очи.

***

   „Бряговската мусака” е такъв вид ястие, което има точният вкус, точният мирис и невероятната сочност, която няма как да се пресъздаде, освен в точното време и с правилните продукти. Такава гозба се сторва, само и единствено, от прясно месо, още топло, наскоро приколено. Не е чудно, разбира се и това, че тази чудна вкусна „мусака” се прави през зимата и то, в онова време след Бъдни вечер до Йордановден, когато в една родова къща, в една фамилия „озрее” време след поста да се колне и блажното. Нарязани на едри кръгове стегнат хрускащ праз лук, ситно накълцано свинско месо, „булото” от свинчето, подправки като от тайното буренце на стар майстор касапин, че да се тури в голям съд, да се повие отгоре с булото и метне в загрятата печка. Да е по-леко може и разсол да се насипе. Някои слагат и вино, други използват пряснината *, трети кавърдисват сланинка по тавата, че омамолят мръвките и тогава в пещта. Но направията винаги е била по вкуса на челяците – едни харесваха попа, други засуканата попадия, а трети само след щерките им извиваха вратове. А като се извадеше тази ценност от огъня…толкова вкусна беше, че и на малетата им идеше да не дават на челядта си, а само те да си лапат. Че да се наточи най-накрая и от пивкото червено вино от дъхав, ароматен, гроздов букет и да се наобиколи масата след пустото му коледуване- че да се разпуснат душите и от поста и от човешката немотия.

    Ей, такива ми ти чудни бяха хората. То и жените като ги слушаш, как се карат една с друга, да вземеш, че да се чудиш – то и с родните се сдърпваш, пък камо ли с челяк, с когото нито си ял от една паница, нито в една постеля си подлагал лакът. Ма, кой ти мисли, като заври кръвта, кой ти сака, какво се струва и какво не – огънят кат се запали.А уличките на селото цяла нощ бяха огласяни от гайдите и мъжките дрезгави напети гласове на коледарите, пеещи за здраве и берекет и за уважение и обич .

   След Святата зимна нощ, пепелта от огнището не се изхвърляше – пълнеше се в тенекии или друг, някакъв съд, че да се посипе за род по земята, дорде стигне и се нарече - „Дай Боже – повече, че да са сити гърлата и пълни сърцата!”

      Не беше се вдигнало още слънцето и из дворовете се зашета. Нямаше време за сън – който дремнал – дремнал. Коледарите пили – не пили в домовете ги чакаха животни за приколване. В студената късна коледна утрин, Ангел, беше навил ръкави и точеше ножовете. Не се беше прибирал, а беше останал да дремне малко у Емил. И сега се усмихваше, вторачен във въртящото се самоделно колело, което стържеше по острието на ножа и на зимната светлина го караше да пее с кристалният звън на паднала върху желязна тенджера голяма ледена висулка.

     Два шопара чакаха в кочината да облажат трапезата на стопаните. Едно щеше да се отдели прилежно, да се наръси с едри дъхави подправки, да се тупне от нежните женски ръце и да се окачи на кука, че да изсъхне. Друго щеше да се обреже, да се остави да отече, че да се накладе. Сладка е сланинката и по зимно и по летно време, стига да се задържеше. Трето, още с първото получено прясно месо щеше да се нареже, че да се кавърдиса и да станат медно-златисти мръвките, а лигдата да къкри бавно на огъня. Главата, и хрущялните части щяха да станат на хубава чиста пихтия (пача) и като се стегнат в зимното време, че да са добро мезе и на ракийката и на винцето. А нататък – и дебели търбуси щяха да се напълнят и пресни луканчета да се наредят, накъкренки, като малки пръстчета. А все от различните места щеше да се накълца по на ситно и да се стори „бряговската мусака”. Такава, каквато Анго беше ял в една близка околия и знаеше как се прави. Ручаха му да покаже на Сийка, как да я стори тази гозба и някак двамата  да посвикнат един с друг. Виждаше се, че Старата място не можеше да си намери и от радост, и от свидна мъка. Майка беше! Може и житейският и път да не я беше научил да люби силно всичките си деца, но най-силно, сякаш, тя усещаше страданието на най-малкото си чедо. Сийка беше нейната радост и нейната тревога, а откак се случи най-черното – беше и нейната скръб и срамотия. Сега сама не знаеше, да се радва и играе ли майчиното и сърце или да стене и се свива в жалост и мъка.

     Слава люляше малката Славейка. Детето и то, сякаш беше усетило светостта на изминалата нощ и сега тихичко помрънкваше в ръцете на баба си, и отваряше в прозявка малките си устенца, триейки с юмручета очички.

     - Спи, Славе, спи. – тихичко припяваше старата,- Спи и расти, голяма и здрава, като плачеща върба, впий корените в живота.И остави, баба, семе след теб, да расте и да напомня, какво е било нявга и какво може да стори човек, като не се вглежда дълбоко в светлината на парещото слънце. Всичко баба се нарежда! Дай, само време на Божията ръка да пипне, където трябва и да разбърка казана с хорските съдби, че да се оплетат сърцата и да се наслои високо  и здраво, като върховете на Родопа, човешката обич в сърцата ни.

    Къде напевно с приказен, леко дрезгавеещ глас, къде с шепот и мелодичост, очичките на момиченцето се затвориха и малката чиста душичка се зарея из незнайните, но познати поляни на дъхавите, сладки сънища, които само чисто или обичливо сърце можеше да познае, като свои.

Очите на недъгавата жена се зареяха навън, обходиха двора, спираха се на всеки челяк поотделно. В сърцето и вече нямаше тревога за нейното си чедо. Анка сама беше намерила пътеката, с която да изгради основите на живота си. Тя вече сама изписваше съдбата си, макар неотлъчно да я следваше Божията воля. Той – Господ, отецът не оставяше нищо да загине и да се роди без причина, без нужност по тази земя. Очите на Слава се запряха на Анго Лъчезаров.Че беше лъчезарен, такъв беше - хубав, спретнат момък. Понякога облечен по градски - понякога наметнал стар ямурлук, той често и се струваше като сливащо се минало в новото настояще. Такива челяци с поглед напред, но без да обръщат гръб на старото, запазили и вплели в себе си традициите, но носещи новото, онова което съгражда, но не руши, бяха бъдещето на държавицата им. От дълго време Бъдни вечер не и се бе струвала така свята и чиста, както изминалата. Очите на Слава блестяха – вярата, надеждата и любовта и се бяха възродили, вплели лактите и заиграли в нея, както тя на млади години, като я дадоха на този, когото любеше сърцето и. И сега, навлажнените и старчески очи гледаха с някакво умиление Анго. После намираха Сийчето, сновяща насам-натам из двора, пъргаво носеща ту тава, ту топла вода за колячите. Минеше ли покрай мястото, където Ангел дереше, Сийка, сякаш се опитваше хем да избегне очите му, но и хем да се нагласи по-близко до него да е. Чудна работа беше това –човешкото сърце. Пукаше се от мъка, кървеше, но и зарастваше, когато го лекуваха с топлина и нежност, с търпелива любов. Всичко с времето си с мигновението си, с разбирането. Шарен свят! Шарен и пълен с толкова Божии краски, че челяшкото око няма време да види всички нюанси на шевицата, дишаща върху родения изпод ръцете на тъкачката жив плат, диплещ се на кънки и топове, а после извезан с трепет и грижа, за да бъде показан в цялата си прелест на света. Слава се усмихна и си спомни изминалите часове…

      Когато всички се бяха настанили на масата - мъжете отпиващи от чашите вино, жените тихо говорещи и хапващи от постните гозби, Старият изведнъж стовари празната си чаша на масата и заруча:

    - Хай, давай още от това винце бе, синко! Божа вечер е, ама и ни помилва отецът! Момък – парясница да иска – не е ли Божия прошка това?! Зачервил лице от изпитото вино, той вече не сдържаше нито мислите, нито думите си. Когато Емил му каза, че Анго иска благословия да вземе Сийка за жена, той сам бе помислил, че или младежта си прави шеги с него или Господ и той, заради празника на сина си, бая се е подзел да даде на всеки заслуженото му. Но изправен пред него с чист поглед впит в неговите очи и високо изправил рамене, още дори да отвори уста Ангел му беше показал що е истината. Наложи се Старият да поседне за малко. Последните месеци и всичките промени му се бяха отразили, някак се беше почувствал като обезверено диво куче в клетка, мятало се твърде дълго и отказващо да се подчини, но и не откликващо на повика на свободата.  В началото Емил се ядоса. „Ако сега, този стар козел вземе, че откаже, ще да…” – той не довърши мисълта си, но помръкналото му лице, попари всички надежди у Ангел. Вътре в душата на младият мъж се настани срамът:

     - Ще ме прощаваш, чичо! Аз, вярно, не съм от това село и като прост гражданин на властта служа. Нямам много, но каквото имам все за нея ще е. Аз ще мра гладен, но в мизерност няма да я изоставя, нито ще да я предада. Знам, че не стига, ма…Толкоз струвам, пък и да искам цената да ми е повече – време трябва, че да опитам и…

    - Стига! Стига! – махна запъхтян Старецът. – Аман от Вас! Единият ръмжи като куче - другият скимти…Младоци сте! Зелени накладени дини са кратуните ви! – и като каза това старият се поизправи, погледна първо Емил, подпрял се на дувара, смръщен, със скръстени пред гърдите си ръце, после погледът му мина през другите и стигна до изправилия се пред него Ангел.

- Може да съм стар и инатлив, като катър, ма не съм прост, бе! Пачамани* с пачаманите Ви! Давай да кадим, че времето върви!

Още не обърнал гръб Старият усети раздвижването на Емил и го спра с ръка:

      - Кво ще да ме питате за благословия? Тя пита ли ме …- тук  той се спря, после махна с ръка и продължи,- Давам я! Правете каквото сте си наумили - не ще се бъркам, нито ще да ви запирам.

Анго сам не вярваше на ушите си, а Емил се засмя, тупна го здраво по гърба и извика:

      - Ех, братя, ей на – още с един ни се увеличи къщата!

След думите на Старият в стаята настана тишина. Всички се споглеждаха, а Партиецът беше впил поглед в онази, чиито лик се беше отпечатал и в сърцето и в душата му.

Сийка едва дишаше. Извитите и вежди потрепваха, устните трепереха, лицето поаленя, после пребледня, после пак върна розовата окраска. Моминските очи се наляха със едва сдържана влага. Тя стисна ръце в юмрук. Идеше и да стане и да се зазида някъде – там където никой повече нямаше да я види, да я чуе и да я намери. Идеше и, ма смятайки се за и така грешница, не смееше повече болка на близките си да сторва.

     - Що мълчиш, ми не продумваш ма? – запелтечи Старият. – Иска те, ма батьо ти не ми даваше да казвам, дорде не те питат! Че то питане иска ли?

     - Тетьо! – не се стърпя Емил.

     - Е, де! Какво да я чакаме?Да каже, че…

     - Сама ще реши! – изгърмя изведнъж гласът на Ангел. – Не е стока, че вие да говорите, заради нея. Умна е и глас има сама да каже – Да или не!

     - Аз…- треперейки се опита да заруча Сийка, но сякаш гласът и изневери. Другите бяха готови един през друг да решат съдбата и вместо нея, но Партиецът, отново се обади:

    - Не питам нищо, не съдя за нищо. – започна той по-благо, но всички останали спряха даже да шават, за да не изпуснат що щеше да стане. – Не съм ти съдник, нито карез ще гоня. Каквото виждаш – това е – ни повече, ни по-малко. Ти ще решиш, ако трябва да чакам, ще чакам, колкото кажеш.

     Сийка най-после вдигна поруменялото си лице и погледът и потъна в топлите ласки на Анговите очи. Блестящи сълзи се отрониха и набраздиха нежното лице. Тя го гледаше, но и го виждаше. Никой не знаеше, как Ангел се беше наранил, и как се беше намокрил сутринта. Тогава му дадоха кат дрехи на Емил, че да се облече със сухо и да не го хване простудата. А Сийка през процепа на открехнатата врата бе видяла червенината, посиняваща отстрани на голият мъжки гръб. Тогава за пръв път усети как сърцето я заболя, душата и застрада. „Заради мене, Боже! Заради една грешница!” стенеше умът и. Някак сама бе усетила, че не беше случайна тази ранна среща и че не от само себе си, Ангел често се озоваваше в тези моменти, когато все някоя беда я застигаше, все някоя тежест и лягаше в душата. Затова сега тя го гледаше с чисти очи и с натежало от свидна обич сърце. И затова, сега устните и ясно отрониха думите :

     - Твоя съм и пред Бога, и пред хората!

***

    Есенното слънце припичаше като на лято. Старата жена забърса с опакото малките капчици пот, но полепнаха по набръчканото и чело шушки от царевицата, която белеше за животните. Изпълнените и с живина старчески очи се загледаха в малкото бяло личице на момиченцето, което нетърпеливо с пискливо гласче говореше:

     - Хайде де, бабо Славейке, и какво после? Кажи!Кажи! Хубаво ли са живели?

     - Хубаво!Та лошо има ли в живота, чедо!? – усмихна се бабата на малката.

     - Ми, и Сийчето и Ангото - и те?

     - И те, чедо, и те! Анка и Емил три чеда имат – две момичета, като тебе и един момък – изтърсак, щото кога момичетата бяха моми се роди той. А Сийчето и Анго - и те имат– момче и момиче.

     - Бабо-о-о?

     - Речи, чеденце!

     - Аз имам ли родопско сърце?

     - Че как!

   - Ма и старата леля се казва Сийка. Онази де, на малкият Аню, баба му!- продължи детето.

     - Тъй, тъй чедо!

     - Ама и тати ми вика, че аз като нея се казвам – тя Сийка, пък аз Сияна.

   - Че хубаво е името ти, чедо! Какво му е? Като слънчице си – миличко, нежничко и красивичко. Светиш, светиш като слънчогледче и сияеш, като звездичка в тъмно небе.

     - Ох, ма бабо! Изпусна шумка по земята.

   - Ми, че чедо, ти нали си ми помощница, ще да ми я подадеш, а после ще идем да видим патетата, какви са ги свършили в задният двор.

    Радостта на малкото момиченце прокънтя из въздуха. Смехът и щастието струяха от цялото телце. Някъде в далечината, в полите на Родопа планина, ехото шепнешком заповтаря щастливият звън от детското гласче, като камбанка или като песен на едно жилаво, но нежно и силно родопско сърце.

Край.