***

     Колко е спасявала и колко е погубвала тази планина! Колко много са постлали тленността си по дъбрави и полянки, колко много са се родили до някоя ела или под дебелата задушна сянка на старите борове, заслонени и прегърнати от аромата на смола и чиста планинска медовина. Колкото и да отричаше челяка, колкото и да проклинаше, животът от самото му раждане, че до изтляването му беше подчинен на някаква сила. А Родопа планина пазеше тайните си. Човеците по света бяха различни, различна земя ги кърмеше, различно мляко ги хранеше, но еднакви връзки ги държаха. Винаги имаше двойственост в живота, имаше и постоянен кръговрат, неспирен, като въртележките поставени на пътя на вятъра – въртяха ли се въртяха под силният напор.

     Емил слизаше по пътеката. Вървеше с големи неравни крачки -  бързаше, но в сърцето му се беше загнездил ядът, болката и силната горчивина от предателството. Бързо го изостави неговото булче. Уплашило се е сигурно, че каторжник ще стане мъжът и, а какво да прави, като един път станеш каторжник, никой не пуска така, само за кратко време. Колко непостоянни са женорята! Правят ти мили очи, пеят ти, гледаш, галят с ръцете, а то…Един поглед встрани, една крачка да залитнеш и, айдее, не те искат вече! Майка му и тя…за другите повече, за него като няма, ето ти налъмите*, дръж си павурчето* и отивай при чужди, че храна няма, ще си я изработиш. Мъжка му орис! Кучешка! Като не си само един в котилото, така става, „шъткат” ти да се махаш, че да има повече за другите. А при Емил даже кучетата вече слушаха повече Анка, отколкото него. Той стисна здраво устни, почти прехапа езикът си. По хубавото му лице преминаха сенчести тръпки, сякаш слънцето се криеше зад облачета и шареше клисурите и върховете на планината. Спусна се до края на селото, а оттам свърна към родната си къща.Тъкмо стигна до капийката * и спря. Къде от къщата, къде из двора се чуваше врява като на попрелка*. Чинеше му се, като сто баби, барабар с момите са се сбрали и ручат * една през друга. Той отвори портичката и наистина се намери насред мегдана, но не селският, а този на цялата си рода.

***

     Анка едва вървеше. Шосето от града до селото и се видя така дълго, почти като все едно я водеха надолу по стълбата за пъкъла. Беше загубила много кръв, силата и още не се връщаше, но настоя да я пуснат. От почти две недели лежеше в болницата. Никой не дойде да я види, нито Емил, нито новата и рода. ”Момиче е, затова!” си помисли тя и сълзите и се стичаха тихо и горестно по бледите и изпити страни. Сигурно  бяха разбрали от някъде, а и какво да прави той тук, като не е бащина му радост – да е син, да му е наследник! Тя тихо въздъхна, стонът и като мяукане на котенце прозвуча. Съдба!  Само майка и, изчезваше някъде за по-малко, докато малката спеше, а после се връщаше и уморено в престилката стискаше комат хляб, малко сирене, сухари и позастояло, жилаво на места сварено месо. Знаеше Анка, чувстваше къде ходи старата. Нямаха пари, а и малкото, което бяха взели със себе си вече беше отдавна изядено. Храна никой не даваше даром – труд се искаше. А и чу, че една старица ходила да мете и мие нужниците* срещу храна, някой парцал за повивало  или пара за комат хлебец. Да! Жените в този свят не разполагаха с нищо свое, с нищо с което свободно да застанат до човека, който е избрало сърцето им, до този, за когото бленува душата им. Дори и тялото не беше тяхна собственост, а дадено им от Бога! Какво им оставаше тогава? Нищо или…все пак…нещо за което да се борят! Да живеят, да се променят !Правото на детето им да съществува! Щом Господ го беше пратило на този свят, защо да не можеше това дете да живее добре? Никой не можеше да и отговори на Анка ? И тя не можеше, но беше решила! Сега креташе превита и уморена, а до нея майка и, Слава,  я подпираше с едното си рамо, а на другото беше преметнала вързопа с детето. То мякаше* от време на време като малко яренце и само понякога спираха, колкото да му даде да цокне, Анка. Не му стигаше, но като нямаше сила, а и силна храна за родилката и млякото не искаше да потича. Твърде много грижи имаше в младата майчина душа, твърде много сълзи таеше сърцето, а и се свиваше от притеснение ” Сега накъде?”

   И Слава се беше уморила. Недъгавият и крак беше видял и по-добри дни, а и последно време умората и тегобите я бутнаха. Тревожеше се. Не дойдоха да видят детето, а и Емил не дойде. Прекараха някак, криво-ляво с това, което тя измолваше срещу работата си, но не беше достатъчно. В града познати и близки нямаха, а и хората се пазеха. Не вярваха на непознати лица, даже и на познати вяра не хващаха. В простоватото им царство имаше промени. Нови големци - нови закони! Народът трябваше да слуша и да се подчинява. Щом Господ така беше наредил, така щеше да е, и все пак старческата и душа стенеше, така, както напрегнатите и стави скърцаха. Трудно беше да си жена, ам,че още по-трудно да си мале на малка мома. Що мъжко на този свят имаше, не знаеше какво е, пък и нямаше как да се приучи. Това не се крадеше като занаят, или го чувстваш, или го нямаш.

    Най- после  стигнаха селото, а оттам и къщата. Влязоха, а в двора се вдигаше глъч, като от разбеснели се кучета.

     - Как ще да давате нивите бре?! Парясници* недни! В зандана* да бяхте останали, да ви изтлеят костите! Дадох Ви ги като имане от род на род, да си очувате* челядта, пък те на държавата ги харизали. – крещеше старият свекър на Анка и току налагаше ту единият, ту другият си  по –голям син. Те не се бранеха, само се свиваха и се опитваха да кажат нещо един през друг, ама старият не им даваше време:

    - Не ми се пулете! Да отивате да си ги връщате, че иначе като мръсни псета ще да ви начукам кокалите с копаня!

     - Стига,бре! Стига…- опитваше се да го спре свекървата.

     - Я, да се пазиш, че и тебе сега като те забръсна, ще да видиш! – ръмжеше той.

 Червендалестото му лице се беше издуло и покрило цялото в пот от ядът, който го гореше. Тези нивици, тази земя, беше най-скъпото в това мъжко сърце, едва му се откъснаха, че да ги даде с мисълта, че на внуците, че да му се помни думата и да се тачи и уважава, като праотец. Ама не! Нищо, що не са спечелили със свой си труд и пот тези ми ти хлапаци не тачеха!Тези нивици с какъв труд са сбирани, колко народ са изхранили, а онези ми ти ей, така ги харизали за голите им пищали. Гордост, имане, злато – това е пръстта от дедите му, а пръшляците с пръшляци харизват не свое на чужди! Ще ми хранят народ или чужди зурли, дето ни род, ни имане знаят и имат.Такива мисли и терзания вълнуваха старият мъж.

    Когато Слава и Анка пристъпиха в двора старият, тъкмо беше започнал да налага Сийка, а онази се опитваше да се предпази от тежките му длани, като превиваше гръб:

      - И ти ма парясницо! Ще одиш да приставаш за една вечер! Мили очи ще да правиш на вече венчан мъж! Ще да вдигаш миндилите, а! Като ви подкарам ей ся, всичките ще ви натроша празните тикви, че да ви няма по-добре! И онзи, не се е окадил, че…

Старият спря да налага Сийка, защото пред неговите очи се изправи пребледнялото лице на Анка.

     - Тетю, не я бий! Дете е още! – скръбно пропищя гласът и.

     - Ти че от,де се взе, ма! – изломоти вбесеният свекър, но като се огледа и видя Слава и вързопа, веднага продължи.- Чини ми се окучила си се вече! Мъжко ли е?

Анка залитна и едва се удържа да не падне. Малката вече пищеше с рев.

    - Не е, нали? Щом мълчиш! Пфууу, едно мъжко, като хората не мож родите, пък вдигате фустани! – запени се пак той.

    Никой не видя застаналият на вратата Емил. Нито изуменият му поглед, който в някаква лудост се местеше ту към вързопа, който Слава стискаше и друсаше, опитвайки се да накара детето да спре да скимти от плач, ту към почервенелият старец с изпъкнали очи, който му беше баща, ту към разкървените лица на братята си, свитата до дувара сестра и застаналата, бяла и  крехка, като смъртта негова Анка.

Какви мисли и чувства преминаваха през лицето му само една душа знаеше, само едно сърце се свиваше и един ум гореше. Емил премина от силен яд и гняв, през облекчение и щастие да види булчето си, през втрисане, че малкото се е родило, до пълно затъмнение на цялото му същество от огромният гняв ,който забълбука и привря в него:

     - Че ти си бил голям майсунин*, бре! Я да се спреш! – изрева Емил. Няколко чифта очи се впиха в изправената му снага. Малката, сякаш познала звука на бащиният си глас тихо хълцикна и спря да реве ококорила още не виждащите си очета и търсеща топлината и закрилата на бащината си длан.

     - Ако ще да биеш някого – бий мен! Не халай * ги!Язи така ги подучих! Челяка не е ценен га не е жив – нито за себе си, нито за другите! – продължи да гърми гласът на младият мъж. После Емил отвърна поглед от изпъкналите бащини очи, приближи се до Слава и протегна ръце:

   - Дай го малкото! Уморена си, пък и май е стреснато и гладно! – заруча той с още вибриращ от гняв тон, но някак омекнал и топъл.

   - Гладна е баба, ма още мляко не е протекло за нея, та…- Слава не можа да довърши. Тя видя как Анка сложи ръка на гърдите си, а очите и като на смъртник. И Емил видя, но пое малкият свъсен вързоп в ръцете си. Очите му заблестяха от топлината, която се разля в жилите му - от пръстите към раменете, че до сърцето му загоря. И камъкът би протекъл, когато сърцето наистина е пленено!

   Изминалите дни, терзанията и вълненията се стовариха като бала със слама върху изнуреното тяло на Анка. Краката и се подкосиха, а очите затвориха. Младата жена припадна и тъмнината на временната забрава залекува изтерзаното нежно съзнание.

Следва...