Р О Д Ъ Т

(Кратка хроника на един тракийски род)

***

Видях красиво изрисувано дърво в дома на мой италиански познат. Мощен ствол, огромна корона и яки, жилести корени, надписани с имената на предците му. Под най-дълбоките корени написано „около 1380-1400 година сл. Христа“.

Знае и почита моят италиански приятел началото на родословието си. Помислих си –нима Костадиновците и Христовците от моя род са се появили изведнъж, преди стотина-двеста години, откогато знаем имената им?

И видях в сумрака на далечните 1380-1400 години мой прадядо да води след себе си отчаяни мъже, но въоръжени с ярост, с копия и мечове, из горите край Марица, дано поне малко отмъстят за поруганата и съсипана от нашественици Българска държава и поне малко нещо да спастрят от богатствата ù за синове и внуци, та да не изсъхне техният корен.

Тези далечни години ли да сложа и аз в корените на моя род или още по-далечната 681 година, когато друг мой прадядо е развявал на копието си конска опашка в конницата на хан Аспарух? И с кои имена да надпиша корените си, освен с името на ювиги хана?

Като калейдоскоп се върти пред очите ми мозайката на вековете. От тъмните ъгли на калейдоскопа се появяват разноцветни късчета, нарастват, образуват човешки лица и картини и миг след това, преди още да съм ги разгледал и разгадал, се пръсват на разни страни и пак потъват в тъмнина. Това се повтаря отново и отново. Мяркат се фигури, образи на хора, сякаш познати някога. Ето виждам конник със смугло лице и бръсната глава, от която се спуска дълъг кичур коса. „Кой си ти, непознати, с така странно близки черти?“ Поглежда ме строго и отминава мълчалив нататък...

Въртят се фигурите в калейдоскопа. Преминават образи, познати и

непознати.

Изведнъж картината пред очите ми се прояснява, калейдоскопът спира да се върти. Виждам конници, стотина или двеста. Пред тях язди мъж, в чертите на когото разпознавам своите черти, чертите на мъжете от моя род. Той носи отличителни знаци на войвода от края на Второто българско царство. Вековете ми прошепват: “Хрисан,.. Хрисан, син Маториев...“

***

Хрисан Маторий, някогашен кастрофилакс (началник на крепостна стража) на малката българска крепост Задгорци, сега е всичко за своите конници – и цар, и военачалник, и баща. А той, Хрисан, не знае накъде да поведе тези хора – на север, на юг, на запад или на изток.

„Къде е нашата земя, господи? Къде са нашите домове?“ Преди час минаха покрай Задгорци, или по-точно покрай руините, останали от родното гнездо, обрасли в бурени и бодили. Глухо и мъртво място, без живот – даже змия не се раздвижи из попуканите, разрушени крепостни стени.

Крепостта Задгорци, разположена на 30 км южно от Берое, загина под напора на турците, водени от Лала Шахин към Средец през 1382 година. Тогава Хрисан беше привикан от цар Иван шишман за участие в предстоящата му война с влашкия владетел Дан. И докато воюваше там край Дунава, получиха вестта за разсипването на Задгорци. Искаше Хрисан да се върне по своите земи, но царевата воля беше друга. Каква е тази царска воля, господи, гдето ни я представят все като по-висша, по-далновидна и по-полезна за царството ни, отколкото нашата воля, волята на дребните люде в това царство. Навремето царската воля на предишния цар Иван Александър, лека му пръст, прати Хрисан срещу ромеите от крепостта Тароникия. Тогава в 1364 година задгорците на Хрисан, заедно с наемни турски отряди, превзеха ромейската крепост. И пак тогава научиха, че други турски войски в същото време са съсипали няколко български твърдини по поречието на Марица. Запомни тогава Хрисан думите на затворения в тъмницата беловлас кефалия на Тароникия Ангел Сурсувий:

„Сине Маториев, запомни ми думите! Полудял е светът, полудели са царете ни. Един друг се държат за гушите и не виждат как ще ги задуши всички тях огненият змей от Апокалипсиса

Измаилтяните са този змей, те са нашето наказание за греховете ни. Йоан Кантакузин, проклет да бъде в геената огнена, пръв доведе айдънските турци за съюзници в алчната си борба за трона в Константинопол. Сега вашият цар е с османските турци срещу нас. Василевсът Йоан Палеолог пък се чуди как да подели властта със синовете си. Утре един бог знае кой срещу кого ще бъде. А измаилтяните се настаниха здраво на нашия полуостров. Адрианопол е вече втора тяхна престолнина. Безброй са тракийските твърдини в техните ръце. Господ ни е изоставил, Хрисан Маторий, защото забравихме, че сме братя во Христе. Забравихме християнската вяра заради господството си едни над други.“

Много пъти си спомняше Хрисан тези думи на ромееца. Спомни си ги и когато братята Вълкашин и Углеш звяха цялото християнско войнство на бой срещу неверниците. Тогава в 1371 година не чуха този зов нито новокоронясаният цар Иван Шишман, нито новият сръбски княз Лазар. И в битката при Черномен погинаха хиляди християнски души, погинаха и двамата юначни македонски властелини.

След края на Шишманвата война с власите, Хрисан Маториев, кастрфилакс без крепост, човек без домашно огнище, беше включен в пратеничеството при княз Лазар Сръбски. Княз Лазар и босненският владетел Твърдко събираха голяма военна сила срещу нахлулия в Сърбия султан Мурад. Побоя се цар Шишман да прати войски в помощ на съседите си, ако и да му се искаше да отхвърли позорното си васалство от турците. Върна се пратеничеството Шишманово, а християнската победа при Плочник (в 1387 год.) над агаряните не сплоти балканските владетели. И завист, и ежби помежду им с нова сила се възродиха.

В 1388 лято трийсетхилядна турска войска, предвождана от Али паша, навлезе в североизточна България и завладя земи както Шишманови, така и на добруджанския деспот Иванко.

Но съюзиха ли се пред общата опасност царят и добруджанският владетел? Не. Всеки от тях чакаше турския порой да залее и отнесе другия, а не него. А Иван Срацимир, видински владетел и царев брат, доволно потриваше ръце, засега далеч от пъкъла: “Първо ти, братко, пък после аз.“

В 1389 година султан Мурад тръгна да отмъсти на сърби и босненци за поражението си при Плочник. Затаиха дъх всички балкански владетели и чакаха да видят какво ще стане. Не изтрая сърцето на Хрисан, някогашните думи на Ангел Сурсувий пареха в душата му. Искаше му се да литне в сръбско-босненския стан, искаше му се войските и на трите Българии – Търновско царство, Видинско царство и Добруджанско деспотство – да се вдигнат и застанат в една редица със сърби и босненци. Тук-там продума за желанието си Хрисан. Но не би. Никой не се притече в помощ на сърби и босненци. По-висши цели ли преследваха пак царете, или изпълняваха волята на провидението?

* * *

И настъпи страшният разгром на Косово поле. В началото на битката султан Мурад загина от ръката на Милош Обилич, но после султановия син Баязид Илдъръм (Светкавицата) нанесе такова поражение на сърби и босненци, че вече стана ясно – никой не може да спре агарянската сила, иде краят на християнските царства на Балканите. Княз Лазар беше пленен и посечен над трупа на Мурад.

После всичко се сгромоляса и потъна в бездната. Цар Иван Шишман търсеше съюз с унгарския крал Сигизмунд. Затвори се в крепостта Никопол и чакаше пратеници на унгареца.

Късно е, царю! Трудно ще намериш съюзници отдалече, щом тук наблизо не намери.

В Никопол беше и Хрисан със своите войници. Докато разберат за падането на Царевград Търнов и турците вече обкръжиха Никопол. След кратка обсада крепостта падна. Загина цар Иван Шишман. Не загина с царя си Хрисан Маториев. Веднъж и той реши своята воля да изпълни. След яростен бой с турците Хрисан успя да изведе от крепостта около сто и петдесет свои войници.

И ето сега конницата на Хрисан, син Маториев, върви през опожарена земя. Назад е съсипаният Търновград, наоколо е пустош.

„Посочи ни пътя, господи! Накъде сочи десницата ти?“ Тъмно и мрачно е наоколо и

 божията десница не се простира над тях.

В десниците на мъжете все още е останала сила, породена от ярост и омраза. И тази ярост намира отдушник. При един от завоите на Марица настигат турска дружина. Като бесове се нахвърлят българите върху тях. Битката е яростна и кратка. Турците са съсечени до крак. Хрисан Маториев намира своя бъдещ път. Дружината му навлиза в гъстите гори край Марица. Със себе си карат взетия турски обоз с награбеното. Граби награбеното, Хрисане! Така ще живееш от днес нататък. Като див звяр.

Хрисан Маториев ще създаде поселище в горските дебри и още много години ще води своите воини в отмъстителни набези срещу новите господари на многострадалната българска земя. Създаденото поселище ще носи името Момково, че е започнало от тези момци-юнаци.

Дълго време то ще запазва тайното си съществуване от поробителя в глушината на Сакарския лес. По-късно, когато турците трайно и окончателно завладяват целия Балкански полуостров, когато пада и Константинопол, завоевателят поставя тежката си ръка на всяка педя земя. Поробените народи сякаш престават да съществуват. Потъват в тъмнина и мълчание. Мъртва, поробена земя. Без човешки лица, без имена, без история. Безправна рая, роби.

Но все още те са живи в тъмнината. Раждат се, живеят и умират в нея... И пак се раждат... и поддържат съществуването на рода си.

Тежка е била участта на тези мои предци в тъмнината. В тежки времена са укрепвали рода ми. Не им е било до летописи, а до оцеляване, затова и не са оставили имената си. Но аз ги виждам, аз ги познавам, макар и безименни. Безименни, но живи. Покорени, но не и унищожени. Силни и жилави, не по-малко от народите в западните части на континента. Аз разбирам трудната им съдба. Когато например италианската селска фамилия Кристанини се е закрепвала в средновековния град Верона, моите прадеди са опазвали дървото на живота си в една брулена от пожарища и смърт, кръстопътна земя. Напуснали покорените български крепости, те са търсели приют в глухите кътчета на земята си, по-далеч от поробителя, създавали са нови заселища, привиквали са да живеят в новите условия и да оцеляват. Когато дедите на западноевропейците давали данъци от жито, месо и кожи на своя феодал, от същата вяра и език, моят прадядо със стиснати зъби е давал дължимото на иноверец, хранил е чужда и враждебна нему власт. И е намирал начин да храни себе си и своя многобройна челяд. Измислял е хиляди хитрости да оцелява, създал теорията си за “преклонената главица, която сабя я не сече“. И въпреки това, понякога в смутни времена, моят прадед от роб се е превръщал в исполин - непризнаващ власт над себе си. Спомнял си отново за своята сила.

   Ето така е в края на 18 столетие – смутно време в живота на Османската империя. “Кърджалийското“, както го нарича народът.

   На един от моите корени, след няколко века тъмнина дълбоко, отново се появява име.