Разказът е по действителен случай

   Ден, като ден, като всички останали, може би малко по-гаден, защото първата ми пациентка бе момиченце на девет години придружавано от майка си, заради оплаквания от болки в корема. Нямаше нужда да разпитвам. Майката най-подробно ми обясни, че от три седмици на малката и се подува корема. Семейният лекар е изписвал лекарства, но нищо не помага.

- Лягай, моето момиче да видя, какво има на корема ти.

Детето беше кротичко и вдигна блузката. Може би не трябваше дори и преглед с ехограф. Коремчето  беше щръкнало, но не ми се искаше да повярвам, че наистина е това. Та то си беше истинско детенце с тънки ръчички и нямаше почти никакви белези на жена. Сложих трансдюсера и вътре имаше твърде голямо бебе отговарящо на 16 гестационни седмици. Лошото е, че малката матка нямаше, как да се разшири толкова. Стените, както и плацентата бяха твърде тънки. Знаех изхода, ако още малко се забави всичко... Разкъсване на матката, масивен кръвоизлив и вероятна смърт, или мъртъв плод, който да я интоксикира. Дори и сега вариантите не бяха оптимистични. При евентуален аборт процентът да отстранят матката бе много голям.

Трудно се казват такива неща на майката, колкото  да си претръпнал в професията. Сцената беше гадна, но поне уредих да я приемат по-спешност в АГ клиника.

Следваха няколко банални случая и в кабинета влезе моя стара позната. Понякога хората, които преглеждам носят излъчване, което сякаш изпълва пространството около тях. Такава беше и Яна. Жена на 44, а изглеждаше на 70. Кошмарът от диагнозата рак на яйчниците я унищожи емоционално. Редуваха се една след друга терапии, дори се стигна и до лъчетерапия, защото двата яйчника бяха атакувани от гадината. Колегите не се колебаеха да приложат това, приемайки че няма как да запазят някаква фертилност. Тя нямаше деца и знаеше, че никога няма да има. Прие, че животът вече е поел пътя към смъртта. Едно отчаяние, което направи от нея зомби, чакащо да падне гилотината. Не се оплакваше, не хленчеше от всичките мъки след терапиите. Понякога се чудех, как все още е жива, но...

- Казвай, Яна. Виждам, че гемиите са ти отново потънали.

- Боли, този път е различно, а и корема ми се подува.

- Лягай!

Не знам, защо но усетих нещо в себе си, когато видях щръкналия корем и розовата кожа от лъчетерапията. Въпреки всичко в главата ми бе лекарят и очаквах, че тя е пълна с течност и множествени метастази. Сложих трансдюсера... Мълчах, а край мен сякаш пълзеше тъмният облак на нейното отчаяние. 

Всъщност, какво е лекарският ми стаж, какво е заучаването на постулати, за това какво става с материята. Нищо, нула, пълна глупост...

В корема и беше едно съвършено бебенце, мъничко създание, което смучеше пръстче. Матката, сякаш не бе претърпяла, изгарянето от терапията. Плацента бе, като за учебник.

Продължавах да мълча и погледнах лицето и. Стичаха се сълзи, а очите бяха празни.

- Зная,! Всичко свършва.

- Нищо не знаеш и ти, и аз, и никой! Нищо не знаем! Бременна си, Яна, колкото да е нереално.

Трудно мога да опиша това, което се случи, защото бе някаква заря от чувства. Учудване, неверие, налуден смях, сълзи и накрая отново страх.

- То ще остане ли живо?

- Толкова здраво бебе не съм виждал.

Знаете ли, всеки излъчва своята аура и не мога да опиша, каква светлина имаше край нея.

Няма да разказвам всичко. Тя се върна пет пъти в кабинета, носи бонбони, донесе цвета, говореше несвързано и хаотично, през цялото време сновеше напред, назад. Имах чувството, че всеки момент ще излети.

Когато прегледах другите пациенти се замислих, мъчех се по някакъв начин да си обясня това чудо... Но чудо не се обяснява. То е чудо и е дадено от Бог.

Вече седмица, откакто видях това. Почти през ден Яна е при мен. Разпитвах я вярваща ли е молила ли се е за своето спасение. Не, на всичко отговори с не.

Всъщност, защо ли я разпитвах... Господ не е горе, Той е в нас, във всеки от нас и вижда истинското лице на душите ни.

Честито Рождество на всички! Вярвайте в Чудесата!